Автор: св. свщмчк Тадей (Успенски), архиепископ Тверски
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева
Ако на повечето празници на Божията майка говорим и си спомняме за нейното дивно майчино застъпничество за човешкия род, то днес, когато Пречистата Дева се въвежда в храма Господен като тригодишна телица, съпровождана от „свещоносици девици”[1], душата изпитва желание да възхвали и да опише дивната добродетел на девството, с която тя била украсена като планина със сенчеста гора [2] и от която произрасли останалите ù добродетели, покриващи и обличащи душата ù подобно на прекрасна златотъкана одежда (Пс. 44:10).
Девството на Божията майка било прекрасният крин посред тръните на светските страсти и суета, който привлякъл с красотата си и благоуханието си Небесния Жених Христос дотолкова, че Царят възжелал нейната красота (Пс. 44: 12) и се вселил в утробата ù, когато решил да слезе на земята и да спаси погиналия човек. Когато коренът и семето на човешкия живот били поразени от отровата на греха, се наложило Христос да се въплъти безсеменно от Пречистата Дева, за да внесе нов квас в падналото човешко естество. Девството е най-прекрасният и най-нежен цвят на естество. То преодолява неговите предели и уподобявава на ангелите онези, които го пазят непокътнато. Нищо не въздига духа към небето, не изтръгва от оковите на плътта и не въвежда в общение с небожителите така, както небесната добродетел на девството.
И затова, за да запази девството си, още на тригодишна възраст Пресветата Дева побързала да се скрие под сянката на светия храм, където то нямало да пострада от лукави погледи, побързала да стори това във възрастта, в която възприятията едва започват своето развитие и в душата все още навлизат само красивите образи на нещата от света, за който Господ е казал след сътворението: „И ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31); когато скритият и сякаш вкоренен в тях отпечатък на смрадния грях е почти недоловим и неразбираем за невинния детски взор, и ако бъде забелязан, то както всяка смрад, предизвиква единствено отвращение. Така душата на Пречистата Дева се превърнала в „непроходима врата” за суетните и зли помисли [3], а самата тя станала „непроходима, тайнозапечатана двер”[4], през която можел да влезе единствено Бог Слово.
Но как можем да принесем похвала на чудното девство, когато имаме нечисти уста и порочно сърце? Няма ли да заприличаме на онзи, който се докосва до „одушевения Божи кивот” [5] със скверна ръка, или на невъздържания човек, насищащ се с разнообразни и вкусни ястия и величаещ красотата на поста, или на скъперника, натрупал неимоверни богатства в съкровищниците си и възхваляващ милосърдието и безкористната щедрост, или на тщеславния, събирал цял живот хорски похвали и изричащ умилни думи за смирено свеждащите глава и поглед? И въобще светът твърде малко цени девството. Той за кратко бива пленен от красотата му и почти веднага в дълбините на повечето човешки души, подобно на блатни изпарения, се надига желанието за груби плътски наслади, които според хората могат да се открият под красивата обвивка на девството. Съхранено в чистота и непорочност, девството се среща твърде рядко на земята: дори казват, че то е отлетяло на небето, понеже предпочита общението с безплътните ангели и с душите на просиялите праведници. Ето защо скоро след сътворението на човека „всяка плът се бе отклонила от своя път на земята” и Духът Божи вече не пребивавал сред човеците, понеже усещал непрестанно надигащата се оттам смрад на содомския грях, и това продължило, докато не унищожил с небесен огън нечестивите градове Содом и Гомор и не изтребил с водите на всемирния потоп всичко живо на земята, с изключение на праведния Ной и неговото семейство, и докато осквернената от блудства земя не се очистила по този начин (Бит. 6:11-13, 18:20-21). Дали и преди второто славно Христово пришествие няма да се случи онова, което станало в дните на потопа (Мат. 24:38-39)? Тогава нечестивият свят, олицетворен от тайнозрителя с образа на древния развратен Вавилон, ще се уподоби на голяма блудница, напояваща всички земни царе и народи от мерзката чаша на своето блудство (Откр. 17:1-2).
Какво още, братя? Макар девството да е повече небесна, отколкото земна добродетел, нима не трябва да си спомняме за него, да говорим за него, да се любуваме на красотата му? В противен случай не бихме могли да гледаме и зримото небе с неговата красота, защото сме недостойните „да погледнем и да видим висината небесна”[6], след като обременяваме земята, ходейки по нея. Нима ще се лишим от възможността да съзерцаваме тази дивна красота? Може би някоя искра, някой светъл лъч, слязъл от небето, ще прогони греховната мъгла, която ни е повалила на земята и ни е хвърлила в бездната. Може би този лъч ще ни помогне да забележим по пътя на своето падение някоя спасителна издатина, за който да се хванем и така да се предпазим от пропадане в бездната.
Ако някой се е сподобил от Господа да запази своето девство неповредено и ненакърнено, нека го пази като зеницата на окото си. Нека внимателно охранява дверите на очите си и не позволява оттам да влизат лоши помисли и скверни, съблазнителни образи. Понякога вятърът, проникващ в стаята през някоя пролука, разслабва силното и цветущо тяло на човека, който не е пожелал да се вземе мерки. По същия начин, ако не се охраняват дверите на душата от навлизащите съблазнителни мисли и образи, талазите на греха, подобно на блатни изпарения, ще се надигнат от дълбините на душата и тялото и ще изпълват все повече душата и цялото същество на човека, докато той не се окаже неспособен да избяга от тази смрад и не привикне към нея, както различните блатни обитатели.
Но дори и някой да е загубил съкровището на девствената чистота, по милостта на всещедрия Бог той все още не се е лишил от надеждата да бъде съпричастен на неговите прекрасни дарове. Погледнете блудниците, които отишли при Христос в покаяние и преварили мнимите праведници в царството небесно (Мат. 21:31). Спомнете си за Мария Египетска, Пелагия, Евдокия и някои други, погълнати от бездните на блудството, които с покайни сълзи избелили дрехите на душата си и се уподобили на ангелите. Спомнете си също и за старозаветния праведник, живял във времена, когато девството почти не се ценяло и похвалявало — цар Давид, който чрез покаяние станал „по-бял от сняг” (Пс. 50:9), макар да бил добавил към греха на прелюбодейството и едно жестоко убийство. Нека си спомним най-вече за „падналата в много грехове жена”, която, вземайки „чин мироносица”, отишла при Христос, със сълзи умила нозете Му, отрила ги с косите си, които по-рано прелъстявали погледите на съобщниците на нейния грях, и извикала към Христос: „Не ме отхвърляй, Ти, Който си роден от Дева… и си радост на ангелите”. [7] Като си спомним за всичко това, нека скърбим и ридаем, ако някой е загубил съкровището на девствената чистота, която е драгоценна пред Бога: „Ето защо падам пред Тебе и горещо Ти викам: както прие блудния и дошлата блудницата, така приеми щедрий Господи и мене, блудния и нечистия”. [8] Да се каем за изгубената чистота на душата и тялото си, молейки се горещо: „Умът на моята окаяна душа е оплетен с житейска сласт и греховна мъгла, и ражда всякакви страсти, и в помисъл на покайно умиление не идва. Но Ти, Спасителю, умножи моето смирение и ми дай помисъл на умиление, та и аз, спасяван, преди смъртта да извикам към Твоето благоутробие: Господи, Христе, Спасителю мой, спаси ме, отчаяния и недостойния!”. [9]
И нека помним, че запазил девството си е не толкова онзи, който поради някакви, често принудителни обстоятелства не е загубил телесната си чистота, колкото този, който е съхранил в сърцето си цялостна и нераздвоена любовта си към Бога. Той ще влезе в числото на девствениците, които с необременени от оковите на плътската земна слава сърца ще вървят след Агнеца Христос, където и да отиде, и ще бъдат „изкупени… за Бога” чрез Христос от всяко коляно и език, народ и племе, защото са „непорочни” и „в устата им лъст не се намери”! Те и на земята са винаги готови да посрещнат Христос с отворени двери на душата си (Откр. 14:4-5, 5:9, 3:20), със запалени светилници, както мъдрите девици са посрещнали младоженеца (Мат. 25:1-3). С цялото си сърце, посрещайки „раждащия се Христос”, те ще пеят дивната песен, която светата Църква неслучайно започва да пее именно от днешния празник в чест на Пресветата Дева, която влязла в храма, за да запази своето девство, и станала „всенепорочен храм” [10] на Самия Христос: „Христос се ражда – славете Го! Христос слиза от небесата – посрещнете Го! Христос е на земята – извисете се! Пейте на Господ, всички на земята, радостно Го възпейте, народи, защото Той се прослави!”. [11]
Слово, произнесено в храма на архиерейския дом в гр. Житомир на 21 ноември 1915 г.
[1] Хвалитни стихири на Въведение Богородично, прев. свещ. Траян Горанов.
[2] Канон на Рождество Христово, ирмос на 4-та песен, прев. свещ. Траян Горанов.
[3]Канон на Въведение Богородично, песен 1-ва.
[4]Октоих. Богородичен, 2-и глас.
[5 ]Канон на Въведение Богородично, ирмос на 9-та песен, прев. свещ. Траян Горанов.
[6] Велико повечерие, Молитва на иудейския цар Манасия.
[7] Служба на Велика Сряда, стихири на стиховните.
[8] Последование преди свето Причастие, молитва 6-та на св. Симеон Нови Богослов.
[9] Покайно правило при осквернение, тропар 3, източник: „Православен молитвеник”, изд. „Витезда”.
[10]Канон на Въведение Богородично, песен 3-та, прев. свещ. Траян Горанов.
[11]Канон на Рождество Христово, ирмос на 1-ва песен.