Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Грехът ми пречи да обичам. Когато съм сгрешил спрямо някого или някой е сгрешил спрямо мен, аз съм подвластен на греха, аз съм труден за обичане. Ще дам пример. Обичал съм някоя жена, тя ми е разбила сърцето. Срещам друга жена, тя ме обича, прави всичко за мен на 100 %, но аз не давам това, което мога, защото ме е страх да не бъда наранен отново. Аз изневерявам на тази жена, защото мога да дам повече, но не давам, а не давам, защото някой някога ме е наранил и сега аз наказвам новия човек за грешките на предишния.
Изповедта е възможност да махна греха от себе си, възможност да се върна на пътя на любовта. Изповедта — това е да видя греха в себе си, не в жена ми, в роднините ми, в колегите ми, а в себе си. Да стигна до идеята, че това ми пречи, и да искам да се преборя с него, да помоля Бог за прошка, но и сам да простя на себе си. Много често ние живеем в миналото, самобичуваме се за неща, които сме направили, но вече не можем да променим. Това не ни е полезно. Трябва да приемем нещата, да простим и да се върнем в настоящето. Да сме тук и сега, защото тук и сега е Бог. Тук и сега са любимите ми хора. Тук и сега е животът ми. Имам теория — любовта е на стъпала. Първото е да обичаме себе си, второто — да обичаме хората, с които живеем. На това стъпало е и любовта към враговете. Третото стъпало е да обичаме Бога. Не можем да прескачаме стъпала, не можем да обичаме жена си, но да мразим себе си. Не мога да се псувам с комшията, но да обичам Бога.
Много често ние сме скрили греховете си, заровили сме ги и не искаме да започнем борба, не искаме даже да ги видим. Знам, че в двора на къщата ми има бунища, знам, че се разлагат трупове, но не смея да разровя, защото ще замирише, а и разровя ли веднъж, ще трябва да изчистя. Нямаме друг начин да променим себе си, да стигнем до мир със себе си и с близките си, освен да разровим, да видим греха и да го изчистим.
Сигурно знаете, че на гръцки „покаяние” означава промяна на ума, да погледнеш на света с друг ум, с други очи. Ако до вчера е било нормално да псуваш по жена си и да се биеш с нея, от момента на покаянието и изповедта новият ти ум да не може дори да си представи подобно нещо. Колко е трудно да променим ума си особено ако сме на години, в които вече сме изградени характери. Колко често чуваме: „Аз съм си такъв. Който иска да е с мен, ще ме приеме. На другите много им здраве”. Колко е далеч това от християнското разбиране за обнова, за прошка, за промяна. Колко е далеч от призива за съвършенство според мярата на нашия Небесен Отец, който ни е отправен от Христа.
При кого да се изповядам?
Трябва да кажем нещо и за ролята на духовника. Ние не сме духовни водачи или религиозни гурута. Ние не прощаваме, не знаем отговорите на въпросите, не се караме. Ние сме хората, с които изповядващият се трябва да стигне до Бога. От Него ще дойде прошката, силите да вървим в пътя и разрешението на проблемите. Свещеникът и човекът са в едно и също блато — няма значение кой докъде е потънал. Нашето покаяние е пред Бога и за Бога. Христос дойде на земята и не допусна грях. Беше човек като мен, но не сгреши. Пред Него трябва да се кая и Той да ме опрости.
Иначе според мен изповедникът трябва да е духовник, на когото имам доверие. Не знам дали е задължително да е възрастен или млад, по-скоро това е субективно. Трябва да има дела на любовта и грижа към хората. Не мисля, че е добре да се изповядваме всеки път при различен свещеник. Това е като да ходя за един и същ здравословен проблем всеки път при различен лекар и да почвам от нулата. Това, разбира се, не означава, че не мога да сменя духовника, ако ме е разочаровал, ако не отговаря на очакванията ми или, казано по човешки, претупва нещата, но това се разбира и усеща със сърцето. Мисля, че Бог праща правилните хора при правилни хора. Ако търся и се моля, Бог ще ми даде духовник, с когото да вървим по пътя, и аз ще го усетя. Мисля също, че както свещеникът има ангажимент към човека, така и човекът има ангажимент към духовника. Изповедта е двупосочен процес. От една страна, моля Бог за прошка и сам прощавам на себе си. От друга страна, човекът се обновява и променя, но се обновява и променя и духовникът. Ако човекът усети, че отецът не е същият, може би е добре да поговори с него, да му сподели притесненията си, разочарованието си и чак след това да потърси друг духовник.
