ЗА КОША С МРЪСНОТО БЕЛЬО

170 0

Автор: отец Ясен Шинев

енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна

Веднъж при свети Паисий Светогорец дошъл младеж, който с болка споделил: „Отче, аз съм вярващ православен, посещавам богослуженията, моля се, но съм силно смутен от това, че има много скандали и неразбории в нашата Църква. Това пречи на духовното ми развитие. Какво да направя? Нямам вътрешен мир от това“. Старецът го изслушал, видял искреността му и като въздъхнал, отговорил: „Виж, ти, когато си поканен на гости на някого, какво гледаш там? Когато влезеш в дома, сядаш в гостната, на трапезата, нали? Може да влезеш в другите стаи, да отидеш до банята, но нали не гледаш и не се ровиш в коша с мръсното бельо? Всеки дом има такъв… Същото е и при нас, в Църквата. Защото сме хора. Така е…“. После поговорил с него, дал му няколко напътствия и го утешил.

Всички ние, които сме потопени в църковната реалност, духовници и миряни, знаем, че думите на атонския монах са не само мъдрост и истина, те носят в себе си премъдрост и пречистена истина. Историята на християнството и жизненият опит неумолимо доказват това. За съжаление, винаги е било така. Във всеки период в развитието на Христовото учение има тежки проблеми, скандали, които смущават съвестта на вярващия човек. Християнството е истинско откровение, дадено „свише” и вдъхновено от Светия Дух и в него няма никакъв недостатък. То е изцяло боговдъхновено. Проблемите в него произтичат от нас, грешните, от повредената ни човешка природа. Уви, още от изгонването на нашите праотци от рая, ние носим белезите на греха, проклятието и смъртта и ги отпечатваме в нашите мисли, думи и дела. Ние, чедата Божии, всички „родени от жена“ сме поразени. Страдаме и горим като мокри дървета в гореща жар, измъчвани от вродените ни пороци в похитените ни души и от непрестанните внушения отвън от врага на нашето спасение — дявола. Това травмира целия ни духовен път и пречи на нашето пълноценно и цялостно духовно развитие. Ние, вярващите, последователите Христови, далеч не сме образци. Ние сме народ Божи, „род избран, царствено свещенство“, но си оставаме… просто хора. И понеже сме на бойния фронт и сме подложени на стихиите на „невидимата бран“, сме още по-обуреваеми и атакувани от всички посоки. Водим война на два фронта — вътрешен и външен и тази война ни изтощава и затруднява по нашия път нагоре към царството Божие. Ние ставаме и падаме, криволичим и се лутаме в начупените траектории на малките ни жизнени пътища. Митрополит Йеротей Влахос казва в своя труд „Православна психотерапия“, че има три типа хора в Църквата: едните са победили греха, другите се борят с него, а третите са влезли в Църквата, но не водят истинска борба със себе си и реално не искат да се променят. В първата група са светиите, които са жители на небесната Църква, а във втората и третата сме всички останали, членовете на земната Църква, които малко или много се сражаваме в окопите. Това е свята, велика и неизследима война от момента на съзнателното ни обръщане към Христос до последния ни дъх. Тя е схватка между светлината и мрака, между доброто и злото, между дявола и Бога. Нашите души са арена на тази безпощадна война и ние носим нейния отпечатък и тътен в нашите мисли, думи и дела. Всеки искрено вярващ изживява своята собствена „метаноя“ (промяна на помислите, покаяние, разтърсване), която е строго специфична, съкровена и дълбоко личностна. Процесът на въцърковяването е твърде болезнен, противоречив и спираловиден. Един от терапевтите на светото Православие от 7 век, св. Исаак Сирин пише в своите „Подвижнически слова“: „Този, който се подвизава, преминава от сила в сила и от знание в знание, като му пречат демоните, а му помага Божията благодат“. Това е драма, лична и обща, разгърната в историята и разтворена в ежедневието.

Св. ап. Павел го е изразил най-добре: „Защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7: 18-19). И това са думи на „апостола на народите“, прекия продължител на делото на Спасителя и той ги изрича като изповед, като стон и въздишка за своята духовна мисия, а колко повече това се отнася за нас, които нямаме нито неговото висше призвание, нито неговите дарове, вдъхнати „свише“. Така в тази наша „разпнатост“ ние пребиваваме в този грешен свят, бидейки граждани на света и членове на тялото Христово. Светите отци от различни времена и епохи пресъздават това небесноземно противоречие, с болка говорят за недъзите на човеката природа и с горчивина сочат болестите на земната Църква. Достатъчно е да прочетем откровенията на св. Василий, св. Йоан Златоуст, блажени Августин от най-ранно време и наблюденията на св. Игнатий Брянчанинов или св. Теофан Затворник за нездравостта на църковните среди по тяхно време. Всички недостатъци от езическия свят, посочени в посланията на св. Павел, продължават като кална диря през всички векове досега. Уви, те са още по значими сега в условията на постглобализма, когато религията вече не е авторитет и стожер на обществения морал, а е изритана встрани, в периферията на обществения живот. Всички тези процеси са засилени особено сега в разцвета на езотеризма и явните внушения в „Ерата на Водолея“. Светата Църква е „вечната Витезда“, изначалната лечебница, която изцерява „всяка болест и немощ“, но в нейната чиста и изцеряваща вода ние влизаме нечисти и заразени от всякакви болести, вируси и зарази, които малко или много замърсяват нейната среда. Това обяснява всичко. И дава разбиране за противоречивата и сложна история на християнството, която е пронизана от противоречия и криволичения, върхове и падения. Всеки от нас, вярващите, е добре да прочете проникновеното есе на Николай Бердяев „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“, за да преодолее този неизбежен смут и безпокойство в своята търсеща душа. То е написано с болка и откровеност, но и с много разбиране и топла любов. Наистина, повече от прави са тези, които казват, че историята на християнството трябва да се чете само от утвърдени във вярата християни, защото има много неща, които могат да травмират дълбоко искрено вярващия и да нарушат неговото духовно развитие. Нещо по-лошо — да го отклонят и дори да го откажат от тесния, но спасителен път нагоре и той да захвърли всичко и да се опита да живее като светски човек. Уви, при нас, в условията на църковната действителност, е имало и има всичко — скандали и неразбории от всякакъв характер, примери за благочестие и поквара, чисти сърца и души, изцяло предали себе си на дявола, красиви цветя и тръни и ние не трябва да се изненадваме от това. Защото пълнотата на Господ Бог се преплита с непълнотата на човешката природа и това обуславя трагизма в историята на християнството. Затова ние сме длъжни да преодолеем този смут и с повече молитва и упоритост да продължаваме напред, като помним, че всяко нещо, което е дело на човека, малко или много, носи несъвършенство и непълнота.

Важно е да се вникне в този проблем с много разбиране и след просвета и разговори с опитни духовници. Защото пред съда на Спасителя Христос Той ще задава въпросите и ще иска отговор не за някой над нас или до нас в света или в Църквата, а само и единствено за нас самите. Духовната отговорност е дълбоко лична и изповедническа. Ние нямаме право да се оправдаваме с хората и обстоятелствата, защото Той като Баща и учител ни поставя в различни ситуации и иска от нас да бъдем Негови винаги, навсякъде и във всичко. От нас се иска да дадем „достоен отговор“, за да заслужим място отдясно на Христос, сред избраните в несъкрушимото Му царство. Затова нека не съдим другите и да не се вглеждаме в техните недъзи, а да продължаваме напред и нагоре, без да се ровим в коша с мръсното бельо, за да седнем на трапезата на Спасителя Христос.