Автор: прот. Александър Иляшенко
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
Малко история
В езика на нашето всекидневие отдавна и трайно е навлязла думата „аборт” – дума, също така кратка и жестока, както и „(смъртно) наказание”. Съвременното общество се отнася към аборта удивително повърхностно, както към изваждане на зъб. Но в действителност абортът е също такова злодеяние, каквото е смъртното наказание на невинен човек.
Смъртното наказание е лишаване от живот на престъпник, грубо потъпкал законите на обществото. За изпълнението на смъртно наказание се изисква съдия, издаващ смъртна присъда, и палач, привеждащ в изпълнение тази присъда.
Абортът е лишаване от живот (със съгласието и одобрението на обществото) на безпомощно, съвсем малко човешко същество, чиято „вина” се състои единствено в това, че неговите баща и майка не желаят тяхното дете да се появи на бял свят. Ролята на съдия, издаващ смъртна присъда, играе майката, а ролята на палач – лекарят – гинеколог.
Въпросът за препятствието пред раждането на деца е стоял във всички времена, и характерно е, че във всички времена се е решавал еднакво от нравствените хора.
Бащата на древната медицина Хипократ е разглеждал убийството на плода като безнравствена постъпка, недостойна за лекаря. В клетвата, която приемали лекарите от школата на Хипократ, е казано: „…няма да дам на жена песар за унищожаване на плода”. В Римската империя „жената и лицата, съдействали за извършването на аборт, строго са се наказвали”.
Църквата винаги се е отнасяла към аборта като към смъртен грях. „Затова и даващите лекарство за изхвърляне на заченатото в утробата, са убийци, както и приемащите детеубийствени отрови” (Свети Василий Велики. Правило 8). Правилата на този велик светия са приети като Църковни канони, от които вярващите се ръководят в продължение на повече от петстотин години. В средните векове абортът се квалифицирал като тежко престъпление, аналогично на убийството на роднина. „През ХVІ в. в почти всички европейски страни (Англия, 1524; Германия, 1533; Франция, 1562) извършването на аборт се наказвало със смъртно наказание, което впоследствие било заменено с каторжен труд и затвор. Това положение се запазило в много страни чак до първата половина на ХХ век”.
В дореволюционна Русия абортът бил забранен. Но в РСФСР наказанията за извършване на аборт фактически били отменени още в първите дни след Октомврийската революция. Опитвайки се чрез демагогия да прикрие стремежа си да запази здравето на жените от вредата на криминалните аборти, болшевишкото ръководство през ноември 1920 г. узаконило отмяната на наказанието за извършване на аборти. Така това по същество антинародно правителство, което обявило Църквата и Православието за врагове на пролетарската революция и повдигнало нечувани гонения срещу вярващите, първо в света разрешило абортите със закон.
Изключително тежките загуби, които понесъл нашият народ в резултат от Гражданската война, глада, разкулачването, репресиите, довели до това, че през тридесетте години политиката на партията и правителството се изменила в точно противоположна посока. Официално това се обяснявало с повишаването на жизнения стандарт на трудещите се. „В резултат на повишаване на благосъстоянието на съветския народ и с цел увеличаване на раждаемостта, на 27 юни 1936 г. било прието постановление „За забрана на абортите, за увеличаване на материалната помощ на родилките, за отпускане на държавна помощ за многодетните и т. н.”. Лицата, нарушаващи закона, били привличани към наказателна отговорност”.
Един-единствен път за цялата история на Съветския съюз раждаемостта в СССР достигнала своето дореволюционно ниво. Това било след края на Великата Отечествена война, когато в страната царял необикновено висок патриотичен и духовен подем. Победата във Великата Отечествена война била постигната не само благодарение на мобилизирането на всички човешки сили, но и благодарение на чудесната Божия помощ. Именно по тази причина се оказало възможно това, което никоя друга страна в света не била в състояние да направи. Нито Англия, нито Франция, нито Америка не могли да спрат чудовищната мощ на фашистка Германия. Това се оказало по силите само на руския народ.
Духовният подем, който бил свързан с победата, извоювана в тази тежка, кръвопролитна война, бил обусловен и от това, че Руската Православна Църква получила известна свобода, и благотворното влияние на православната вяра върху народа се усилило и станало определящо за мнозина. Тези морални фактори съдействали за ръста на раждаемостта и бързото възстановяване на числеността на населението. Трябва да се отбележи, че за ръста на раждаемостта значителна роля изиграло и това, че в този период абортите били забранени със закон. Днес картината е съвсем различна. И в нашата страна, и по света, се приемат все по-либерализирани закони, близки по дух до болшевишките. Общественото мнение, формирано от законодателите и медиите, подтиква жената към аборт, одобрява нейното решение като единствено правилно, стреми се да избави и нея, и медиците от укорите на съвестта, защото това, което те вършат, е разрешено от държавните закони и министерските постановления.
„Това беше моята дъщеря”
Да предположим, както често става, че жената прави аборт, принудена от тежки житейски обстоятелства. Нека всички, дори и най-близките й хора, дори и бащата на детето, да я тласкат към тази съдбоносна стъпка, все пак окончателното решение взема самата тя, и цялата тежест на последиците й се налага да носи сама и, като правило, в самота.
„Моята трагедия започна в онзи злополучен момент, в който убих своето дете, момиченце, правейки така наречения късен аборт. Тогава бях вече в шестия месец. Обърнах се към лекар, тъй като семейството ми настояваше за аборт. Постоянно слушах от тях: „Нанси, може би ще премислиш още веднъж?” Абортът от самото начало беше само тяхна идея. Мъжът ми ме изостави и повече не се върна. Не се реши да поеме върху себе си отговорността за три деца.
Тогава отидох при лекаря и попитах: „Какво да правя?” Той погледна корема ми и каза: „Ще отстраня малко течност и ще вкарам малко. При вас ще започнат силни контракции, които ще изтласкат зародиша”. Попитах: „И това ли е всичко?” Това, което чух, звучеше обнадеждаващо. В болницата изтеглиха малко околоплодна течност и въведоха хипотоничен физиологичен разтвор. Когато иглата проникна в долната част на корема ми, аз възненавидях себе си. Колкото сили имах, исках да закрещя: „Моля ви, престанете, не правете това!” Но не промълвих нито дума. Вече беше твърде късно да променя нещо. Следващите няколко часа моето дете в агония бурно и рязко се въртеше в мен, тровейки се и задушавайки се. Но тогава нямах и понятие за всичко това. Припомнях си как говорех с него: говорех, че не искам това, че искам то да живее. Но то умираше. Помня последния му рязък тласък в лявата страна. Накрая силите го оставиха. После ми направиха венозна инжекция за стимулиране на контракциите. Дванайсет часа ме мъчеха силни болки. Рано сутринта родих мъртво дете. То вече имаше коси на главата; очите му бяха смазани. Сама родих своето момиченце, и аз съм виновна за това, че я хвърлиха в съда за отпадъци. След това сестрата доведе в болничната стоя още една бременна жена. Тя роди здраво момченце. Това беше като нож в сърцето ми. Едва сега, след аборта, изпитах срам, разкаяние и чувство за вина…”.
Има случаи, когато абортът, предизвикващ силен стрес у жената, се явява и тласък, стимулиращ развитието на вече съществуваща в нея болест, която може да има смъртен изход. Подобен пример срещаме в книгата на френския лекар – дерматолог А. Магир „Кожните болести като огледало на душата”. Авторът съобщава за 22-годишна жена, която страдала от тежко кожно заболяване и депресия, и която умряла от кожната болест, но на практика от аборта, който провокирал острото развитие на заболяването. За много медици подобни последствия от аборта се оказват съвсем неочаквани.
Как влияе абортът на съпрузите?
Съществуват нравствени закони, съзнателното или несъзнателно нарушаване, на които неизбежно води до тежки и дори катастрофални последици за всички, които ги престъпват. Тези закони са строги и неизменни, но тяхното нарушаване невинаги се наказва според човешките закони. „Отмъщението е Мое и Аз ще въздам” – казва Господ. Бог наказал Каин, убиеца на своя брат Авел, поставяйки печат на лицето му. Каиновият печат е някаква духовна реалност, която внимателният човек може безпогрешно да разпознае. Душата на човека, извършил убийство, се помрачава толкова, че това се отразява и на външния му облик. Абортът – а нали абортът винаги е убийство – изменя и вътрешното, и външното състояние на жената.
Нерядко в храма идват и стари, и млади жени, които плачат и се каят за това, че неведнъж са правили аборти. Гледаш някоя немлада жена с големи, отрудени ръце, и питаш: „Нали цял живот си се трудила, и то усърдно. Нима не си могла да отгледаш още три-четири дечица?” Тя плаче и отговаря: „Могла съм. Само ако знаех! Но тогава бях млада, нямаше кой да ме научи”.
Да си представим филм на ужасите, в който някакъв маниак идва при майката, подава й голям, остър нож и казва: „Заколи детето си! А ако не го убиеш, аз ще убия теб!” Убеден съм, че всяка майка ще се съгласи по-скоро сама да умре, отколкото да лиши от живот своето дете. Но с какво нероденото дете се отличава от вече роденото? И имаме ли право да го лишим от живот?
Всяка жена, решила се на тази стъпка, трябва да знае, че абортът не е просто хирургическа интервенция, а действие, което убива детето, живеещо в нея. За голямо съжаление, в съвременната медицинска литература е почти невъзможно да се намерят някакви сведения за негативните последствия от аборта. Ето, получава се така, че жените отиват на операция, известна под името „изкуствено прекъсване на бременността”, нямайки практически никаква представа за тежките последствия от тази безчовечна намеса в техния живот. Те не знаят, че абортът често води до безплодие, спонтанни аборти, преждевременни раждания, и че децата на жени, правили аборти, имат проблеми със здравето.
Изменя се отношението на жената към самата себе си. Тя започва да изпитва чувства на срам и угризения на съвестта, тъга, безнадеждност, преследват я кошмарни сънища. С времето започва да осъзнава себе си като виновница за гибелта на своето дете. Това осъзнаване предизвиква истински нравствени мъки, които водят до така наречения постабортен синдром. Това е медицинското название на емоционално – психичните нарушения, възникващи у много жени, претърпели аборт. Тези нравствени мъки се задълбочават и от това, че жената убива в себе си прекрасния, дълбок, даден й от Бога стремеж да бъде майка. Безусловно, абортът е тежко поругаване над женската природа.
Понякога се променя и отношението й към мъжа; може би на подсъзнателно ниво, жената чувства, че той е предал своето призвание да бъде баща и защитник, тласкайки я към престъпление и допускайки гибелта на своето дете. Под влияние на такива емоционални преживявания много жени изпадат в дълбока депресия и се нуждаят от психологическа, медицинска и социална подкрепа.
Вследствие на достъпността на абортите жената получава измамната възможност безнаказано да сменя партньорите си, но тази безнаказаност е само привидна. Като правило, женското безплодие настъпва в резултат на честата смята на партньорите. Пет-седем такива смени довеждат до необратими изменения в женския организъм, възпрепятстващи зачеването на нов живот, дори ако жената пожелае това. Освен това свободните полови връзки имат още едно страшно последствие – така наречената телегенеза. Половите клетки на предишния партньор бързо губят способността за оплождане, но под формата на активни биорадикали могат да съществуват няколко месеца или години. И ако след това се заражда живот, дори от законния и любим мъж, то тези клетки на генетично ниво могат да окажат влияние на зародиш, в резултат на което често може да се роди непълноценно дете, страдащо например от болестта на Даун. В случай на аборт и за мъжа се променят много неща. Той вече не може, макар и подсъзнателно, да не се чувства предател и изменник на своето призвание да бъде защитник на слабите и беззащитните. „Ако се наложи и да умреш за жена си – не се отказвай – казва великият древен светия Йоан Златоуст, имайки пред вид, разбира се, не само жената, но и децата. Освен това, тъй като, обективно погледнато, жената е станала палач на своето дете, затова той не може да се отнася към нея така, както преди това.
Разбира се, невинаги става така, че именно мъжът тласка своята жена към извършване на аборт. Съвременният морал, позволяващ на жената самостоятелно да взема решение за прекъсване на бременността, изцяло игнорира правото на мъжа да стане баща на заченатото от него дете. Пренебрегването на това естествено право често става причина за тежки преживявания на мъжа. Всичко това води до нарушаване на хармонията на съпружеския живот, а понякога и до разводи. Абортът разрушава личността на мъжа и жената и тяхната любов един към друг, разрушава тяхното семейство. За това говори и статистиката на разводите. В началото на ХХ век в Русия са се развеждали по-малко от един процент от семействата, а сега 70 пъти повече – над 70 %. Тогава абортите били забранени и се смятали за престъпление, а сега са разрешени и са станали норма.
Отговорен за 75 000 аборта
Преди няколко години се появи филмът „Безмълвният вик”. Съвременната ултразвукова апаратура позволява да се получи ясно изображение на плода в майчината утроба. Могат да се различат чертите на лицето му. Вижда се как той се движи, как смуче пръстче, как в безмълвен вик отваря уста, когато към него се приближава инструментът, за да разруши неговата плът и да го извади от утробата на майката. Предлагаме на вниманието на нашите читатели откъс от лекцията на доктора по медицина Бърнард Натансън, автор на този филм.
„Много от вас вече са чували за мен, като за директор на най-голямата в света клиника за аборти, известна под „красивото” название „Център за репродукция и сексуално здраве”. Тя се намираше в Ню Йорк. За тези две години, когато ръководех клиниката, ние извършихме в нея 60 000 аборта. Лично аз в частната клиника допълнително съм направил още около 15 000 аборта. Така, аз лично съм отговорен за 75 000 аборта. Тази статистика, разбира се, не ме кара да се чувствам горд, но мисля, че лекцията на тази тема от моите уста ще бъде авторитетна и достоверна.
Аз бях основател на националната асоциация за отмяна на закона за абортите „NARAL” (National Association for Repeal of Abortion Laws), която по-късно беше преименувана на Лига на акцията за право на аборт (National Abortion Rights Action League).
По онова време основаването на подобно движение беше изключително смело. Както вече казах, да се надяваме на реформа в законите за аборта не можеше да става и дума. Ако тогава общественото мнение беше обективно изучено, то 99,5 % от американците биха се изказали против легализирането на абортите. Но малка група, състояща се от четирима души, за кратко време успя да получи отмяна на закона за абортите, който действаше в щата Ню Йорк 140 години. Три години по-късно Върховният съд на Щатите публикува решение за легализирането на абортите във всичките 50 щата на Америка.
Как успяхме да достигнем до това? Тактиката, която избрахме, се използва, с повече или по-малко разлики в целия западен свят. Нашата група „NARAL” знаеше, че ако се проведе обективно проучване на общественото мнение относно абортите сред американците, то ние ще претърпим съкрушително поражение. И тогава постъпихме така: разпратихме до средствата за масова информация данни от фиктивно допитване, в резултат на което 50-60 % американци уж се бяха изказали в полза на извършването на аборти.
Тази тактика беше много успешна и оправда нашите очаквания. Ако на обществеността дълго се внушава мисълта за това, че болшинството хора са за легализиране на абортите, то с течение на времето почти всеки ще се изкаже в полза на това. Много малко хора ще се намерят, които ще поискат да бъдат малцинство. Това беше един от нашите добре обмислени прийоми. Ние използвахме напълно измислени, фиктивни цифри. Бих искал да посъветвам своите слушатели да бъдат много внимателни и да се отнасят критично към всички изследвания на общественото мнение в медиите.
Отчетохме и това, че по пътя на драматизирането на ситуацията по-бързо ще привлечем вниманието към себе си, а заедно с това лесно ще осъществим своята програма за легализация на абортите. Затова направихме следното: предоставихме фалшиви данни за ежегодния брой на извършените аборти в САЩ. Цифрата, която обнародвахме чрез средствата за масова информация, достигаше един милион, въпреки че в действителност тя беше приблизително 100 000. Ако някой дълго и упорито повтаря една безспорна лъжа, тя започва да звучи убедително. Беше ни известна статистика за броя на жените, умрели в САЩ за една година при извършването на нелегални аборти. Цифрата се колебаеше между 200 и 250 души. Цифрата, която постоянно представяхме в медиите, достигаше 10 000. Тези измислени цифри изиграха своята роля.
Американската общественост беше убедена: законите за забрана на абортите трябва да бъдат отменени. Ако съпоставим реалните 100 000 аборта с фалшифицирания брой – 1,55 милиона (15-кратно увеличение), то можете да си представите какви митове, измислици и лъжи се разпространяват сред американската общественост.
Следващото ни твърдение гласеше: ако абортите и занапред бъдат забранени, то нелегално ще бъдат извършвани още повече.
Разбира се, това не беше така! Ако днес забраним абортите, нелегално не биха се извършвали в такова количество, в каквото са се извършвали досега. Също така твърдяхме, че от научна гледна точка не е възможно да докажем момента на зачатието. Въпросът за това кога започва човешкия живот – е богословски, юридически или философски въпрос, смятахме ние, само не и научно-биологичен. Това също така е любима техника на групите, изказващи се в полза на извършването на аборти. Те постоянно твърдят, че не е възможно да узнаем кога започва животът и че всъщност никога не узнаваме за това.
Но в края на краищата, успяхме да определим началото на живота. То започва по време на зачатието и оттогава плодът представлява човешко същество. А разрешението за извършване на аборти не означава нищо друго, освен планирано, не забранено унищожаване на човешкия живот. Абортът е непростимо зло, смъртно насилие. Съгласен съм, че нежеланата бременност е много сложна дилема. Но да се търси разрешаването й в унищожаване на живота, това означава позорно одобрение на насилието. Като учен зная, че човешкият живот започва със зачатието. И въпреки че не съм религиозен човек, дълбоко в сърцето си вярвам в съществуването на Бога, Който ни призовава да кажем на това прискърбно и неизразимо ужасно престъпление против човечеството своето решително и категорично: „Не!”
Безмълвната война
По данни на Световната здравна организация в света ежегодно се извършват около 40-60 млн. аборти. Всяка година се унищожават толкова хора, колкото са загинали по време на Втората световна война. Това е масово убийство, в което участват майки, бащи, както и техните родители, приятели и, разбира се, медиците. Няма да бъде преувеличено да кажем, че причастни към тези убийства, пряко или косвено, са повече от сто милиона души. В историята на човечеството това е безпрецедентна по своите мащаби и продължителност война. От година на година тя се води от родителите против своите собствени им деца, следователно и против своето бъдеще.
На младежта в съответствие с расистките теории се натрапва мнението, че децата са голямо натоварване, че с раждането на деца може и да се почака, че има желани и нежелани деца. Ако младата девойка попадне под въздействие на тези безчовечни, безнравствени разбирания, то с времето може така да бъде развратена, че никога да не пожелае да стане майка. Може да се наруши вътрешната хармония, дарена от Бога на всяка девойка. Сега е станала обичайна картината, когато по улицата върви предизвикателно облечена девойка, която в едната си ръка държи цигара, а в другата – бутилка бира. Така ли би се държала целомъдрената, чиста девойка? Очевидно, че не.
В резултат на постоянно и ефективно действащата пропаганда се създава кризисна демографска ситуация, защото много съпружески двойки не искат да имат деца. За нашия народ въпросът за раждаемостта е въпрос на неговото историческо битие, на живота и смъртта на този народ. За поддържането на числеността на населението поне на някакво определено ниво е необходимо на всеки десет семейства да се падат двадесет и две деца, тоест повече от две деца на семейство. Това е свързано с факта, че не всички деца доживяват до брачна възраст и, освен това, не всички брачни двойки могат да имат деца. По данни на Държавния комитет по статистика понастоящем в нашата страна на десет семейства се падат по-малко от дванадесет деца, тоест почти два пъти по-малко, отколкото се изисква само за възпроизводството на населението. Това означава, че през всяко демографско поколение, т. е. примерно през всеки двадесет и пет години, процентът от населението в детеродна възраст ще се съкрати почти двойно. В нашата страна сега живеят около 144 млн. души, след 25 години демографските загуби ще бъдат 20-22 млн., а след още 25 години – 45-50 млн. души, тоест след 50 години в Русия ще живеят по-малко от сто милиона души. Можем да твърдим, че такова население няма да бъде в състояние да използва и охранява цялата си огромна територия. Следователно тя може да бъде завладяна без войни и кръвопролития, само за сметка на имиграцията от други по-многобройни и активни народи. Нарушаването на естествения цикъл на възпроизводство на народонаселението неизбежно ще доведе до тежки катаклизми и катастрофи.
Ако ситуацията не се измени, то над нашия народ могат да се изпълнят страшните думи от Писанието: „Ето, ще доведа против вас, доме Израилев, народ отдалеч, казва Господ, народ силен, народ стародавен, народ, чийто език не знаеш, и не ще разбираш, какво той говори. Колчанът му е като отворен гроб; всички те са храбри люде. И ще изядат жетвата ти и хляба ти, ще изядат синовете ти и дъщерите ти, ще изядат овците ти и воловете ти, ще изядат лозето ти и смокините ти; ще разрушат с меч укрепените ти градове, на които ти се надяваш. И ако кажете: защо нашият Господ Бог ни прави всичко това? отговори: понеже Ме оставихте и служихте на чужди богове в своя земя, то ще служите на чужденци не във ваша земя” (Иер. 5:15-17, 19).
Евтаназия
Прието е да се смята, че социалната сфера у нас съществува: човекът е работил цял живот, обезпечил е старостта си и сега има право на заслужен отдих. Напълно вярно. Но нека си представим, че от този момент престанат да се раждат деца. Тогава ще се освободят множество детски лекари, учители и колосално количество помещения. Помещенията могат да се дават под наем, а учителите и лекарите да се насочват в търговията, или в някакви производствени сфери. Както твърдят авторите на програмите за планиране на семейството, всеки долар, вложен в тези програми, носи шестнадесет долара печалба. Но когато минат двадесет години, кой ще работи в промишлеността или в сферата на обслужването и реално ще обезпечава сигурната старост и заслужения отдих на онези, които сега са се отказали да раждат деца? Кой ще внася пари в пенсионния фонд, от отчисленията, от който се издържат възрастните хора? Нали пенсията се изплаща за сметка на това, че работят младите поколения. А ако тях ги няма?
Не леката кола ще откара стария, немощен човек в болница, а този, който седи зад волана. Сметката в банката няма да подаде чаша вода и да оправи възглавницата – необходими са ръцете на обичащ човек. Но какво ще правим, ако просто няма кой да работи?
През 1961 г. на един пенсионер са се падали деветнадесет работещи, а в наше време – по-малко от двама. Това значи, че процентът на възрастните хора е непропорционално голям, следователно, възниква въпросът за прякото и косвеното увеличаване на пенсионната възраст. В Япония още сега пенсионната възраст е увеличена до 70 години. Косвеното увеличаване на възрастта за пенсиониране е много просто: да се плаща малка пенсия и да се разрешава на пенсионерите да работят. Освен това ще се наложи да се покани чуждестранна работна сила, която изобщо не се интересува от хората на преклонна възраст, чийто език те понякога не разбират, които не познават и не искат да познават. Чуждите старци не са им необходими.
Тогава по естествен начин ще възникне въпросът за евтаназията. Освен това сега, както в чуждестранната, така и в нашата преса постоянно се обсъжда този проблем. В „Известия” от 15 май 2002 г. беше публикувана статия за англичанката Даяна Прити, която била смъртно болна и страдала от силни болки. Нещастната жена помолила съпруга си да я избави от мъченията, като й даде отрова. В такъв случай нейният мъж, Брайън, би станал съучастник в самоубийството й и според британските закони би бил осъден на лишаване от свобода за четиринадесет години. Затова съпрузите Прити се обърнали към съда, за да разреши на мъжа да отрови умиращата жена. Вместо да направи последните й дни по-леки, „любещият” съпруг участвал в тъжба, за да получи правото безнаказано да убие жена си. Съдът отклонил неговия иск. Характерно е, че авторът на статията във вестника със съжаление пише за това, че съдът взел такова „нехуманно” решение, тъй като Даяна Прити все едно умряла две седмици по-късно, но в страдания, а ако мъжът й беше получил разрешение да й даде отрова, тя би умряла бързо и леко. И това не е единичен случай. В седмичника „Строго секретно” (№ 5, 2002) е публикувано интервю със знаменития немски адвокат Матиас Принц:
‒ Помните ли първия си процес?
‒ Да, това беше много интересно дело, свързано с Юлиус Хакетал – най-знаменития по онова време немски лекар – революционер, който се опитал да промени съществуващата медицинска система и начина на обслужване на смъртно болните. Под негово наблюдение била пациентка, която страдала от рак. Жената била претърпяла единадесет операции. Лицето й било обезобразено, а злокачественият тумор на лицевия нерв й причинявал постоянни, адски болки. Юлиус Хакетал дал на нещастната пациентка цианкалий, който тя приела доброволно. Лекарят заснел с видеокамера заминаването й от този живот, а в смъртния акт написал следното: „Отравяне с цианкалий”. Полицията веднага завела наказателно дело, лекарският съюз се опитал да му отнеме правото да упражнява професията. Хакентал трябвало да защитава Йозеф Аугщайн – един от най-знаменитите адвокати. Но станало така, че той починал внезапно от инфаркт на работното си бюро. У Хакентал се появи фиксидеята да намери млад, способен адвокат. Тогава бях на двадесет и осем години. Заедно разработихме линията на защитата и спечелихме делото и двете инстанции. Хакентал се върна към своята практика, а аз придобих известност.
Интересно е да се отбележи, че Божието наказание постигнало Йозеф Аугщайн, който се наел да защитава лекаря – убиец. Но дори и тази не вразумила онези, за които известността и парите са над всичко останало. Тези и други подобни факти свидетелстват, че активно се формира обществено мнение за допустимостта и, нещо повече, необходимостта от евтаназия.
Така в съвременна Германия е създаден юридически прецедент, а Холандия е станала втората след фашистка Германия държава, в която евтаназията е разрешена със закон. Очевидно е, че това ще продължи да се разпространява и е възможно да стигне и до Русия. Тогава и у нас ще се приемат подобни закони. Но ми се иска да попитам: „Искате ли, скъпи възрастни хора, човек, който е тежко болен и страда, или ако лекарят смята, че медицината е безсилна, или че неговите наследници нямат търпение час по-скоро да станат наследници, е възможно на законно основание да бъде отровен или приспан като куче?” Освен това трябва да се замислим над следния тревожен факт, какъвто е намаляването на броя на младите хора, което води до това, че нашата армия ще се комплектова от хора, непринадлежащи към руската култура нито по език, нито по възпитание, нито по образование. Че голяма част от войниците в нашите Въоръжени Сили ще бъдат хора, които са чужди на любовта към Русия, които не са нейни патриоти. И кой знае, няма ли някой да използва тези Въоръжени Сили, снабдени с първокласна бойна техника, против нашия народ?
Професията на лекаря е подвиг
Разбира се, лекарят, който откаже да изпълнява безнравствените точки от длъжностните инструкции, рискува да изгуби работата си. Но „професията на лекаря е подвиг, тя изисква себеотрицание, чистота на душата и чистота на помислите”, казва Антон Павлович Чехов, който, както е известно, е бил лекар по професия.
Историята с благодарност пази спомена за онези, които са имали мъжеството твърдо да отстояват това, което смятат за светиня на своята съвест, рискувайки да изгубят не само работата, но и живота си. За това например свидетелства Ветхият Завет.
„Египетският цар заповяда на бабите, които бабуваха на еврейки и от които едната се казваше Шифра, а другата Фуа, и (им) рече: кога бабувате на еврейки, гледайте при раждането: ако е момче, убивайте го, ако е момиче, нека живее. Но бабите се бояха от Бога и не правеха тъй, както им поръчваше египетският цар, и оставяха момчетата живи. Тогава египетският цар повика бабите и им рече: защо тъй правите, че оставяте момчетата живи? Бабите отговориха на фараона: еврейските жени не са като египетските: те са здрави, и преди още да отиде бабата при тях, раждат. Поради това Бог даваше добро на бабите, а народът се множеше и твърде се усилваше” (Изх. 1:15-20).
И в недалечното минало, както и в древността, се срещат подобни поразителни примери на мъжество, сравнимо, а понякога и превъзхождащо онова, което се изисква на бойното поле. Тук ще цитираме свидетелството на полската акушерка Пани Станислава Лещинска, бивша лагерничка от фашистки концентрационен лагер.
„От тридесет и петте години работа като акушерка две години прекарах като затворничка в женския концентрационен лагер Освиенцим – Бжезинка, продължавайки да изпълнявам своя професионален дълг. Сред огромния брой жени, които докарваха тук, имаше много бременни. Последователно изпълнявах функцията на акушерка в три бараки, които бяха построени от дъски, с множество дупки, прогризани от плъхове.
В бараката от двете страни бяха поставени триетажни нарове, на които на мръсни, сламени дюшеци лежаха по три или четири жени. Сламата отдавна се беше превърнала в прах и болните жени лежаха на почти голи на нерендосаните дъски, при това със съчки, които се забиваха в тялото им.
Между наровете, в дъното на бараката, имаше печка, направена от тухли, с пещи от двата края. Тя беше единственото място за раждане, тъй като нямаше друго съоръжение за тази цел. Рядко палеха печката. Затова влизаше студ: мъчителен, пронизващ, особено през зимата, когато от покрива висяха дълги ледени висулки. За необходимата за родилката и детето вода трябваше да се грижа сама, но за да донеса една кофа с вода, трябваше да изгубя не по-малко от двадесет минути. В тези условия съдбата на родилките беше плачевна, а ролята на акушерка – изключително трудна: никакви антисептични средства, никакви превързочни материали. Отначало бях оставена сама на себе си; в случай на усложнения, изискващи намесата на лекар – специалист, например, при отделяне на плацентата с ръце, трябваше да действам сама. Немските лагерни лекари – Роде, Кениг и Менгеле смятаха, че оказвайки помощ на представители на друга националност, те „унижават” званието германски лекар, затова беше изключено да ги викам за помощ. По-късно няколко пъти се ползвах от помощта на полската лекарка Ирена Конечна, която работеше в съседното отделение. А когато сама се разболях от петнист тиф, голяма помощ ми оказа лекарката Ирена Бялувна, която внимателно се грижеше за мен и моите болни.
За работата на лекарите в Освиенцим няма да споменавам, защото това, което наблюдавах, надхвърля възможностите ми да изразя с думи величието на лекарското призвание и героично изпълнения дълг. Подвигът на лекарите и тяхната самоотверженост се запечатаха в сърцата на онези, които никога вече няма да могат да разкажат за това, защото загинаха мъченически. Лекарят в Освиенцим се бореше за живота на осъдените на смърт, отдавайки собствения си живот. Той имаше на разположение само няколко кутии аспирин и огромно сърце. Там лекарят работеше не за слава, чест или задоволяване на професионалните амбиции. За него съществуваше само дългът на лекар – да спасява живота във всяка ситуация. Жената, която се готвеше да роди, беше принудена дълго време да се отказва от дажбата хляб, за която можеше да получи чаршафи. Тя разкъсваше този чаршаф на парчета, и те й служеха за пеленки на бебето.
Прането на пелените беше свързано с много трудности, особено поради строгата забрана за напускане на бараките, както и поради невъзможността свободно да се прави нещо вътре. Изпраните пеленки родилките сушаха на собственото си тяло.
До май 1943 г. всички деца, родени в лагера Освиенцим, бяха умъртвявани по особено жесток начин: давеха ги в буре. Това правеха медицинските сестри Клара и Пфани. Първата беше акушерка по професия и беше попаднала в лагер за убийство на дете. Затова тя беше лишена от правото да работи по специалността си. Беше й възложено да върши това, за което беше по-пригодна. Беше назначена за отговорник на бараката. За нейна помощничка беше поставена немската проститутка Пфани. След раждането внасяха детето в стаята на тези жени, където детският вик се прекъсваше и до родилките достигаше звукът от плискане на вода, а после… родилката можеше да види телцето на своето дете, изхвърлено от бараката и разкъсано от плъховете.
През май 1943 г. положението на някои деца се промени. Синеоките и светлокоси деца отнемаха от майките им и ги откарваха в Германия с цел денационализация. Принизителният плач на майките изпращаше откарваните младенци. Докато детето оставаше с майката, самото майчинство беше лъч надежда. Раздялата беше страшна.
Продължаваха да давят еврейските деца с нечувана жестокост. Не можеше да става и дума за това да се укрие еврейско дете или да се скрие сред нееврейските деца. Клара и Пфани се редуваха внимателно да следят еврейските жени по време на раждането. Татуираха роденото дете с номера на майката, давеха го в бурето и го изхвърляха от бараката. Съдбата на останалите деца беше още по-тежка: те умираха от бавна гладна смърт. Кожата им ставаше тънка като пергамент, през нея се виждаха сухожилията, кръвоносните съдове и костите.
Сред многото трагедии, преживени там, особено ясно си спомням историята на една жена от Вилно, изпратена в Освиенцим заради помощ на партизаните. Веднага след като роди дете, някой от охраната извика нейния номер (затворените в лагера бяха извиквани по номера). Аз отидох да й обясня ситуацията, но това не помогна, а само предизвика гняв. Разбрах, че я викат в крематориума. Тя загърна детето си в кална хартия и го притисна към гърдите си… Устните й беззвучно се движеха – може би тя искаше да изпее песничка на детето, както понякога правеха майките, пеейки приспивни песни на дечицата си, за да ги утешат в мъчителния студ и глад и да облекчат тяхната горчива участ. Но тази жена нямаше сили… тя не можеше да издаде нито звук – само големи сълзи течаха изпод клепачите й, стичаха се по необикновено бледите й страни, падайки на главичката на осъденото на смърт дете. Трудно е да се каже кое беше по-трагично – преживяването на смъртта на младенеца, умиращ пред очите на майката, или смъртта на майката, в чието съзнание оставаше нейното живот дете, захвърлено на произвола на съдбата. Досега не съм имала възможност да предам на Здравната Служба своя акушерски рапорт от Освиенцим. Предавам го сега в името на онези, които никога вече няма да могат да разкажат на света за причиненото им зло. И ако в моето отечество, въпреки печалния опит на войната, могат да възникнат тенденции, насочени срещу зародилия се живот, то аз се надявам на гласа на всички акушери, на всички истински майки и бащи, на всички порядъчни граждани в защита на живота и правата на детето”.
На Пани Лещинска, която, жертвайки себе си, спасявала чужди животи, Господ дал дълъг и достоен живот. На нея, както и на старозаветните „баби”, „Бог правел добро” в продължение на много години.
Но и в нашия съвременен живот от много от нас понякога се изисква проява на високо мъжество и самоотверженост. Да предположим, че раждането на дете е недопустимо по медицински показания. Например, опасно е за здравето или живота на майката. Какво да правим? Ако зачеването на живот по някакви причини е опасно за живота на майката, то от съпрузите се изисква подвиг – въздържание. Представете си, че е война и мъжът загива на фронта. Църквата вижда идеалното поведение на вдовицата в запазването на вярност към покойния мъж. Така и тук, ако жената не може да има деца, ако заплахата за живота й е несъмнена, съпругът трябва да си наложи подвига на въздържанието. Или, ако животът все пак е заченат, пак става дума за подвиг – за способността да отдадеш живота си за своето дете. В езическата и жестока Римска империя, в която воинското служение се ценяло изключително високо, на жената, умряла при раждане, се отдавали военни почести, защото тя, като войник на бойното поле, е отдала живота си за другия.
Освен това не бива да забравяме, че медицината не е точна наука, тя само може с по-голяма или по-малка вероятност да предскаже какво е възможно да се случи. Но докато това не се е случило, не бива да разглеждаме медицинската прогноза като неизбежна присъда. Ако плодът е загинал, тогава проблемът престава да съществува. Но ако плодът е жив, то трябва да се борим до последно. Това е въпрос на съвестта на лекаря и на майката. Моя позната енориашка роди дете, имайки болни бъбреци. Детето се роди болно. Естествено, лекарите й забраниха занапред дори и да мисли за дете. Но след това тя роди шест здрави дечица…
Това е забележителен случай, показващ силата на вярата на тази жена. Господ няма да посрами силната, искрена вяра. Без Божията воля, както е казано в Евангелието, и косъм не пада от главата на човека. Вярата прави чудеса, въпреки медицинските показания и, както изглежда, на здравия разум. Ако тази майка беше повярвала в предписанията на лекарите, тя не би имала шест по-малки деца.
Разбира се, не бива да се отнасяме лекомислено към своето здраве; здравето е дар Божи. Съвременната медицина е постигнала големи успехи, и би било неразумно да пренебрегваме нейните възможности, но все пак трябва да разбираме, че тя не може да прави предсказания със стопроцентова точност. Дори ако прогнозата е достоверна деветдесет и девет процента, никой не може да твърди, че няма да се появи един неотчетен процент. Ние знаем, че съществува Божия воля, че Господ дава на всеки човек това, което е необходимо за спасението на неговата безсмъртна душа. И процентите, за които говорим, всичко това е само обективна научна даденост. Но какъв е шансът да се реализира, зависи от Бога, а не от науката. Проблемите на възпитанието на децата, детската престъпност, алкохолизмът, наркоманията са дълбоко свързани с нравственото, духовно състояние на жената – майка. Нравствеността на жената определя здравето на нацията и нейното бъдеще.
Какво ще бъде то, зависи от това дали майките ще успеят да научат своите деца да бъдат добри, мъжествени, трудолюбиви, или те ще израснат като консуматори, стремящи се само да повишават нивото на своя комфорт. Абортът разрушава не само личността на мъжа и жената, но и личността на медицинските работници, които го извършват. Лекарите и медицинските сестри, причастни към аборта, не могат да не чувстват своята вина. Участието в извършването на аборт представлява нарушение на принципа „не вреди”, известен от дълбока древност.
Доктор Б. Натансън в статията „Какво чувстват лекарите, когато правят аборт?” пише за ужасните душевни преживявания, които изпитват медиците, правещи аборти: „Един от моите колеги по време на всеки аборт получаваше халюцинации. Струваше му се, че зародишът се опитва да възпрепятства аборта. Със своите малки нокътчета сякаш се вкопчва в стените на матката, бори се за това да остане в своята защитна обвивка… Други лекари се обливат в пот по време на аборт, ръцете им треперят. Между операциите пият алкохол. Мъчеха ги ужасни сънища. Някои с месеци виждат в съня си само кръв”. Създава се противоестествено положение: един и същи лекар ту лишава от живот нероденото дете, ту помага на майката да роди дете и се бори за неговия живот. Оттук има толкова много грубост и цинизъм в сферата на родилната помощ, които влияят негативно на настроението и състоянието и на родилката, и на новороденото дете. Внимателните медици и родители знаят колко благотворно се отразява на духовното развитие на детето доброжелателното и любвеобилно отношение към него на онези, които първи посрещат появяването му на света. В един от родилните домове се чува звън на камбанки, посрещащ появата на новия човек. За да се реши радикално проблемът с абортите, трябва със закон да се признаят правата на личността на детето в периода на неговото вътреутробно развитие от момента на зачатието. Така всеки, който посяга на неговия живот, ще се смята за престъпник и ще понесе наказание в съответствие с действащото законодателство.
Затова можем да твърдим, че отказът от извършване на аборти – това не е право, а непосредствен дълг на лекаря, чието безусловно изпълнение ще оздрави духовната атмосфера в родилните домове и други медицински заведения, и несъмнено ще се отрази благотворно на нравственото състояние и историческото битие на целия наш народ.
