Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
—Отец, ти няма ли да хвърляш кръста? — ме пита възрастна жена.
—Не. Нямаме такава традиция, а и нямаме река.
Жената си тръгна доста разочарована.
Колко е хубаво! Mъже в носии, гайди, тъпани, ледено хоро — българи сме!
—Българи юнаци, българи юнаци, българи юнаци, България над всичко…
—Вие спасихте кръста, кажете ни нещо за себе си. Как се казвате, какво работите?
— Аз живея и работя в Италия, тука няма живот за младите хора.
—И дойдохте от Италия за кръста?
— Да, всяка година идвам, не пропускам!
Това е диалог, дословен, между репортер и млад мъж, който се е хвърлил за кръста. Вчера го гледах по телевизията и си казвам, добре де, българи юнаци, България над всичко, пък Италия, тука няма живот — нещо не е наред. После продължих да мисля и си казвам, добре де на моста 500 човека, в църквата 50 —нещо не е наред. Попът пее „Во Йордане…”, а отстрани Славка Калчева — нещо не е наред. Пияни мъже, кюфтета, малко бой в реката и хоро — нещо не е наред.
Богоявление е денят, в който аз трябва да видя Бога и да Го позная, но не в стихии, не в титани, не на Олимп, а в човек като мен. Да повярвам, че за мен има друг път и за да ме отведе на този път, Бог стана човек. Нямам оправдание, аз стоя пред себе си, пред Бога, Който е като мен и ми казва, че и в мен има Бог, че ще ме направи Божие чедо. Какво да кажа? Той не беше като мен, друго беше, иначе беше? Не!
Ако вървя по този път, ще стигна и до това да видя Бога в жена си, в комшията, в шефа, в циганина. И тогава какво ще правя? Ще изгоня Бог, ще се отнеса лошо с Него, няма да Му говоря, ще лъжа…? Това ще промени света и отношенията ни, ще си дължим любов, уважение и подкрепа един на друг.
Бог стана човек, защото ме обича. Защото ме обича, създаде и най-добрия свят за мен — свят без грях, който е способен да познае Твореца Си, да общува с Него и да Го обича, воден от мен. Аз обаче не познах Божията любов и паднах. Затова Бог дойде и пак направи света нов — такъв, какъвто трябва да бъде. Освещаваме водата, за да направим чрез нея целия свят способен да познае Бога. Бог обновява света наново за мен, без да има каквато и да е изгода и полза от това. Само защото ме обича, става човек, за да стана аз Бог.
Ние обаче какво разбрахме — Велик водосвет, св. Йордан, мъжко хоро.
Мисля, че трябва да се замислим. Не съм родоотстъпник, не мразя българската музика и носия, но съм християнин. Преди да сме каквито и да било, сме християни. Нашата вяра не е национална, не е етническа, не е само за мъже с татуси в ледена вода. Христос не каза: „Християнството над всичко”, ап. Павел не каза: „Долу езичниците, долу Рим”. Никой християнин не е ползвал тази струна в човешкото сърце и съзнание не защото са били мекушави, глупави, страхливи, а защото са познавали Бога и вярата си, били са достатъчно силни, че да се молят за врага си и да му разказват за Божията любов, по-точно да му я покажат.
Мисля, че ако не говорим и не мислим по тези теми, ще се загубим. Ние имаме целия свят, целия космос, а сме се хванали за дребните си неща — „Важна ми е само водата, днес нали е Водици”. Св. Йоан Златоуст казва: „Защо ми е небе, като аз целият съм небе?”. Аз мога ли така да мисля?
Сигурно ще подразня доста хора с моите размисли, но си мисля, че ние сме хората, които имат ангажимент да водят по пътя на вярата. А пътят на вярата не е национален и не е в реката. Ние освещаваме водата, обновяваме света, за да могат да се обновят и хората, като познаят своя Бог. Не правим поводи за ядене и пиене и надъхване на тема национализъм. Колкото и глаголи да измислим — хвърлихме кръста, потопихме кръста, спасихме кръста, това няма да прикрие празнотата и безсилието ни.
След 10 години ще казваме, че никой не идва в храма, а само на реката, както сега казваме, че всеки идва за върба, но ще е късно и никой няма да ни е виновен. Няма да идват в храма, защото нищо не сме им дали.
