Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Обичам срещите в енорията. Чрез тях се потопявам в света на вярващите, преживявам и съпреживявам техните болки и притеснения, споделям надеждите и борбите им в бурното житейско море. По този начин се уча в училището на живота и прибавям страница върху страница към онова, което съм възприел.
Само преди няколко дни имах интересна среща. При мен след службата дойде една от нашите мирянки с дълбоко замислен поглед, смутена и объркана. Взе благословение и аз, виждайки това нейно състояние, я попитах: „Как си? Какво става?“. А тя въздъхна и отговори: „Отче, само да Ви кажа какво ми се случи… Движа се из града и се бях запътила към храма и изведнъж на улицата видях, че срещу мен идва една християнка, възрастна жена, която не знам къде ходи, но обикаля енориите и редовно посещава свети места. Отдавна не я бях виждала и се зарадвах, че Бог ме срещна с нея. Тръгнах към нея, исках да я прегърна и поздравя, но тя, като ме видя щастлива и усмихната, внезапно се отдръпна и каза: „Не ме докосвай, днес се причастих! Ще ми отнемеш благодатта“. Изгледа ме студено и след като се дръпна настрани, бързо ме подмина.
Останах втрещена. Стоях на улицата и не можех да повярвам. Стана ми тежко, но продължих пътя си и влязох да се помоля в нашия храм и ето, виждам вас. Наистина отдавна не ми се бе случвало нещо подобно“.
След като свърши разказа си, жената се опита да се усмихне. Аз я успокоих, прочетох ѝ молитва и след кратък разговор я отпратих облекчена. Но признавам си останах дълбоко замислен и притеснен…
Господи, какви хора има между нас… Един искрено вярващ човек, духовник или мирянин, може да срещне такива прототипи и характери, които напълно да объркат представите му за християнството. Нашите християни са толкова различни и разнородни и не спират да ме изненадват. Можеш да видиш или чуеш какво ли не…
Не съдя въпросната християнка. Тя е в Църквата от малко дете, ходи по манастири, свети места и обикаля всички енории. Чете православна литература и води един високо благочестив живот, изпълнен с молитва и външни примери на благоприличие. Има цели списъци с имена и се моли за толкова хора из града и околността. Хвали се, че познава владици и архимандрити, посещавала е старци и боговидци у нас и в чужбина и се е отдала изцяло на светото Православие. Но има едно голямо „Но“.
Този сигнал не е първият, който получавам за нея. Уви, смутила е не един или двама наши събратя. Господи, как четат светото Евангелие тези хора? Нали със светото Причастие се съчетаваме със Спасителя Христос, с Неговите свети Тяло и Кръв и ставаме жива и туптяща част от Неговото Тяло — Църквата. Той е Царят на мира и любовта и със светата Евхаристия ни кани на Своята трапеза, за да участваме в неземната радост и пълнота. С примера на Своето свето Възкресение „победи смъртта, съсипа дявола” и ни направи съучастници на тази неизказана пасхална радост и възторг. Призова ни да бъде Негови деца и сътрудници по пътя към царството Божие. Превърна ни в деца на светлината и синове на деня, посланици на Новия Завет и вестители на вечното блаженство.
Синът Божи е щедър, милостив, всеопрощаващ, любещ, дори и за враговете си и иска всеки един от нас да бъде малко или много като Него. Той е отдал Себе Си и иска ние да се отдаваме и да сме Негови. Светците и праведниците са носители на Неговия завет на любов и отдаване, което достига до саможертва. Те са обичали всички — врагове и непознати, виждайки в тях образа Божи. Докосвали са болните им места, обгръщали са с любов и служение техните духовни и телесни нужди. А ние често забравяме и отминаваме всичко това. Нали „Бог е любов” (1 Иоан. 4:8) и ако човек няма любов, нищо го не ползва. Нали светото Причастие от един потир трябва да ни сплоти, съедини не само с Него, но и помежду ни като братя и сестри… Никой от нас не може и не трябва да си помисли, че може да се спаси сам, облечен в своята себичност, мнимо благочестие и самозатвореност, далеч и въпреки другите около него. Ние сме призвани към „съборност“ около Христос и Неговата света Евхаристия. Неслучайно още от древността християните за всяко нещо са се събирали, както в помените, така и в тържествата. Оставали са след отслужването на светата служба в една своего рода „литургия след литургията“, която е преминавала духом по един социален начин чрез свободно общение и дела на взаимопомощ. Негови сме, защото Го носим не само в духа си, но и в телата си. Огнените му думи: „Горко вам, книжници и фарисеи“ (Мат. 23:13) кънтят в историята векове наред за всички, които са се вкопчили в буквата на закона и треперят над това да не би с някакво свое действие да изгубят тази своя натраплива обвързаност с повече вътрешна свобода и дела на милост. Но така напрегнати, те губят най-важното — радостта от истинския духовен живот и са мрачна проповед за учението на Христос. С поведението си не само отблъскват околните от себе си, но и ги плашат с този пример на непригодни за общуване хора, живеещи в някакъв свой неразбираем свят. Най-вече тях изобличава Спасителя, като ги сравнява с варосани гробници. Към никой друг Той не е толкова непреклонен и постоянен в Своя гняв.
Боже, прости ми, но ако такива срещнат Христос и Той не съответства на тяхното разбиране и образ на духовен живот, ще Го отхвърлят и разпнат отново. И ще сторят това с пълна убеденост, като посочат безброй аргументи, дълбоко канонични и изцяло изрядни. Познавам толкова много хора, които намразвайки греха, намразиха и човека. Те ходят напрегнати, с мрачни лица, не спазват елементарни хигиенни правила, гледат със студени погледи и непрестанно в себе си, а и с поведението си обсъждат и осъждат останалите. И всичко това от висотата на своето духовно превъзходство и почти постоянна прелест. Виждат света като тотално обречен и опустошен, без всякаква надежда от позицията на самозвани съдници и с маските на гробари… Нима не е прав митрополит Йеротей Влахос, който в своята книга „Православна психотерапия“ казва, че образът на съвременния православен християнин удивително прилича на този на фарисея от притчата за митаря и фарисея. Уви, всеки от нас малко или много е такъв, но от него зависи дали ще води борба с този опасен вирус, или ще вижда този образ само в околните.
Формализмът, законничеството и увлечението към външното благочестие са опасни изкушения, които съпътстват един православно вярващ от началото до края на неговия духовен живот. Ако не се забележат кълновете и не се отстранят плевелите, те могат да нанесат изключителни поражения, които не само да попречат на спасението на конкретния човек, но и да въздействат на околните и да се превърнат дори в правило за поведение.
Поради тази причина има доста хора, които са се превърнали в носители на този дух и не са в състояние да видят жалкото си духовно състояние. Но какво можем да направим за тях? Без да ги осъждаме и изобличаваме лично, да се опитаме с много любов и грижа да им представим една друга алтернатива на подвизаване. Насочена навътре, към вътрешната стаичка на сърцето и онова скрито съкровище, което е престола на душата, където трябва да настаним Христос. И най-вече да се молим и да молим Бог със силата на Своята благодат да ги просвети и възроди за един нов истински дълбинен подход към своя личен духовен живот.
Нека проявяваме търпение и истинско братолюбие на дело, встрани от студените канони и лични изобличения. Само любовта може да промени околните. Затова нека се опитаме да я носим и да я предаваме, а те, виждайки този наш искрен стремеж, ще бъдат увлечени до такава степен, че сами ще бъдат склонни да преживеят тази промяна от външното към вътрешното, от буквата към Духа. Защото сме длъжни да бъдем посланици Божии и вестители на мира и любовта и да пръскаме Неговата светлина винаги, навсякъде и във всичко.
