УСПЕНИЕ

6172 0

Автор: прот. Андрей Ткачов
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravoslavie.ru

Христос можем да обичаме така, както обича царя верният поданик, живеещ през девет земи в десета. Не е виждал лицето му, не го е гледал в очите, но го обича със сърцето си. Залепил е за стената изрязан от списание негов портрет, отказва да работи в царските дни.

А майката на царя не можем да обичаме иначе, освен като влизаме във вътрешните царски покои като близки на скрития от странични погледи живот не само на царя, но и на царското семейство. Трябва да бъдем близки на царя, за да обичаме неговата майка и другите му роднини.

Тези думи са казани, за да можем отдалеч да се приближим до темата за почитането на Богородица. Та по аналогия, като по нишка, да стигнем до тази истина.

Почитането на Богородица – това е семеен архив, семейна памет, семейно предание. Почита Господа вече не отдалече, а плътно се приближава до Него този, Който почита Облечената в слънце Жена, послужила на Тайната на Божието Въплъщение. Когато почитаме Божията Майка, ние не сме роби, които отдалеч крещим похвали, а деца от Божието семейство.

Нейните празници са съкровени. За тях можем да говорим на ухо, особено за Успението. Вероятно затова този празник е особено любим на монашестващите.

Приближаването към светлите тайни е подобно на приближаване до очистителен огън, и сега е моментът да си спомним за Моисей, който закривал лицето си при приближаването до горящата къпина (Изх. 3:6). Така и кондакът на празника Успение казва: „Огради моите помисли, Христе мой, защото дръзвам да възпея опората на света, Твоята чиста Майка. Укрепи ме на стълба на Твоите слова и в тежки мисли се застъпи за мен…“

В тежки мисли се застъпи…

Това е много по-разбираемо за монасите, отколкото за миряните.

В деня на Успението ние говорим за това, че Майката на Светлината е умряла.
Да произнесем този израз още веднъж и да поставим точка в края му по всички правила на граматиката. „Богородица и Майката на Светлината е умряла“.

След тези думи и тази точка празникът е възможен само в случай, че се е случило още „нещо“. Иначе не би имало особен празник. Ние бихме продължили да празнуваме Въведение в храма, Благовещение и Рождество. Бихме почитали Нейните многобройни икони. Но Успението не би попаднало в тази светла редица. То би се помнило наред с дните на поменаване на починалите праведници, апостоли, мъченици. Би се помнrло например така, както се помни страдалческата смърт и славните имена на Петър и Павел.

Всички светии, които са се разделили с телата си, очакват възкресението на мъртвите. Те вече се веселят пред Божието лице и не се страхуват от бъдещето, което не таи нищо страшно за тях, а само възкресение на плътта, умножаване на славата и пълно влизане в Царството. Всички те се веселят, но само с душата си. Не целият човек продължава да живее, и докато единството между душата и плътта, която предстои да възкръсне, не се възстанови, това ще бъде „още не цялото“ веселие, „не цялата радост“

Така би било и по отношение на Божията Майка, ако след точката в изречението за Нейната смърт нямаше нeщо повече. Но празник има, и ако той е велик, то е само защото гробът, който за кратко време e пазил тялото на Божията Майка, е празен. Петър и Павел чакат възкресението на мъртвите. Всички светии чакат възкресението. Но Божията Майка вече не чака нищо за Себе Си.

Нейният гроб е празен с онази свещена празнота, с която е ознаменуван гробът на Нейния Син – Спасителя Христос.

Стомахът е сит, когато е пълен. Къщата е богата, когато е пълна с всякакви богатства. А ето, гробът е свят, когато е празен.

И то празен не от ръцете на крадците, кощунниците и гробокопателите, а от непобедимата сила на Възкресението!

Именно така е празен Христовият гроб, този източник на всеобщото възкресение. Празен е и гробът на Христовата Майка. Затова празникът на Нейното Успение е велик. Той е наречен не ден на умиране, а ден на Успение, тъй като този смъртен сън не бил дълъг.

Тя била обградена от особена грижа, особено възпитание, и душата Й рано, много рано почувствала желание нито за миг да не се отделя от Бога с мисълта си. През тесните врати на невидимото за човешките очи подвижничество Тя влязла в пространството на откриващите се тайни. Била Й подарена сладостта на едно особено Майчинство. Била Й подарена неизвестност приживе и пребиваване в сянката на Божествения Син. На раменете Й била възложена тежестта майчински да преживява за Него и безмълвно да Го следва. Сърцето Й било разтерзано от целия този кошмар, който е вложен в понятието Страстна седмица. Тя неизказано се зарадвала от вестта за това, че Нейното Пресладко Чедо е живо! Тя ли няма да бъде белязана с особена участ в часа на срещата със смъртния студ?

При цялата Си скромна незабележимост на страниците на Евангелието, Тя – Мария – във всичко е съвсем друга.

Ето, царете и великите на този свят могат да изглеждат на мнозина едва ли не небесни жители или земни богове, въпреки че в действителност те водят живот на обикновени грешници. Те сплетничат, страхуват се, лъжат, развратничат, клеветят. Умират в недоумение за бъдещето, и паметта за много от тях се отмива така бързо, както калта се отмива от асфалта от силната струя на маркуча. Истинското величие е облечено в простота и неизвестност.

„Защото Силният Ми стори велико нещо, и свето е името Му” – изпяла Мария, след като току-що била заченала Христос от Духа.
Силният Й сторил „велико нещо” и в деня на Нейната смърт.

От една страна, Тя умряла точно така, както и ние. Но, от друга, е различна във всичко: Тя не била оставена в гроба.

Синът Й я взел със Себе Си. Очевидно, такава, е Неговата любов, че Той пожелал да царува над изкупените не иначе, а само заедно с Тази, Която повече от всички послужила на тайната на Изкуплението.

Преданието за празника изобилства с подробности за Гавриил, за апостол Тома, за един дързък юдеин Атоний. Преданието дори посочва псалома, който изпял апостол Петър, оглавявайки погребалната процесия с тялото на Богородица. Всичко това присъства в песнопенията и в иконографията на празника. Но вие не винаги трябва да изброяваме всички тези скъпоценни дреболии и подробности на великото събитие. Понякога си заслужава да се концентрираме върху главното.

Главното е това, че Вратата, през Която Всевишният влязъл в света, си е отишла от нас през вратата на смъртта.

Тя отначало си отишла само с душата Си, както и подобава на смъртните, но след това била възкресена от Своя Син и напуснала земята заедно с тялото Си. Нейният гроб е празен!

Тя си е отишла, но не ни е оставила. И тропарът на празника ни напомня тази истина: „В раждането запази девството, в успението не остави света, Богородице”.

Ние, заедно с милиони други кръстени души, издигаме очи към Нея и Й отправяме молитви. Обичащите Я наброяват стотици хиляди и дори милиони. Спасените по Нейното застъпничество едва ли могат да бъдат изброени.
Накрая ние също ще умрем. В този ден не си струва да чакаме идването на архангел Гавриил при постелята ни. Но си струва да се молим на Божията Майка.

Постелята на умиращия е подобна на постелята на родилката, тъй като душата на умиращия болезнено се ражда в другия живот. И при двата одъра често идва нашата Небесна Майка, за да облекчи страданията и да ни подаде помощ. Молебният канон за човек, който умира в мъки, е отправен именно към Божията Майка.

Така че празникът на Нейното Успение – това е и празник на нашата обща надежда на Нейната бъдеща помощ в онзи страшен час, когато никой друг няма да може да ни помогне.

Така е казано и в тропара: „В раждането запази девството, в успението не остави света, Богородице: в живота премина Ти, Която си Майка на Живота, и с Твоите молитви избавяш от смърт нашите души”.