Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В своята творба „Православна психотерапия“ авторът митрополит Йеротей Влахос излага тезата, че образът на съвременния православен християнин изключително много прилича на облика на фарисея от притчата за митаря и фарисея от Новия Завет. Ако това беше изречено от някой мирянин или обикновен служител в храма, то щеше да бъде прието с насмешка. Това наблюдение обаче произтича от един от водещите съвременни богослови и епископ с дългогодишен опит за същността на църковната действителност и реалността в духовния живот на православните вярващи.
Фарисейството е било и е изкушение в цялата жива традиция на светата Църква. В историята на християнството то е бичувано на Изток и на Запад от светци, богослови и изповедници в тяхната посветеност. Достатъчно е да си спомним за изпълнените с горчилка писма и откровения на ранните отци — св. Василий, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст — и печалните констатации на съвременниците на нашата епоха — св. Игнатий Брянчанинов, св. Йоан Кронщадски, Сергей Фудел и Николай Бердяев. Фалшът, лицемерието и притворството са посочвани от поколения праведници, вярващи и невярващи, духовници и миряни, горещи привърженици или яростни противници на спасителното учение. Най-важното — най-огнените изобличения към неговите носители са отправени от Спасителя Христос, Който в Евангелието многократно се обръща към тях открито и настойчиво. Неговото: „Горко вам, книжници и фарисеи..“ кънти мощно и болезнено не само към сектата на фарисеите, които се придържат към стриктно спазване на външната обредност и „буквата на закона“, но и към всички представители на клира. Към никого Синът Божи не е тъй непримирим и настъпателен, както към тях. Това е глас „свише“ за спазване на духа на истинската връзка с Отца и на чистотата на вярата, истинско откровение Божие. Призивът „Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие“(Лук. 12:1) звучи като камбана в тишината не само за духовниците, но и за всички.
Фарисейството като проява на духа е велика съблазън, вирус, болка и постоянно изпитание в „невидимата бран“ на всяка бореща се за спасение душа. Един подъл и постоянен враг, който наднича отвсякъде. Битката с него никога не е спечелена изцяло и протича на приливи и отливи през вибрациите на вярващото сърце. Обикновено и почти всеобщо е обвинението във „фарисейство“ да бъде насочено към клира (висшия и нисшия/монаси и свещеници). За всички нас обаче, които сме потопени в реалността на църковния живот и имаме наблюдения и опит, които мислим извън шаблона и знаем тънкостите и подводните рифове в него, това далеч не е така. Много лесно и удобно е да хвърляш лесни обвинения само към „мъжето в расо“ и да застанеш отстрани и да критикуваш, като сам си в позиция на незасегнатост и привидна чистота.
Църквата е богочовешки организъм и като такава е и в света, и в царството на кесаря и носи всички белези и зарази на неговия болен дух. Още повече, че като всяка централизирана система на власт и подчинение е белязана от фалш, лицемерие, притворство, суета и високо напрежение във функционирането на своята земна част.
Проблемът е много по-дълбок и всеобхватен за всички нас, които сме призвани да бъдем трептяща част от Тялото Христово. Дълбочината на този проблем е, че фарисеят не е изцяло негативен образ. Той не е въплъщение на сатаната и син на погибелта. Фарисеят е драматичен герой. На нашето и на всяко време. Една вярваща личност с трудове, подвизи, собствена „метаноя“, постижения на духа, осъзнат и посветен радетел на учението и негов посланик в света.
Той е знаменосец и водач, функционер и мисионер, вдъхновител и действащ проповедник. Призван и призован да бъде проводник Божи и вестител на царството Божие. Човек „без който не може“ в храма и енорията. Нещо повече, той е облечен с доверието на хората и е уважаван от всички. И колко е искрен и откровен, когато изрича думите си, дълбоко наранен и тръпнещо очакващ Господ Бог да отговори на молбите му. Защо? Защото се е старал — вършил е дела на милосърдието, помагал е на вярващите, дарител и приносител е на блага. Има своите дарове от Духа и е двигател на процеси. Толкова неща зависят от него. Носи свой чар и своя собствена мисия, в която дълбоко вярва.
Но смята, че Бог му е длъжник и следва да получи помощта Му. Убеден е, че трябва да бъде чут, разбран и да намери удовлетворение. И си мисли, че е застрахован от всякакъв неуспех. Но колко прав е св. Паисий Светогорец, който обичал да повтаря на идващите при него поклонници, че „Бог не плаща застраховки на никого“. Няма гаранция за спасение дори и за най-ревностните души. Заради егото, самодоволството, самоопиянението, изявени пред всички ясно и категорично.
Уви, във фарисея има дори и тънка и префинена прелест, която неусетно обхваща душата. Той не моли, а настоява, не умилява, а изисква и сам се поставя в ситуацията на духовно превъзходство със споделеното: „Благодаря ти, че не съм като…“. Сам се е възкачил до престола Божи. Станал е Негов паж и говорител. Той вразумява недостойните, незаслужилите, недораслите. Тези, които според него не знаят, не виждат и най-важното, дори не заслужават да бъдат погледнати от небето и да стоят до него в заслуженото му достояние в храма. Фарисеят е главният герой, а всички други са статисти и декор.
Той е специален и държи на своята самобитност и изключителност. Именно това прогневява премъдрия и премилостив Бог, Който е Творец и обича всеки като баща и приятел и милва в Своята топла грижа и любов. Неговите правила са за всяка душа и личност и затова Той изрича ясно и открито: „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“(Лук. 18:14).
Фарисейството е факт. Това го знаем всички. Но въпросът е друг — да откриеш фарисея в себе си. Да останеш насаме и с въздишка да си признаеш: „И аз съм такъв“. Това е сила. Иска се духовна мощ, дълбочина, мъжество да си признаеш своята недъгавост. Не пред хората, вярващи или не, защото сме родени артисти и истински виртуози да сменяме маските си съобразно обстановката. А със сърдечна болка и наранена душа да застанеш пред огледалото на Христос и да се взреш внимателно във всичките си белези и да си кажеш: „Трябва да работя със себе си. Да се потрудя върху стария си човек. Това е моят дълг, защото няма време и ще давам отчет пред Неговия съд“.
Малцина измежду нас го правят истински. И да започнеш борба и понеже си слаб, да се молиш Бог да изпрати Своята благодат, не само да видиш голотата си, но и да се бориш като истински воин Христов. Да имаш желанието да тръгнеш по пътя и да изживееш своята болезнена „метаноя“, да навлезеш в спиралата на истинския духовен живот. Не само да фиксираш фарисея, но и да го спреш да се развива като тумор в теб. Това е подвигът на истинския християнин. Останалото е смес от фалш, заучени фрази, поза, суета, комплекси и страхове, една топлохладност и несъстоятелност, объркване и самозаблуда. Лесно е да наблюдаваш другите и така да изместваш центъра на духовния си живот. Така можеш да намериш оправдание за всяко зло и да потънеш в самоуспокоение. А другото е сам да слезеш от трона, на който си се възкачил и да започнеш в искрено покаяние да се променяш към светлината и да се опитваш да изобразиш Спасителя в себе си, да обожиш личността си и да станеш христоподобен.
