ЗА НАШЕТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

3628 0

Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Христос воскресе!

Много е хубаво да го казваш, но още по-хубаво и по-ценно е да го разбираш и да го живееш. От историчността на това събитие нека продължим към неговото преживяване. Това е историческо, истинно събитие, вярваме в него и го изповядваме, а оттам нататък? Идва един млад човек днес и казва:  „Христос възкръсна, но мен какво ме касае?!  Христос възкръсна, а мен какво ме интересува?!”.  Ние се ядосваме и казваме: „Как смееш да говориш с такова нечестие и без сакрално отношение към събитието на Христовото Възкресение?”.

Но виждаме, че в днешната епоха младите и  целият свят искат да видят от нас на дело онова, което говорим. Как днес се преживява това Възкресение? „Какво ми говориш — ми каза едно дете, — че вярваш в Христовото Възкресение, което е станало преди 2000 години и нито аз,  нито ти, нито онези, които са живели тогава, са го видели. Никой не видял самото Възкресение. Само ангелите. Само Бог. Никой в онзи час не го видял.  След това видели Господа възкръснал, видели погребалните повивки и празния Гроб. Това означава, че трябва да  преживеем Възкресението в нас, отвъд историчността на това фундаментално събитие. Голямото доказателство ще дойде  от всекидневния живот. Това ще рече Възкресение — в живота ми другите да видят, че Христос е възкръснал. Какво ще рече възкръснал? Ще рече, че чрез болката, Кръста, мъчението, раните и кръвта, след онзи мрак на Гроба дошла Светлина.  Вярвам във Възкресението на теория, но върху лицето ми трябва също така да блести онази светлина, онази надежда, бистрина, чистота, щастие и величие, които извират от възкръсналия Христос, Който гледа всички с любов, разбиране, единство, приближава ги и казва: „Мир вам!”. Казвам, че вярвам във възкръсналия Христос, но вместо мир в душата си имам смут. Колкото  и да се провиквам „Христос воскресе!”, ако в дома си нямам щастие и радост, ако детето ми не вижда своите родители възкръснали,   възкресният поздрав няма да докосне ядрото на сърцето му.

Веднъж на една беседа казах, че много  поколения  не са видели Второто Пришествие. Ако тези хора се бяха  ограничили и изчерпали вярата си само в тази надежда, не биха постигнали много неща. Тази надежда  те кара да живееш Второто Пришествие тук и сега. Сега е Второто Пришествие, освен момента,  който ще настъпи в бъдещето, кога точно не знам, от малък това чувам, че краят идва, живеем в последни  времена, още малко и всичко свършва.  Тази година ще празнуваме последната Пасха.   Казваха го през 1988 г., 1992 г,. 1996 г., 2000 г. и колко хора през това време си заминаха от този свят.  Христос е „Този,  Който е, и Който е бил, и Който иде“. Идва в живота ти, но там ли е? Възкръснал ли е? Внимавай, трябва опитно да преживееш тук и сега това историческо събитие.  „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“. Днес Христос се ражда, днес Христос се разпва, днес виси на дърво, днес Христос възкръсва. И не само днес, а и утре, и вдругиден, и през лятото, и през есента, винаги. Някой ще попита къде е отишло миналогодишното  преживяване на Христовото Възкресение. От това страдаме — спомените избледняват, забравяме и идва Църквата да ни припомни, че живеем сред тление. В този живот забравяме. Във вечния живот няма да повтаряме Рождество Христово и Пасха, защото няма да имаме нужда да си ги припомняме отново, тъй като ще живеем отдадени на Бога и ще сме влезли в атмосферата на царството Божие. И ще помним. Тук обаче не помним, а забравяме. Казваме „Христос воскресе!”, борим се с яйца, а след това  ще се избием помежду си. Това яйце е знак на радост, на живот,  защото от него излиза живот. Гробът донесе живот. Отиваме вкъщи и може да се разсърдим за дрехите, за яденето, за един подарък — все намираме някакъв повод за ропот. Нашата бедност, криза, терзание стават повод за голяма нищета. Но какво всъщност ще стане? Ще бъдем съдени  в степента, в която преживяваме Възкресението в живота си. Там ще ни съдят хората, децата ни, които очакват да видят този възкресен поздрав в живота ни.

Възкръсвам означава вдигам се, бях паднал, ставам и отхвърлям надалеч калта, праха, терзанието, тлението, всичко, което ме терзае и затруднява в живота. Гледам напред и стоя прав, не рухвам, не се парализирам и не се сривам. Това ще рече възкресение. Възкръсни и ти, възкръснете всички, нека  възкръснем!  Това ни казва посланието на този празник, на Христовото Възкресение. Оживотворете Христос  в себе си, ни казва този празник, направете Го свое истинно и всекидневно събитие.

Възкресението е един пролетен празник, защото и пролетта е едно възкресение. Всичко се пробужда, птичките чуруликат,  въодушевяват се от пеенето, от щастието, от  желанието за живот. Е, това преживяване не би могло да се преживее  през зимата, този опит от Възкресението не би могъл да се празнува нито през декември, нито през януари. Да е студено и да казваме: „Христос воскресе!”. Възкресението те кара да искаш да бягаш, да излезеш, да видиш светлина, надежда, да видиш пред себе си перспективата на живота, а не перспективата на отчаянието, гроба и смъртта. Опитай да го преживееш, възкресявайки своите мъртви надежди. И ако си жена, още повече. Жената ражда живот, жената носи надежда и радост, тази жена, която първа отиде и видя Христовото Възкресение, мироносиците, Пресвета Богородица, Божията Майка, които първи видяха и чуха посланието на живота. Кой друг би могъл да чуе  пръв за живота, освен една жена, която ражда живот и носи живот в света? Ако си жена, живей и ти така, с надежда и утеха, и освен целувките, кажи и ободряващи думи, вместо да роптаеш и да се оплакваш, вместо да чувстваш злочестие и отчаяние. Прогони тези неща от себе си. Господ възкръсна, възкръсни и ти! Остави Го да влезе в сърцето ти, в тялото ти, да промени твоите мисли, чувства, да виждаш нещата ясно. Сред тъмнината вложи светлина, твой избор е. Ти го искаш и се помрачаваш, ти избираш да изпадаш в меланхолия. Нещата не са толкова трагични. Защо другите до теб гледат по друг начин на нещата? Защо ти се огъваш? Защо не оставяш Възкресението да ти въздейства?  Защото си поставила този печат и казваш: „Не, не искам тази радост да влезе в мен!”. С уста казваш, че я искаш, но в действителност ти е станало навик да не се радваш много. Не избираш радостта, а депресията, разочарованието, отчаянието и това е много жалко. Знаеш ли защо? Защото Христос възкръсна!

Всички празнуваме, но в някои домове има покойници.   Въпреки това съществува надежда, защото и на гроба на твоя роднина в този час гори едно малко кандилце, което е светлина, надежда и има един кръст — бял или позлатен — което означава, че както Христос се разпна върху Кръста, така и човекът в гроба ще възкръсне. И той живее в сърцето ти, в любовта ти, в мислите ти. Независимо дали е  твое дете, роднина, съпруг, съпруга, брат, баща и майка, съсед, той е жив, жив е в любовта ви, която никога не отпада. Бог е сложил Своя печат върху всичко, което е станало с любов. Всичко, което е  станало с любов, пребъдва вовеки. Не се е загубило онова, което си казахте, онова преживяване, което имахте, онази топлина, която почувствахте, от теб зависи да възкресяваш още по-често всичко това и да го живееш. Обичай този, който е напуснал този свят, защото е жив, защото Христос възкръсна и ние Му благодарим за това — защото ни е помогнал да стоим с надежда пред гроба, пред крушенията, руините и отломките на живота. Христос дойде и донесе толкова надежда.  Това, което ти казвам сега, не са някакви магически неща, няма  станат от само себе си, ти трябва да ги направиш. Внимавай в това. Каза ми го веднъж един човек като критика срещу мен и свещениците.

— Вие, поповете, сте изпили в живота си толкова много св. Причастие! Христос, в Който казвате, че вярвате, сте Го пили и яли толкова пъти. Къде обаче е Той в живота ви? Проявявате ли Го?  Къде е обществото, което ще промените и това магически ли ще стане? Понеже се причастяваш, мислиш, че всичко се променя?  Понеже ти казвам „Христос воскресе!”, всичко се променя?

Казах му:

— Какво имате предвид?

Всъщност той има предвид, че ако това, което правим, го правим формално, а не действено, нищо не се променя. Мнозина се причастиха с възкръсналия Христос, мнозина отвориха уста и в тях влезе Господ, на Велики четвъртък, на Велика събота, вечерта на Пасха, на Преждеосвещените литургии. Това е добро, но не е завършено. Ти се причасти, но душата ти събуди ли се, оживи ли Христос в теб, или Той просто влезе, ти Го остави някъде и отново си мъртъв в себе си? Ти трябва да оживиш присъствието на Христос в теб. Той не се оживява магически. С твоите думи, мислене,  помисли,  подбуди, нрав, с всичко изобразяваш възкръсналия Христос или изобразяваш един Христос, Който не действа, Който другият докосва, но от Него не излиза живот. Но не Христос е виновен, а ти, който си мъртъв, ти, който си останал назад. За това да се молим — ти за мен и аз за теб — да оживотворим Христос в живота си, да покажем това Възкресение, че е станало, а не да спорим с  другите за исторически и научни доказателства, защото накрая идват децата с тяхната простота и казват:

—  Мен какво ме интересува?

Така ми каза един ученик  в училище.

— И така да е, както го казваш. Точно както ме убеждаваш, че е станало онова чудо, с научни термини и доказателства, но това ще събуди ли моята вяра? Това достатъчно ли е? Говов съм да приема дори другото!

— Кое?

— Че дори  научно да е  доказано, че е нямало Възкресение,  нямаше да ме притеснява, ако  виждах ти да го живееш. Повече бих се събудил.

Това, което привлича човека днес, е истината в сърцето, а не в книгите. Истината от опитните  преживявания — това е много важно и ни липсва. Затова губим играта, затова губим хората, тези динамични и дълбоки събития имат ядрена енергия в себе си, но нашата енергия не се равнява  дори на енергията на един малък транзистор.

И така,  прогони злочестието, прогони оплакванията, прогони всичко, което те кара да се помрачаваш и вземи светлина от възкръсналия Христос.  И ти придобий надежда в тази кризисна епоха, в която живеем. Зная, че те е засегнала кризата, че те е смачкала, и  все пак е добре, че слушаш радиото, защото е евтино. Имаме своите малки радости, малки наслади, но я си помисли как живеехме преди години. Помниш ли колко удобства имаше тогава? И да ти кажа нещо друго. Помниш ли как и тогава роптаеше, и аз роптаех, когато имахме всичко? А имахме двойно и тройно по-високи заплати и пак роптаехме. Помниш ли как роптаехме? Все нещо ни беше виновно, а живеехме като царе и аристократи, но оплакването е резултат от пристрастяването, което имахме и все още имаме в себе си. Мърморенето, ропотът, тези неща. Днес и да пороптаеш малко, имаш право. Днес имаме проблеми. Загубил си работата си. Трудно е. Загубил си положението си, не намираш работа, не намираш пари, родителите ти не ти дават пари и ти се чувстваш зле, или  искаш от децата си и се чувстваш много зле. Нямаш пари за заема, за наема, за текущите разходи. „Дори и интернета  спряхме — каза някой. — Не ходя на кино, на театър, на мач.” Всичко спряхме, трудна е епохата. Затова в тази епоха е велико да имаш надежда, затова епохата ни зове към вяра, към надежда, към търпение, към залавяне за Възкресението. Нужно е в тази епоха да се хванеш — като вендуза — за Възкресението. В противен случай ще се подлудиш.  Човекът, който днес не вярва в Христос, който днес не се уповава на Христос, какво друго решение има, освен да увеличи дозата лекарства, имам предвид антидепресантите, да отиде на лекар или да се подлуди, да се отчае и да се срине. Тази епоха ни припомня, че съществува надежда, съществува Христос, съществува светлината, съществува Възкресението. Сега сме паднали, страдащи, затруднени, но ако утре някой ти каже: „Обичам те много, колкото и да си беден и да се затрудяваш!”, тези думи дават голямо богатство, голямо щастие. Съществуват възкресения в тези малки гробове, в които живеем в днешната епоха, и ние също можем да възкръснем. Когато някой ти даде една целувка, когато почувстваш, че за този човек си уникална личност и че той ти дава цялото си сърце, освен една милувка и топла прегръдка, си казваш: „Тази прегръдка е като царски престол. В тази прегръдка  влизам и чувствам, че се обогатявам.” Това не е малко. И сред най-голямата криза можем да сме пребогати, да сме царе и императори. Затова помни, че когато чувстваш болка, кръст, тунел, гроб, като гроба на нашия Христос, там стават процеси, изпитваме болка, задушаваме се, плачем, от нас излизат сили, които не сме си представяли, че имаме, ставаме по-човечни, по-снизходителни, по-смирени, но това е автентично, сякаш казваме: „Помогнете ми хора, не издържам, уморих се в този живот!”. И някой ти отговаря: „Браво! Ти търсиш помощ?! Ти — великият егоист, великият нарцис и самохвалко?!”. „Обичам те, бре, приятелю! — казва друг. — Човек си и ти, разбра ли го?” „Да, кризата ми помогна и разбрах, че и аз съм в мрака, че имам нужда и затова моля за помощ.” Когато поискаш помощ, възкръсваш. Възкръсва автентичността ти, истинността ти, човечността ти, и когато възкресиш своята човечност, преживяваш нещо божествено. И докато говорим за човешки неща, сред тях влиза божественото, влиза величието, влиза красотата.

Възкръсни, влез  и потърси, влез във всеки тунел на сърцето си, влез в тъмната част на душата си и виж себе си. За да излезеш от гроба, трябва първо да влезеш. За да възкръснеш, е нужно първо да умъртвиш нещо в себе си, да видиш характера си — какво носиш, какъв театър играеш, какъв човек си. И когато видиш това, тогава ще възкръснеш. Ако не минеш през гроба, животът ти не може да възкръсне. Ако  се смееш, този смях не излиза от един изстрадал човек, който е дълбал вътре в себе си и е работил върху себе си. Хората, които истински се смеят с възкресна усмивка, са разпнати, изстрадали, култивирали душата си. Търсих, мъчих се, имах съмнения, маловерие, борих се със самия Бог, плаках, задавах си въпроси. И накрая излиза нещо  възкресно, истинно, което не се губи. След това никаква смърт не доближава този човек. А ако го доближи, само го поглежда и изчезва, защото той идва от голямата скръб, както се казва в Откровението, минал е през голяма скръб. Останалите хора сме повърхностни християни — изобщо не сме минали през Разпети петък.  И казваш: „Приятелю, не става така. Трябва и ти да минеш през  Разпети петък. И въпросът не е само да отидеш на църква, а да дойде и Църквата в твоя живот.” Да преживееш един Разпети петък, да го въплътиш, защото в нашата страна днес изживяваме Разпети петък и в други страни следващите години ще са като Разпети Петък. И още нещо:  външно изживяваш Разпети петък, но в себе си не си се смирил все още, не си се покаял, не си разбрал, не си заплакал, не си поискал прошка от себе си, от децата си, от земята, която унищожи с своите беззакония в целия свят. От мига, в който се раждаме, до мига, в който ще умрем, какво правим? Рушим земята, постоянно рушим екологичното равновесие, рушим този свят, който Христос иска да възкреси, за да направи всичко ново — „Ето, всичко творя ново!“ — а  ние постоянно разпваме света, рушим го и не сме се покаяли за това. Липсва ни това възкресение, защото не сме въплътили и преживели Разпети петък, тоест своята болка. Целият живот е един кръст и едно възкресение. Отиваш на една трапеза да се повеселиш, влизаш радостен, тръгваш си навярно наскърбен, един поглед отведнъж те срива или една дума. Бре, как стана така? Защо се промени? Една дума — например за прическата ти — е способна да отнеме радостта ти, да отнеме щастието ти. И си казваш: „Какво бе това, което преживях? Радост, ентусиазъм? Какво?”. Едно писмо може да те разтърси, а някое друго да те възкреси. Може другият да ти напише: „Край на връзката ни!”.  Какъвто и ден да е, ще го почувстваш като кръст. Но трябва да го потърсиш това в себе си, да видиш защо се чувстваш така, какво искаш от другия, какво си направил, за да се стигне дотук. Да не показваш постоянно своите нокти, да не се нахвърляш срещу другите, а да потърсиш и ти своята отговорност. Ще се поизмъчиш, както  змията, когато сменя кожата си,  ще се затруднищ и ще изпиташ болка.

Един старец на Света Гора ми каза: „Да не се уплашиш от болката в живота си, когато те споходи. Не се страхувай, когато в живота се затрудниш от някое събитие. Нещо добро се подготвя. Ще го видиш. По-нататък ще видиш, че  идва някакво голямо облекчение, някаква голяма полза от това премеждие, през което сега минаваш и ти се струва много трудно. Има причина, това е  мъдростта на Божието сътворение, мъдростта на духовния закон. Това са закони, които Бог е вложил в света и във вселената. Засаждаш в земята семе, то умира, а след това възкръсва. Така става и с нас — ще се умъртвим за греха, за да възкръснем, ще заплачем, след това ще се усмихнем, ще стигнем до границите на паниката и своите възможности, и след това  отново ще се зарадваме.  Приготви се, след няколко дни ще дойде нещо ново. Това е целият живот — един кръст и едно възкресение. Лека-полека ще узреем и така ще  продължим живота си разпнати и възкръснали, докато отидем там, където всичко е възкръснало. Във вечния живот не съществува кръст, само Възкресение. Съществува Кръстът като гледка във вечния живот, казват светците, само и само за да виждаш колко много те обикна Христос. Ще виждаме Кръста, но няма да имаме кръст, там няма да изпитваме болка, няма да плачем, няма да чувстваме нищо неприятно. Основното там ще бъде пълнотата на живота. И също ще има богатство, щастие, радост, веселие, много целувки, много сълзи на радост и веселие без каквато и да е скръб. Това ще бъде във вечния живот.  Но  тук имаме и двете — и скръб, и радост.

Някой ми казваше, че на фона на Възкресението и най-голямата болка му се струва нищожна. Това е доказателство, че Христовото Възкресение те е докоснало и можеш да гледаш на всичко останало  с безразличие, то е неспособно да те огъне, и в теб се установяват радост и надежда, които те карат да казваш: „Бог  знае! Всичко ще бъде наред!”. Без никаква сянка на отчаяние, разочарование и обезсърчение.

Остави миналото там, където е. Нека гледаме към Възкресението. А то какво е? Ставам от гроба и вървя напред, не поглеждам назад и миналото отминава. Има ли смисъл да се ровиш в стари и неприятни събития, да осъждаш, да мърмориш? Гледай напред, детето ми! Ти възкръсна, напредни, продължи към небето, към светлината. Тази светлина ще разруши  всеки мрак в живота ти.  Христовата светлина.

Някой пазил благодатния огън да не угасне в храма и хубаво направил. Но когато се прибрал, се скарал с близките си. Казвах му: „Благодатният огън от Божи Гроб не се пази с ръце, нито с хубави фенери, а с твоето сърце, с твоята душа и с кръвта на сърцето ти.“ Този огън се пази с кръв, за да не угасне. Благодатният огън не  е като светлината от свещта, напълно различен е, но не от само  себе си. И тази  светлина трябва да се съюзи с твоята светлина и да прогони първо твоя мрак.

Един светец в Русия благославял вода и я давал на хората. Той не бил свещеник, но бил свят човек и неговата молитва излъчвала светлина, възкресна светлина. Той влагал тази светлина във водата, макар да не бил ходил в Йерусалим, и я давал на хората и те  се изцелявали и утешавали.

Христос е казал много по-малко неща, отколкото нас.  Той говорил три години. Аз говоря много повече в училище, но нищо не постигам, ако не излъчвам това, което Христос излъчвал. „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?“ Сърцето им горяло, възпламенявал се копнежът, ревността им, любовта им, светлината. От очите на Христос, от думите на Христос, от светото Тяло на Христос, от присъствието на Христос светлината се разпространявала по целия свят и осветявала вселената, осветила земята на Йерусалим,  цялата земя на света. Три години Христос говорил и изливал реки на истински живот. Ние говорим много години, вече 2000 години ние, християните, говорим, но все още не сме направили онова, което Христос направил през онази епоха. Не сме преобразили сърцата си, нито дома си успяхме да променим, нито на детето си можахме да покажем възкръснали неговите баща и майка. Дори и аз, който съм църковен човек, не съм възкръснал, така че другият като ме види, да каже: „Наистина, хора, вижте Христос какво може да  направи с нас.” И един приятел от Крит, много добър свещеник (о. Харалампос Пападопулос), ми каза: „Отче, не забравяй, че всички свети отци, когато обяснявали тези спасителни за света събития на Божието домостроителство — Христовото раждане, Кръщение, Преображение, разпване — описват събитието първо исторически, как и кога се е случило, но не спират дотам, а напредват и казват: „И ние, братя, сме длъжни да обичаме един друг, да си прощаваме, да имаме смирение.” Преминават отвъд външните исторически събития и говорят как този празник може и мен да промени.“

Именно това е трудното. Затова ние свикваме с лесните неща — с виковете, караниците, крясъците, защото те са нещо външно, те са сблъсък от словесен тип. Но нима в това е въпросът — кой ще победи словесно? Колкото и да  побеждаваме децата с нашите думи и да се радваме на това, ние ги губим, защото не успяваме да ги убедим. И те ни казват: „Хм,  победи ме, но не ме убеди, не ме привлече. Казваш истината, но не ме услаждаш.”

Христос казал истината, Той бил и е Истината, възкресната истина, но нещо направил и привлякъл сърцата на хората и те Му казали: „Господи, къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.” Гледали Го и се  дивели. Христос воскресе! Ще направя ли Христовото възкресение и мое възкресение?