Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В памет на отец Иван от село Нови хан
Има хора, които са призвани да служат на светлината. Това са синове на деня, рицари по дух, които са като фар в морето от стихии на връхлитащото битие. Те слагат един особен печат навсякъде и във всичко —мисли, думи и дела. Пътят им преминава през „огън и вода“, но въпреки трудностите те остават верни на себе си до последен дъх. Такъв беше отец Иван от Нови хан. Отмина време, откакто той предаде Богу дух, но примерът му продължава да свети за всички, които малко или много го познаваха. Целият му живот е служение на светлината. А той е разделен на две — до и след откриването на Христос. Когато една душа усеща призванието си за дълг, тя се отдава постепенно на него и така прегърнала го, продължава напред и напред през всички превратности на своя път.
Воден от благородни пориви, Иванов завършва висшата полицейска школа и започва да работи в редовете на УБО (Управление за безопасност и охрана). Това е отдел за закрила на силните на деня, висшата номенклатура на безбожния режим. Тогава изискванията за този пост бяха по-строги, подборът — прецизен, а условията — изключително трудни и при пълна секретност. За да бъдеш там, около върховете на Държавна сигурност, не бе достатъчно да бъдеш верен — трябваше да си истинска класа, винаги на ниво във всичко и изцяло лоялен към режима. Да постъпиш там беше привилегия. Но изненадващо за всички, Иванов се променя… Защото изживява най-важната среща в живота си — със Спасителя Христос. Той му се открива и го посещава. Докосва го и запалва в него „небесния огън“, който го озарява до сетния му миг. Защото е изречено: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва“ (Иоан. 15:16). Това променя всичко — погледа към света, избора на среда и приоритетите в личния живот. В системата, в която всеки е наблюдаван и следен, Иванов безстрашно тръгва по духовен път и проявява изключителна последователност и праволинейност в изповядването на вярата.
Следват предупреждения, закани, заплахи, удари под пояса и се стига дори до физическо насилие — тогава, когато генерал Каев го вика в кабинета си и след порой от обиди, изважда своя пистолет „Макаров“ от кобура си и му нанася удари по лицето. А после следва престой в карцера при изключително тежки условия. Но суровото наказание не само не разколебава Иванов, но го прави още по-твърд и неотстъпчив в желанието му да постъпва като истински вярващ християнин. За тези, които не са живели по време на безбожния режим, е наистина много трудно да си представят какво означава да се опълчиш срещу установения ред в обществото и колко гражданска храброст и мъжество се изисква да изповядваш вярата си. Това изповедничество е истинско и изпълнено с такива трудности и последици, които травмират целия обществен път и бъдеще на вярващия. Той не само бива веднага изолиран, но и се превръща в социален аутсайдер, като понася хули, обиди от невиждан характер. И нещо още по-лошо — властта го „белязва“ и той бива преследван от нея до края на живота си. Целият рупор на някогашната система от клевети и обвинения започва да му пречи да си намери своето достойно и желано място в обществения живот. Това е равно на публично самоубийство. Сам се превръща във враг и подвижна мишена. Но Иванов, изпълнен с плам и дръзновение, продължава напред, слушайки своето жадно за благодат сърце. След като напуска службата си в УБО, той се отдава на духовно служение.Тогава започва истински пълноценният период в неговия живот. Първоначално е ръкоположен за дякон, после за свещеник, а след известно време става монах и архимандрит.
Нима не е знаково, че първото му ръкоположение е на 19 октомври 1981 г., в деня на небесния покровител на нашия народ — св. Йоан Рилски Чудотворец. Той сякаш се превръща в патрон на младия духовник, бившия офицер Иван Иванов. С неговата благодатна подкрепа той преминава през всички перипетии и трудности в изпълнение на това висше служение. Суровата реалност на социализма, стихиите на прехода и после връхлитащата глобализация са били само различни етапи в изпълнението на неговото „огнено служение“. В тях той е изковал своя истински профил на пастир и духовник. За нас той завинаги ще остане „отец Иван от Нови хан“, който се бе превърнал в слуга на най-онеправданите и забравени в обществото. А именно — безпризорните, изоставени деца от различни етнически групи. В своя приют и комплекс в село Нови хан той разгърна в пълнота всичко, което Господ Бог му бе вдъхнал като харизма и дарове „свише“. Колко любов и търпение са му били нужни, за да издирва, събира, храни и възпитава „най-малките“ в принципите на православната вяра. А той се бе превърнал в баща, изповедник и учител на всички и на всеки от тях поотделно. Търпеливо понасяше всички хули, клевети и обиди от невярващи, но и от вярващи, които се поддаваха на внушенията на лукавия и му пречеха в тази свята дейност. Понасяше всичко като „добър воин Христов“, без да се огъне и пречупи в своя път.
Никога няма да забравя първия път, когато му се обадих, след като от общ познат намерих телефона му. Той ми вдигна и аз веднага му се представих като сан и епархия и му казах, че също като него съм бил в тази система години наред. Той много се изненада и каза: „Така ли, синко? И ти ли си бил при нас? Значи си видял много неща. Много бих се радвал да ми се обаждаш и те моля, заповядай при мен — каня те на гости. Сега съм в село Якимово, защото се случиха някои неща и тук се установих с децата. Добре си дошъл. Само те моля — ела в София и ми се обади да дойда с колата да те взема и да поостанеш малко на село. Ще ми бъдеш гост“. На мен ми стана неудобно и му отвърнах, че ще взема автобус или такси, но той настояваше да ме вземе от София. Слушах и не вярвах на ушите си. Казах си: „Господи, кой съм аз? А кой е той? Това е великан, който иска да вземе със собствен транспорт мене, недостойния и младия, неизвестен и дошъл отдалеч. С какво съм заслужил тази чест? Какво сърце има този човек и какво искрено желание да отида при него!“. Просълзих се и се засрамих. Там не отидох, но продължихме да контактуваме. В разговорите си говорихме за всичко и аз усетих цялата му духовна мощ и мъжество. Той имаше ясен профил — физически здрав, говореше ясно, отчетливо и категорично. За него се отнасяха думите на Спасителя: „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5:37). Имаше много релефно излъчване и явно пълно покритие на думи и дела. Истински служител на духа, без лицемерие и притворство. Гореше в служението си и с пламъка си не само светеше, но и стопляше околните. Абсолютно всеотдаен и подхождащ без всякакви резерви. С осанка на духовен лъв и храбрец. Няколко пъти ми обясняваше как е ходил по кабинети и офиси на бивши колеги от системата и бизнесмени и е търсил пари за издръжката на децата и как са го лъгали, отблъсквали, а той, кротък, смирен и миролюбив, е чакал с часове и дни, за да бъде приет и уважен. Колко качества се искат за това? Целият му живот е бил трептящо служение на Бога и на хората. Като истински рицар, служещ на една истинска християнска кауза, непоносима за другите като кръст и отговорност. Истински офицер на дълга, предан и верен и в малкото, и в голямото, далеч от суетата и желанието да изпъква пред когото и да било. Славата не само не го промени, но и го направи още по-силен с връзките си и позициите си да събира средства за изхранването на децата около него. Имаше душа на дете. Поразяваше с непосредствеността и откритостта си — спонтанен и вдъхновен, благодатен и толкова топъл и достъпен. Затова остана като знакова фигура в тези десетилетия на прехода, стълб на вярата и символ на истинско огнено служение на най-малките и презрените, но така обичани от Спасителя Христос.
Христос го прибра. Той напусна земната Църква, но съм убеден, че е в небесната Църква, отдясно на Спасителя. Не съм боговидец и не знам състоянието на душата му, нейното място и отсъдата, която е получил пред съда на Сина Божи, но знам, че Бог е велик във всичко, но най-вече в любовта и милосърдието Си към всички нас и особено към онези, които с жива вяра и искрено дръзновение са му служили и са пръскали Неговата светлина и истина.
