Митрополит Иларион (Алфеев)
„Насладете се всички на пира на вярата,
приемете всички богатството на благостта!”
Св. Йоан Златоуст
Много се радвам, че днес сме заедно и осъзнавам, че пред мен стоят православни млади хора, тоест хора, за които вече не може да се каже, че се намират едва пред прага на Църквата. Вие наистина сте ново поколение въцърковени млади хора – такива, които, както всички млади хора от всички времена, търсят смисъла, истината, Бога, търсят своя житейски път, но за разлика от много хора от моето поколение, знаят къде да търсят и здраво свързват изграждането на своя вътрешен човек с Църквата.
Днес до голяма степен именно вие формирате и обновявате Тялото Христово, Неговата Църква. Вие сте надеждата не само на Църквата, но и на цялото ни общество. Вие живеете в света, намирате се в най-динамичния негов слой. Вие сте там, където се води борба между доброто и злото, там, където още не е ясно кой е победител, но много неща зависят от това кое е сърцевината на вашия живот.
В наши дни вече не можем да кажем, че Руската православна Църква е само една възраждаща се Църква. Първоначалният етап на църковното възраждане е завършил. Днес Църквата е призвана да живее вече не толкова чрез новоначалния романтичен порив, колкото пълнокръвния живот на зрелия организъм – със свой вътрешен ред и ясна позиция. И ние трябва да разбираме в какво е нашата уникалност и кое в нас е истински изключително сред многото съвременни общества и субкултури.
Можем ли просто да кажем, че ние сме пазители на някаква абстрактна истина или правда? И че Бог е с нас поради това, сме православни? Поради това, че сме запазили, или по-точно, че някой е запазил за нас някаква неизопачена традиция? Не сме ли ние само представители на някаква субкултура, или сме „солта на земята” и „светлината на света”? Какво означава нашата надежда за спасение? Какво изобщо означава думата „спасение”, която в съвременното общество вече отдавна не се мисли така, както са я разбирали нашите предци?
В средите на нашата православна младеж всички тези въпроси възникват в една или друга форма и карат младите сърца и умове да погледнат по нов начин на съдържанието на нашата вяра. Те пряко или косвено присъстват в дискусиите и беседите в духовните училища, в младежките групи към енориите, подтиквайки младия човек да изгради своята скала на приоритетите: кое стои в основата на моята вяра и какво се гради върху тази основа?
Изключително важно е да дадем отговор на тези въпроси, тъй като младият човек често се намира пред избор, от правилността на който зависи целият му живот по-нататък. Като правило именно в млада възраст се прави изборът между монашество и семеен живот, между свещеническо служение и служение на Църквата в чина на миряните. Всички тези знакови и определящи крачки не могат да бъдат спонтанни действия, а трябва да станат решения на човек, имащ конкретни цели, обусловени от ясни за самия него ценности.
Именно за ценностите, за основата на нашата вяра ми се иска да ви кажа нещо днес. По-конкретно, ще говоря за най-ценното за нашата Църква, за нейния жив корен, от който тя непрестанно израства и се обновява. Ще говоря за светата Евхаристия, защото именно тя придава на нашето християнско общество едно друго, по-различно измерение от това, в което живеят всечки други общества.
Убеден съм, че обновяването на евхаристийното самосъзнание в нашата Църква представлява един от приоритетите, наред с повишаването на образователното равнище или с активността в социалната сфера. Бих казал, че в определен смисъл, евхаристийното самосъзнание дори е най-приоритетно от всички тези задачи. И то не защото обществената активност на Църквата не е важна или не е актуална. Напротив, именно защото качествените постижения на Църквата в посочените области са възможни само при условие, че Църквата ясно осъзнава своята природа и в съответствие с това самосъзнание формулира своята мисия днес.
Борбата за по-добър живот, такава, каквато я вижда Църквата, е борба, която съвсем не прилича на тази, която водят например политическите партии или обществените организации. Ролята на Църквата в обществото е ясно определена от нейния Основател – Господ Иисус Христос, Който призовава общността от вярващи да бъде солта на земята, закваската, да бъде сила, способна да пробуди всички най-добри сили в обществото.
И това, което прави нашата сол солена, това, което позволява на Църквата, оставайки, на пръв поглед, една малка сила, да преобразява света – е именно светата Евхаристия. Евхаристията е главната ценност на нашата Църква, в нея е нейната уникалност, нейният смисъл и значимост. Евхаристията определя природата на Църквата и я прави истински жизнеспособна и актуална във всички епохи за всички хора вече цели две хиляди години. Евхаристията обединява около олтара членовете на Църквата, оживява на пръв поглед откъснатото от реалния живот богословие и го прави лично и съборно преживяване. Евхаристията мотивира и определя християнската нравственост и подтиква Църквата и всички нейни членове да бъдат свидетели и изповедници на божественото послание към света.
Често чуваме словосъчетанието „традиционни ценности”. Именно разкриването на тази формулировка се явява съдържание на нашата проповед, отправена към света; към света, в който очевидните неща стават все по-малко очевидни. Запазвайки такова съдържанието на нашето външно свидетелство, вътре в себе си, в църковния кръг, ние трябва по-често да си задаваме въпроса кое определя кръга на тези традиционни ценности, и по-точно, кое в нашето разбиране изпълва тези ценности със собствено ценностно съдържание. Никога няма да сбъркаме, ако кажем, че тази ценностна основа, основа на нашето изповядване и светоусещане, източник на вдъхновение и убеждение се явява Евхаристията. И това е, защото според вярата на Църквата именно в Евхаристията тя среща Христа, съединява се с Него, черпи сили и знание, общува с Него и в най-тясна близост преживява срещата на земното с небесното: срещата с Източника на пълноценен живот и непреходен смисъл.
Евхаристията се явява истинска ценност на Църквата, защото тя ни съединява с Христос, без Когото Църквата не е Църква. Евхаристията дава на Църквата битийна и смислова основа, прави я уникално богочовешко общество. Именно поради това Църквата, нейният живот и дейност са уникално явление, без което животът на света не би имал никакъв смисъл и оправдание. Затова и Христос е основал Църквата – за да живее тя и да Го преподава на света. Ето ясната цел и, в същото време, основата на Църквата: да дава на света Христа, живия въплътил Се Бог.
Този принцип на битието – евхаристийното битие на Църквата – е заложен от Самия Христос. Евхаристията се е появила в зората на църковната история, още преди спасителните страдания, смъртта и възкресението на Христа. Тя е била ядро на зараждащата се община от вярващи преди всеки свещен текст и преди всяка установена традиция. В Евхаристията се е актуализирал опитът на апостолите и на онези, които са били близо до Христа, които са Го слушали и са живеели с Него. Този опит не би се отличавал от опита на последователите на други изтъкнати учители и пророци, от опита на други общества, ако не намираше своя най-висш израз в Евхаристията.
В началото на Евангелие от Лука, където се разказва за раждането на Спасителя, Ангел Господен благовести на витлеемските пастири „голяма радост, която ще бъде за всички човеци” (Лук. 2:10). Завършвайки „благата вест”, евангелист Лука пише за апостолите: „Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост…” (Лук. 24:52). Радостта на човек, който е намерил Бога, не се поддава нито на анализ, нито на определения, в нея може само да се влезе – „влез в радостта на Господаря си” (Мат. 25:21). И ние нямаме друго средство да влезем в тази радост, освен това свещенодействие, което от самото начало на Църквата за нея е било както източник, така и пълнота на радостта, дори може да се каже, самото тайнство на радостта. Това свещенодействие е Божествената Литургия, на която се извършва „тайнството на тайнствата” – Светата Евхаристия.
Истинското Православие е невъзможно без постоянното участие на всеки християнин в Евхаристията. Обаче днес, за съжаление, на много хора мисълта за честото причастяване все още изглежда като някакво нечувано нововъведение.
Древните християни са се причастявали много често: някои всеки ден, други три-четири пъти в седмицата, други само в неделните и празничните дни. Но постепенно в историческото развитие на отделните Поместни църкви отношението към причастяването се изменяло. В синодалната епоха в Руската Църква се утвърдила традицията на задължителното причастяване веднъж в годината, като потвърждение на принадлежността към Православието. Причастявали се, като правило, в първата събота на Великия пост. Естествено, че дните на подготовката за тайнството били дни на строг пост, време, когато човек трябва някак да събира себе си, раздробен на части през цялата изминала година, докато приемел Христовите Тайни.
Такава практика на рядко причастяване (само на големи празници, по време на пост или веднъж в годината) възникнала поради отслабването на духа на евхаристийното благочестие в Църквата. За някои причастяването се превърнало във формалност – „религиозно задължение”, което трябва да изпълнят, други се бояли да не оскърбят светостта на тайнството и пристъпвали към него колкото се може по-рядко (като че, причастявайки се рядко, те ставали по-достойни).
Утвърдилата се практика на причастяване станала едва ли не нова догма, отличителна черта на ревнителя за православно благочестие. Желаещият да се причастява по-често можело да бъде заподозрян в ерес или прелест. Така например младият студент от военното училище Димитрий Брянчанинов, бъдещият светител Игнатий, силно смутил своя духовник, като му казал за своето желание да се изповядва и причастява всяка неделя.
Въпросът за честотата на причастяването бил повдигнат в началото на ХХ век в процеса на подготовка за Поместния събор на Руската православна Църква през 1917-1918 г. Било препоръчано, с позоваване на светоотеческите творения, Църквата да се върне към раннохристиянската практика на причастяване всеки неделен ден. И действително, светите отци съветват християните никога да не се отклоняват от Евхаристията, предполагайки, че всички присъстващи на нея винаги се причастяват със Светите Тайни. Например, по думите на свещеномъченик Игнатий Богоносец (І в.), на вярващите в Евхаристията се подава свещеното „лекарство на безсмъртието”, „противоотрова срещу смъртта”, и поради това е необходимо „по-често да се събираме за Евхаристия и славословие на Бога” . Преподобният Нил (ІV в.) казва: „Въздържай се от всичко тленно и всеки ден се причастявай с божествената Вечеря, защото така Христовото Тяло става наше” . Светителят Василий Велики пише: „Добро и много полезно е всеки ден да се причастяваме и да приемаме Тялото и Кръвта Христови… Впрочем, ние се причастяваме четири пъти всяка седмица: в деня Господен, в сряда, петък и събота, както и в другите дни, когато се чества паметта на някой светия” . Според 8-мото Апостолско правило онези, които дълго не са се причастявали без уважителна причина, се отлъчват от Църквата: „Верните, които не пребивават в свето общение, трябва да бъдат отлъчени като внасящи безчиние в Църквата” . За честото причастяване е говорел и свети Йоан Касиан Римлянин през V век .
Не само в раннохристиянската епоха, а и в по-късно време много светии призовавали към често причастяване. През ХІ век преподобният Симеон Нови Богослов учел за необходимостта ежедневно да се причастяваме със сълзи . През втората половина на ХVІІІ век преподобният Никодим Светогорец и светителят Макарий Коринтски написали една проста и същевременно гениална книга „Душеполезна книга за непрестанното причастяване със Светите Христови Тайни”, книга, когато и досега не е изгубила своята актуалност. В нея се казва: „На всички православни християни се заповядва да се причастяват често, първо, от нашия Господ Иисус Христос, второ, от Деянията и Правилата на светите Апостоли и свещените Събори, както и от свидетелствата на божествените отци, трето, от самите думи, чин и свещенодействие на светата Литургия, и накрая, четвърто, от самото Свето Причастие”. През ХІХ век светият праведен Йоан Кронщадтски ежедневно служел Литургия и причастявал хиляди хора.
Разбира се, трябва да осъзнаваме факта, че ние изначално сме недостойни и никога не можем да бъдем достойни за тайнството на Причастието. Но в същото време не бива да мислим, че ще станем по-достойни, ако се причастяваме по-рядко, или ако по се подготвяме за тайнството някакъв особен начин. Ние винаги ще останем недостойни! Нашето човешко естество – на духовно, душевно и телесно ниво – винаги ще бъде неадекватно по отношение на това тайнство. Причастието е дар на Божията любов и грижа, и затова правилна подготовка за приемането на този дар е не проверката на своята готовност, а разбирането за своята неподготвеност. Евхаристията ни е дадена, за да ставаме по-чисти и достойни за Бога, причастявайки се и съединявайки се с Христа: „Понеже Ти искаш да живееш в мене, дръзвам да пристъпя…”. Колко по-правилен е този подход, отколкото отказът от причастие поради своята неподготвеност, който в определен период от време възтържествувал в нашата Църква и е направил повечето литургии Евхаристии без причастници!
Тайната Вечеря, извършена от Христос заедно с учениците, представлявала древноеврейска пасхална вечеря, на която в Израил се събирали членовете на всяко семейство, за да ядат жертвения агнец. Но ако ветхозаветната пасхална вечеря била семейна трапеза, то в новозаветната Тайна Вечеря участвали учениците на Христа –Неговите родственици не по плът, а по дух, това семейство, което по-късно прераснало в Църква. И вместо агнеца бил Самият Той, принасящ Себе Си в жертва „като непорочен и чист Агнец, предназначен още преди свят да се създаде” за спасението на хората (1 Петр. 1:19-20). Тези събрания и след кръстната смърт и Възкресение на Спасителя били продължени от Неговите ученици. Те се събирали в първия ден от седмицата – така наречения „ден на слънцето”, когато възкръснал Христос, – за „да преломят хляб”.
Общата трапеза обединява хората. През всички векове на общата братска трапеза се е придавало огромно значение. Но особено значение в древноеврейската традиция имала пасхалната трапеза, която в Новия Завет била заменена от евхаристийната трапеза. Постепенно, според мярата, в която се разраствали християнските общества, Евхаристията се трансформирала от обща трапеза-вечеря в богослужение.
Литургийната молитва постоянно ни призовава към едно и също: „А всички нас, които се причастяваме от едни Хляб и Чаша, съедини едни с други, в общението на Светия Дух” . Всяко малко от малко по-сериозно изучаване на евхаристийния чин не може да не ни убеди в това, че целият този чин, от началото до края, е изграден на принципа на съотнасянето, т. е. на взаимната зависимост между служението на предстоятеля и на народа. Тази връзка още по-точно може да се определи като съслужение . Всички раннохристиянски паметници свидетелстват, че „събранието” винаги се е смятало за пръв и основен акт на Евхаристията. Това показва и най-древното наименование на извършителя на Евхаристията – предстоятел. Неговата първа функция се състои в оглавяването на събранието, т. е. в това да предстои пред Бога за братята. Така събранието е първият литургичен акт на Евхаристията, нейна основа и начало.
Днес „събирането на молещи се” (т. е. събранието) е престанало да се възприема като първоначална форма на Евхаристията, а в Евхаристията сме престанали да виждаме и да усещаме първоначалната форма на Църквата. Литургичното благочестие е станало пределно индивидуалистично, за което красноречиво свидетелства съвременната практика на причастяване, подчинена изцяло на „духовните нужди” на отделните вярващи, и която никой – нито духовенството, нито миряните – не възприема в духа на самата евхаристийна молитва, която вече цитирахме, за съединението на всички „в общението на единия Свети Дух”.
Сега думата „съслужение” се прилага само към духовенството, участващо в службата, а що се отнася до миряните, тяхното участие се мисли изцяло като пасивно. Така в школското богословие при изброяване на условията, необходими за служене на Литургия, обикновено се споменава всичко – от законно ръкоположения свещеник до качеството на виното. Всичко, освен „събранието в Църквата”, което днес не се смята за „условие” за Литургия.
И самите миряни не възприемат своето присъствие на Литургията от начало докрай в качеството на задължителен елемент на Литургията. Те знаят, че богослужението ще започне в определен час, според разписанието, окачено на вратите на храма, без значение дали те ще дойдат за неговото начало, в средата или дори към края.
Но именно събраната в Евхаристията Църква е и образ, и осъществяване на Тялото Христово, и събраните ще успеят да се причастят, т. е. да бъдат причастници на Тялото и Кръвта Христови само поради това, че представляват Негово събрание. Никой и никога не би могъл да се причасти, никой и никога не би бил достоен и „достатъчно” свят за това, ако то не беше дадено и заповядано в Църквата, в събранието, в това тайнствено единство, в което ние, съставяйки Тялото Христово, можем неосъдително да бъдем участници и причастници на Божествения Живот и да „влезем в радостта на Господаря си” (Мат. 25:21). Чудото на църковното събрание се състои в това, че то не е „сбор” от съставящите го грешни и недостойни хора, а Тяло Христово. Ето тайната на Църквата! Христос пребивава в Своите членове и затова Църквата не е извън нас, не е над нас, а ние сме в Христа и Христос е в нас, т. е. ние сме Църквата.
Да бъдеш в Църквата, значи да бъдеш с Христос, Който ни се открива в тайнството на Евхаристията. „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан. 6:53-54). В тези думи на Христа се състои тайната на богообщението, открита за всеки член на Църквата. И нашата среща със Спасителя не е някаква епизодична среща, а постоянен, напрегнат живот, изпълнен с непрестанен устрем, с непрестанно желание да се утвърждаваш в Бога, да се съединяваш с Него.
Тайнството на Евхаристията като тайнство на Христос, Който пребъдва с човека, е уникално, в света не е имало нищо по-голямо! Христос с хората – не като спомен, не като идея, а като реално Присъстващ! За православните християни Евхаристията не е просто символично действие, извършвано за спомен на Тайната Вечеря, а самата Тайна Вечеря, възобновявана от Христос на всяка Евхаристия и непрестанно продължаваща в Църквата, от онази пасхална нощ, когато Христос седял на трапезата със Своите ученици. Ето защо Църквата придава на тайнството Евхаристия особено, несравнимо с нищо значение в делото на човешкото спасение.
След грехопадението хората постепенно изгубили чувството за Божието присъствие. Тяхната воля престанала да бъде в хармония с Божията воля. За да спаси, да изцели изменената от греха човешка природа, Бог слиза на земята. Но спасението и освещението не могат да ни бъдат дадени отвън просто така. Те трябва да бъдат творчески възприети вътре в нас. И затова Бог слиза не просто Сам по Себе Си, а слиза чрез човека, изцелявайки нашата природа чрез неизменността на Своето Божество. Божествената Личност на Христос изглажда онези грапавини на възприетата човешка природа, онези белези от раните, които са се появили в нея след грехопадението. Човешката природа на Христос става обожена, преобразена.
И именно този дар на преобразяването Христос е направил достъпен за всички вярващи в Него, като установил най-великото християнско тайнство – тайнството на Евхаристията, на причастието с Неговите Тяло и Кръв. В това тайнство ние не просто общуваме с Бога, а Бог влиза вътре в нашето естество, при което влизането на Бога в нас става не по някакъв символичен или духовен начин, а съвършено реално – Тялото Христово става наше тяло и Кръвта Христова започва да тече в нашите жили. Христос става за човека не само учител, не само нравствен идеал – Той става за него храна и човекът, вкусвайки Бога, се съединява с Него духовно и телесно.
Както при обикновената трапеза, когато човек яде, той се причастява с природата, става част от нея, а тя – част от него. Употребяваната от човека храна не просто се смила, но тя влиза в нашата плът и кръв, преобразява се в тъкан на нашия организъм. Когато се извършва тайнството на Евхаристията, Господ не незримо, не чисто духовно, а напълно реално влиза в нас, ставайки част от нашето същество. Ние ставаме този небесен Хляб, който сме вкусили, т. е. частици от Тялото Христово.
Преобразената Христова плът влиза в живота на всеки християнин чрез причастието, изпълвайки го със Своето животворно присъствие, с Божествена енергия. Тя онтологично въздейства на човека отвътре, подтиквайки неговата съвест към избора на доброто. И това не е насилие. Апостол Павел веднъж отбелязал: „Нещастен аз човек!… Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:24, 15, 19). И тези думи на апостола може да повтори всеки християнин! Човекът е пленен от своя грях. Във всеки от нас живее огромната инерция на греха, и именно тя ни кара да избираме злото. Човекът, участващ в Евхаристията, има възможност по-свободно да действа при избора между „добро” и „зло”, отколкото онзи, който не взема участие в тайнството (ето по този начин Христос ни е направил свободни – ср. Гал. 5:1).
Именно вследствие на това най-важният елемент, който подлежи на освещаване на литургията, не е виното, нито хлябът, а самите ние. Неслучайно, когато свещеникът възглася към Бога за това хлябът и виното да станат Тяло и Кръв Христови, той произнася: „Изпрати Светия Твой Дух на нас и на тези предложени дарове”. Светият Дух трябва да слезе не само на светите дарове, за да ги направи Тяло и Кръв на Христа, но и на нас, за да ни направи, според израза на Светите Отци, „сътелесни” на Христа, да ни направи част от Неговото Пречисто Тяло.
Всеки свещенослужител преживява по различен начин този особен и трепетен момент от Литургията, когато времето сякаш спира и реалността на другия свят влиза в нашия всекидневен живот, когато Светият Дух осезаемо се докосва до нашето човешко естество, преобразявайки го отвътре. Материалното естество на хляба и виното остава пред нашите очи и не се променя в момента на превръщането им в Тяло и Кръв на Христа. И нашето човешко материално естество външно не се променя, когато ние се причастяваме. Но става радикална вътрешна трансформация и на едното, и на другото: и на светите дарове, намиращи се на престола, и на хората, стоящи пред престола.
Ето защо никой човек, който пристъпва към тайнството, никога не може така да се подготви за него, че да стане достоен да приеме в себе си Бога, да стане „сътелесен” на Него. Само съзнанието за своето абсолютно недостойнство и своята греховност и чувството на дълбоко покаяние може и трябва да ни бъде „пропуск” за тайнството на тайнствата.
Но съкрушението от съзнанието за собствената греховност не бива да възпрепятства християнина да преживява Евхаристията като празник и радост. По своята природа Евхаристията е едно тържествено благодарение, чието основно настроение е възхвала на Бога. В това е парадоксът и тайната на Евхаристията: към нея трябва да пристъпваме с покаяние и в същото време с радост – с покаяние от съзнанието за своето недостойнство и радост от това, че Господ в Евхаристията очиства, освещава и обоготворява човека, прави го достоен, независимо от неговото недостойнство, дава незрима благодатна сила. Всеки причастник на Евхаристийната трапеза носи Христа в себе си.
В идеалния случай трябва да се причастяваме на всяка Литургия. И в идеалния случай именно ритъмът на църковния живот на енорията, към която принадлежи конкретният християнин, трябва да определя ритъма на неговата индивидуална евхаристийна практика. Но ние живеем на различни нива на интензивност на духовния живот и не всеки може ежедневно да отдава на Бога целия себе си. В съвременните условия е трудно да се предписва един стандарт, общ за всички: всеки човек трябва да почувства своя вътрешен ритъм и да определи колко често трябва да се причастява. Но за всички нас е важно Причастието да не се превръща в някакво рядко събитие, което става или само по особени поводи, или на големи празници.
Независимо дали пристъпваме към Светата Чаша няколко пъти или веднъж в седмицата, веднъж на две седмици или веднъж в месеца, Причастяването трябва да бъде за нас център, около който да се изгражда целият ни живот. В крайна сметка ние сме призвани за това целият ни живот да стане Евхаристия – непрестанно благодарение на Бога за Неговите дарове, благодарение, изразявано не само с думи, но и с дела, и с целия ни начин на живот.
Много е важно да помним, че Евхаристията преобразява не само живота на всеки отделен християнин: тя преобразява цялата църковна община, съзиждайки от отделни индивиди едно Тяло Христово. Литургията като „общо дело”, общ подвиг на цялата християнска община. Евхаристията, като общо дело на Църквата, в продължение на цели векове е съединявала членовете на Църквата „едни с други”. Отделните Поместни Църкви също се съединяват в едно църковно Тяло именно чрез Евхаристията.
Опитът на евхаристийната молитва и раждащото се в нея действие на Църквата е съборен акт. Нашата основна духовна и обществена сила се състои в това, че ние извършваме Евхаристията като общо дело, чрез което се актуализира не само нашето единство с Христа, но и нашето единство един с друг. И това не е някакво абстрактно единство. Това е единство, което е по-дълбоко от културните и роднинските връзки: то е единство на живота в Христа, най-силното и най-дълбокото единство, което може да съществува в човешкото общество.
Превод: Татяна Филева
