Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: „Our Daily Report to God”
Превод: Пламена Вълчева
Днес нашата Църква празнува паметта на св. Григорий Палама. Св. Григорий е един от най-великите светци на Църквата. Той е пастир, епископ, монах, учител, богослов и велик подвижник. Той е философ и човек, който се е издигнал до небесата със своето сърце, със своя ум, със своите мисли. Значителен е приносът му за утвърждаване на догматичното учение на Църквата и за съхраняване на Православието. Под негово влияние богословите и духовниците от цял свят са потвърдили факта, че Православната църква е единствената, която може да даде на верните средство, чрез което да се издигнат до небето и да се обожествят още тук, по време на земния живот. Той е най-изявената личност на 14 в. и благодарение на него известните събори в Константинопол утвърждават догмата за исихазма и нетварните енергии на Бога. Тези събори утвърждават и категорично защитават догмата на Църквата, правейки я непоколебима пред лицето на ересите.
Св. Григорий обезпечава бъдещето на Църквата по най-добрия начин и заради това е наречен „ясна звезда”*. Съставителят на службата му пише, че той е „наистина украшение на архиерейския сан”**. Нека си представим, че искаме да облечем един архиерей в неговите най-величествени и красиви одежди, с което да изобразим величието и славата на Бога — ние ще го облечем във всички детайли на неговото одеяние. Можем ли да не сложим диадема, или митра на главата му? Разбира се, че не. Царственият венец на Христос се символизира от митрата на архиерея. Църквата смята св. Григорий Палама за митрата на всички архиереи; за диадемата на всички епископи и богослови; и като такъв, той излъчва непоколебимост.
Сега нека разгледаме нашата тема — всевечния стремеж на човека да търси и да намери Бога, да Го срещне и да Го придобие.
Независимо какво прави човек за своя ближен, ако няма лична връзка с Бога, той не е в състояние да придобие мир и покой в живота си. Това е изключително съкровенно преживяване за човека.
Не съществува такова време, в което човекът не е търсил Бога. Разбира се, винаги е имало хора, които са решавали това по най-лесния начин и които са развързвали Гордиевия възел, казвайки: „Бог не съществува. Проблемът е решен.” Въпреки това душата запазва спомен за живота в рая и за вярата в Бога независимо какво изричат устата ни или умът ни. Сърцето и душата на човека имат собствени сенсори и търсят Бога, зовейки: „Боже мой, Боже мой, къде си?”.
Изминали са векове — хилядолетия дори — ала човешката душа все още си служи с думите на Псалмопевеца, за да изрази своя копнеж за Бога, казвайки: „Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна” (Пс. 62:1-2). Боже мой, не спирам да жадувам за Теб. Земята под нозете ми е изсъхнала — така, както е изсъхнала и напукана земята, по която са преминали стотици хора — защото аз чувствам, че Ти не си тук. Заставам пред Теб, за да видя „Твоята сила и Твоята слава” (Пс. 62:3). Боже мой, аз зная, че си невидим, но очаквам да видя Твоята сила и Твоята слава. Този стих съдържа пророческо слово, което бива изяснено от св. Григорий Палама в догмата, известен като учение за нетварните енергии и божествената светлина. Св. Григорий изяснява това пророчество, изхождайки от опита на Църквата и от учението на светите отци. Той развива това догматично учение и го потвърждава с живота си, а Църквата го приема на свой събор.
Св. Григорий ни казва, че Бог е наистина непостижим и непознаваем, но само в същността Си, а не и в енергиите Си. Както когато разговарям с теб, аз съществувам, имам битие и бивам изразен посредством думите, които изричам. Това става и с Бога. Той също излиза от Себе Си чрез Своите енергии. Те ни се преподават и следователно стават познаваеми за нас — което означава, че Бог идва при нас и ние можем да участваме в Неговата божественост.
Това бил отговорът на Православната църква на възраженията на западните богослови относно нетварната светлина и по този начин Църквата утвърдила своята позиция като израз на любовта си към човека.
Православната църква е единствената сред останалите християнски изповедания, която е възприела този догмат, съхранявайки го в съкровищницата на своята духовност. Православната църква е запазила пълнотата на истината, но редом с това е запазила също и единствената по рода си, истинска и съвършена любов на Бога към човека, защото Църквата обича човека, прегръща го и го пази. Останалите изповедания не признават нетварните енергии, които биват дадени на човека. Ето защо според техните верски разбирания, е невъзможно той да приеме в себе си Бога; вярващият се кръщава, причастява и изповядва, но понеже е смъртен и сътворен, а Бог е безсмъртен и несътворен, как биха могли да общуват помежду си? Как би могъл този, който е сътворен, да приеме в себе си Този, Който е несътворен? Ето защо в тези изповедания човек остава духовно гладен и гол.
Тъкмо поради същата причина останалите изповедания днес се намират в криза. Те се опитват по всевъзможен начин да се обединят с нас, така че техните последователи да придобият усещането за сигурност — сигурността на Православието — за да почувстват, че са останали верни на изповеданието от времето на Христос така, както Православната църква.
И тъй човекът, чиято душа векове наред е викала към Бога, бива приет от Църквата и става участник в божественото. Ала кой всъщност е човекът, който дири Бога?
Бог е велик, а човекът е земен червей. Въпреки това той има сърце, ум и дух; има нужди и се сблъсква с трудности на земята; има определени характеристики, които трудно би могъл да избегне.
Една такава характеристика са трудът и умората. Виждали ли сте човек, който да не е угнетен от живота? Който да не се уморява, да не бива наранен, да не се възмущава? Който да не казва: „По-добре да не се бях раждал.”? Виждали ли сте човек, който да няма тревоги и скърби и да казва: „Щастлив съм”? Това се среща толкова рядко, че дори и някой да го твърди в настоящия момент, няма да го твърди в следващия. Човекът ежедневно си „играе” със смъртта и скръбта. Той се страхува от смъртта. Хората се плашат дори от ковчега на мъртвия. Те чуват, че някой е починал и се ужасяват. При все това животът ни е една всекидневна игра, която се играе между живота и смъртта. И затова страхът от разболяване се е превърнал в непрестанен кошмар, в заплаха, преследваща човека ден и нощ.
Съвременният човек всекидневно — отново ще използвам същата дума — си „играе” с брака. Всички сключват брак, но докато обещават навеки да обичат човека, в когото са се влюбили, повечето си мислят: „Колко време ще издържи бракът ми?”. Защо мислите, че е установен гражданският брак? Не само за да противодейства на традиционния брак, но и защото е видно, че човекът е неустойчив и следователно склонен да разтрогне брака си. И чрез това е намерен начин хората да се приспособят към злото, което е навлязло в живота им, независимо дали това им харесва или не. В повечето случаи бракът завършва с развод или е съпроводен с домашни кавги. Толкова е трудно един човек да каже „да” на друг човек.
Човекът си „играе” ежедневно и с греха. Кой не е усещал, че съвестта му е обременена от непоносима тежест? Някой седемдесет-осемдесет-годишен старец идва на изповед и казва греховете, които е изповядвал в детството си. Изглежда твърд и решителен човек, като някогашните мъже с величествени мустаци и достолепна фигура, а сега е привел глава все едно, че е дете, защото грехът му го притиска към земята. Той би могъл да каже: „Не ме е грижа…”, ала душата не може да каже това.
Човекът следователно се бори и със своя грях и в душата си усеща истински ад. И тогава казва: „Чувствам някакво стягане, някаква тежест, но не зная от какво е”.
Човекът се бори също и със своите земни стремежи. Някой иска да успее в политиката, друг в академичните занимания и т.н., житейските стремежи са различни. И те невинаги зависят от нашата воля. Затова когато около нас се случват трагедии, през повечето време ние не осъзнаваме това, защото се плашим да ги видим. Ние сме запознати само с трагедиите, които се случват в нашия собствен дом.
Църквата взема всички тези неща, които ни наскърбяват и ни показва Божието присъствие в тях. Например Църквата взема твоя труд, твоята скръб и ти казва: „Твоята болка е твоята аскеза. Когато претърпяваш болка, ти се уподобяваш на монах. Аз, Твоят Бог, вземам болката ти и ставам твой длъжник”. Трудностите на човека, неговото непоносимо страдание се превръщат в родилни болки, защото го каляват и го карат да мисли за другия живот.
От друга страна, Църквата взема темата за смъртта и я представя като преминаване във вечния живот. Взема брака и го благославя дори тогава, когато вижда, че още преди началото на своя брачен живот двама души вървят към раздяла. Въпреки това Църквата смята този съюз за тайнство в „Христос и Църквата” (Еф. 5:32) и тези двама души, които искат да се разделят, стават Христос. Църквата им дава своето наследство, своята традиция, своята вяра, своята автентичност и богатството на своята божественост и ги прави наследници на Бога. С други думи, тя прави нас — страдащите, недъгавите, нещастните — наследници на Бога и сънаследници на Иисус Христос. Тя ни дава богослужението, и всичко, което досега ни е затруднявало, защото сме нямали Бога, сега става стълбица, по която можем да се изкачим на небето.
След като разгледахме копнежа на човека за Бога, нека сега видим как Бог може да ни помогне, за да се „храним с Него” постоянно.
Това е била задачата на св. Григорий Палама, който става посредник не на невидимия Бог, а на живото преживяване на Христос в Светия Дух в Църквата. Той различава Бога според Неговата природа и според Неговите енергии, и щедро ни предава Този, Който винаги е действащ. Чрез нетварните божествени енергии ние можем да живеем по обновен начин; ние ставаме „нова твар” (2 Кор. 5:17; Гал. 6:15).
Нашият Бог не е Бог на философията, Той е Бог на откровението. Нашият Отец открива Себе Си чрез Иисус Христос. Нашият Бог не е някакъв обект, някакво понятие, което се ражда в ума ни или от кошмарите на сърцето ни. Бог е субект в нашия живот. Той е Този, Който ни привежда в действие и ни дава живот. Той не е непристъпен или непознаваем Бог, а Бог, Който ни „доближава и ние Го приемаме” (o proslamvanomenos); Бог, Който дойде и не бе приет от Своите Си, но Когото ние приехме в сърцата си.
Това е начинът, по който ни се дава Божията благодат — тоест Неговата нетварна енергия — и ние ставаме участници в божествения живот, приемаме Бога в себе си. Както когато държа в ръцете си някакъв инструмент и го разглеждам от всичките му страни, аз го разучавам, изпробвам и се уча да го използвам — по сходен начин се извършва и нашето участие в божествения живот. С други думи, ние можем да познаем Бога, когато Той действа в нас. Тогава ни се дава познание за Бога и ние придобиваме истинската любов. Това познание ни се дава като Божие притежание, а не като нещо, което подлежи на изчерпване. То не прилича на слънчевия лъч, чиято сила в крайна сметка отслабва. Познанието за Бога никога не намалява.
Нетварната енергия, нетварната божественост — това е божествената светлина, която многократно се е явявала на светите отци, а също и на мнозина други хора. Нетварната благодат — която е Бог — е Светият Дух, славата, която учениците видели на планината Тавор (вж. Лук. 9–23). Славата на Тавор, изобилната светлина — това бил Бог. Шумът на вятъра, който бил чут на Петдесетница и огнените езици, които се явили (вж. Деян. 2:2-3) — това също бил Бог. Този шум и тази сцена не били създадени от човека, не били веществени или сътворени по някакъв начин. Това бил Самият Бог, Който се явил чрез Своите нетварни енергии. Също и благодатта на тайствата е нетварна енергия на Бога, тоест нетварният Бог невидимо присъства в техните веществени елементи.
Колко пъти сме усещали, че Христос живее в нас? Животът на Христос във вярващия е същата тази нетварна енергия; това е Самият Бог. По същия начин животът в Христос, чрез който вярващият прониква по-дълбоко в недрата на Христовата божественост, е също нетварна енергия, това е Бог. Много пъти ние се затрудняваме да различим тварното от нетварното. Бог ни е приближил толкова много до божественото, че понякога ние сякаш се объркваме. То прониква до такава степен в ръцете ни, във вкуса ни, в очите ни, че ние не сме в състояние да преценим дали това е Бог, или самите ние. Бог е станал наше притежание чрез любовта на Църквата.
За да бъде обаче причастен на божественото, човекът трябва да жертва себе си, да съблюдава Божиите закони и да очиства сърцето си. Тогава Бог „във всичко с изключение на Своята същност”*** става наше притежание като действие (energema).
Виждайки, че Бог е станал наше притежание и че — тук ще използвам един разговорен израз — се е „пригодил към нас”, макар и да сме създадени по Негов образ и подобие (вж. Бит. 1: 26), как можем да беседваме с Него и постоянно да Го имаме?
Това е изяснено от паламитското богословие. То е синтез на църковните борби през 14 в. и на опита на Църквата. Ние имаме богослужението, даването на милостиня и тайнствата, ала копнеем за нещо друго, посредством което да беседваме с Бога във всеки един момент и веднага да почувстваме, че нетварната енергия е влязла в нас, че Бог е влязъл в нас. Как мога да почувствам, че в моето тварно сърце е влязла неизчерпаемата нетварна енергия? Как можем да задържим Бога в себе си, без да се страхуваме?
Откъс от беседа, изнесена пред студенти от Политехническия университет в Ксанти на 18 март 1984 г., Втора Неделя на Великия пост — на св. Григорий Палама.
* Вечерня на Втора Неделя на Великия пост, подобен, гл.1, Триод на български език, прев. Методий Григоров, Сливен, 2015.
** Утреня на Втора Неделя на Великия пост, Канон на светителя, песен 1.
***Св. Максим Изповедник. On Difficulties in the Church Fathers: The Ambigua, vol. 2 Harvard University Press (Cambridge 2014), 109.
