„…Зарадвал учениците с
обещанието за Светия Дух…“
(Тропар на празника)
Братя и сестри,
Четиредесет дни след Пасха, ние сме във радостта на Възнесението, радостно очаквайки обещания Дух Утешител.
В самата дума “възнесение” трепти радост. В контраст на зова на така наречения “закон на природата”, влечащ надолу, тук напротив, цари лекота, полет, безкрайно въздигане.
В навечерието на празника, съгласно църковния устав, в сряда се извършва така нареченото Отдание на Пасха. На този ден началото и краят на службата са същите като на самия ден на празника Пасха. Пеят се радостните стихири: “Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му”, “Тоя ден Господ е сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него…”.
Прощаваме се с Пасха, “отдаваме” я до следващата година. И някак си естествено е да изпитваме тъга. Но едновременно с нея към нас слиза нова радост. Радост от съзерцанието на празника Възнесение Господне.
За това се говори и в Евангелието. Давайки на учениците Си последни наставления, Господ “ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост”.
“С голяма радост…” Откъде идва тази голяма радост, която продължава и до наши дни и с удивителна светлина пламти в празника Възнесение? Та нали Христос си отива, оставя ги, това е ден на раздяла. Пред тях е дългият път на проповеди, гонения, мъчения, съблазни, с които е пълна историята на християнството и Църквата. Свършва радостта на земното ежедневно общение с Христос, с покрова на силите Му, с Неговото божество.
Но не заминаването на Христос празнува Църквата, защото Той е казал: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.” Цялата радост на християнската вяра идва от съзнанието за Неговото присъствие и Неговите думи: “Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз между тях.” Не заминаването на Христос, а Неговото Възнесение на небето празнува Църквата.
Братя и сестри,
Празникът Възнесение е празник на небето, отворено за човека, небето като нов и вечен дом, обител, небето – нашата истинска родина.
Нека и ние възкликнем с думите на свети Йоан Златоуст: „Но защо ми е небето… щом аз самият съм станал небе!…”.
Нека да отговорим като нашите предци: небето – това е нашето истинско призвание. Амин.
