Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Много често като хора делим греховете на големи и малки — едните подминаваме, другите ни впечатляват. Това е човешко и неправилно разбиране. Няма малки и големи грехове — всичко, което ни отдалечава от Бога, е грях. Изповядвал съм хора, които съжаляват за откраднати 10 лв., и хора, които са откраднали хиляди левове данъци, но не съжаляват. Кое е малък и кое голям грях?
Човек се изповядва, когато има потребност. Това е велико чудо на обновата на човека, на връщането на човека при Бога и при себе си. Това чудо не може да се случва по разпореждане или под строй. Когато усетим, че ни е трудно да гледаме близките си хора в очите, че не можем да им кажем всичко, че не можем да стоим пред Бога, когато ни стане трудно да обичаме — трябва да се изповядаме.
Как да се подготвям за изповед?
Имам един приятел монах. Той веднъж отговори на този въпрос: това е като да си купиш стара къща на село. Покривът тече, има греди за смяна, всичко е обраснало — никой не е живял там години наред. Купуваш къщата и имаш два варианта. Първият е да обереш паяжините, да купиш пердета, да насадиш цветя и да кажеш: ето, всичко е готово. Но реално нищо важно не е готово. Вторият вариант е да започнеш с ремонт на покрива, да смениш гредите, да укрепиш конструкцията и така в даден момент ще стигнеш и до това да сложиш килими и пердета. Да, вторият вариант е труден, скъп, свързан с много работа, но е единственият, който ще опази къщата за бъдещето. Същото е и с душата ни. Всички знаем какво ни пречи, кое сме скрили и не искаме да видим, кой е големият ни грях, но не смеем да се захванем с него.
Чисто практически не смятам, че трябва да пишем листчета с греховете си и да ползваме книжки с по 1000 въпроса. Това ни отдалечава от преломяването на сърцето, от промяната, от сълзите. Всичко става машинално — пушил съм цигари, бия жена си, гледам порно, горд съм… Изчитаме за 2 минути и сме готови. Ако отецът не обърне внимание и не ни спре, още по-добре. Казах, прочете ми молитва и край. Да, край, но какво ти даде това? Ще промениш ли нещо от нещата, които изповяда? Покая ли се за нещо? Има голяма разлика между съжаление и покаяние. Юда съжали, че е предал Христос, и се обеси, а Петър се покая и стана пръв сред апостолите.
Та да се върна на книжките. Това ти е първа изповед, виждаш книжка, почваш да четеш и се отчайваш — неща, които не си подозирал, че са грехове, всъщност са. Например слушаш ли музика с неприлични текстове? Та то вече няма музика с прилични, но всички слушаме музика. И още много. Това си мисля, че отмества фокуса, а фокусът е да погледнеш в сърцето си и да видиш кое истински ти пречи. Може да видиш само едно нещо, ще вървиш по пътя и вървейки, ще виждаш още и още неща. Св. Йоан Рилски се подвизавал в постоянни сълзи и пост. Аз не мога да съм като него, но ако сега това, че псувам, не е проблем за мен, може би след година на път и след няколко изповеди ще стане проблем и аз ще започна да се боря с него.
Малко се отплеснах, но всичко в Църквата е свързано с живота. Защото Църквата и християнството са живот, а не религия с норми и правила на поведение. Ние имаме живот — живот в изобилие и радост. Това трябва да ни води. Стои един млад или стар, няма значение, човек, който тепърва влиза в храма — първа изповед, началото на пътя, стои и гледа светците. Чете житията, чете книжки за изповед, налагат му се епитимии и послушания и той е смазан или отчаян. Та той е на старта, а ние му показваме постоянно финала. Това ще смаже всеки. Ние трябва да се стремим към пътя, а не към финала. „Аз съм пътят и истината и животът.” Тези думи не са случайни. Нашият Бог е толкова обичащ, че няма да се интересува кой извървя пътя пръв, кой тичаше и кой ходеше. Няма даже да Го интересува кой колко път е изминал. Ще ни съди само дали сме били на пътя или се отказахме. Покаянието, вярата, следването на Христос, животът — всичко е път, а не старт и финал.
Трябва ли да се изповядвам преди причастие?
Да, ако има нещо, което ми тежи и искам да променя в себе си, нещо, което не ми дава мира. Но ако изповедта ще е нещо машинално, направено по правило, тогава — твърдо не. Убиваме обновата в човека, като я приравняваме към билетче за градския транспорт. Ако си се изповядал, ще се причастиш — имаш билет, возиш се. Ние трябва да се причастяваме, когато имаме възможност и да се изповядваме, когато имаме потребност. Това не означава, че не трябва да изпитваме ума и сърцето си, че не трябва да внимаваме над себе си, че не трябва да се готвим. Но не означава, че трябва чисто машинално да ходим всяка събота при свещеника. Какво да му кажа, всичко си е същото, ама все пак трябва да му кажа нещо — добре, скарах се с жена ми. Отецът, изморен от грехове от типа „колкото да кажа нещо”, чете молитвата и си готов. Изповедта е 1-2 минути и отиваш за причастие. За кого е полезно това? За никого. Нито за свещеника, нито за човека.
Древната Църква е приемала, че човек има право да се покае веднъж и да бъде приет в общение. След това броят е увеличен на три пъти, а днес е безкрай. Първите християни са изповядвали грехове, които са ги отлъчвали от Църквата и от събранието. Например отрекох се от Христа. Тогава човекът е трябвало да събере кураж и да застане пред всички, които не са се отрекли, и да помоли за прошка, а те да проявят любов и да го приемат. Затова и ап. Йоан казва, че има грехове за смърт и такива, които не водят до смърт. Ние днес не искаме да видим голямото, а изповядваме малкото. Например скарах се с жена ми. Добре, а ще спреш ли да се караш с нея? Ами не. Не, защото това е невъзможно. Всички се караме с жените си. Но ако ти си се скарал с нея и си я пребил или вече не си говорите, спите в различни стаи или тя е при майка си, тогава е друга работата.
Та ако имам грехове, които ме отделят от любовта и от Църквата — да, ще се изповядам преди причастие. Но ако ще кажа нещо колкото да кажа нещо и да спазя някакво изискване, тогава — не, няма да се изповядам преди причастие.
