Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Превод: Пламена Вълчева
Миналата седмица в Евангелието ставаше въпрос за посвещението на апостолите, затова говорихме за апостолското призвание и го свързахме с живота на семейните хора.
Днес Евангелието отново ни говори за призоваването на апостолите, но с друго четиво. Евангелието ни разказва за рибарите Андрей, Петър, Иаков и Йоан, които веднага, на момента, оставили корабите си, мрежите си, улова си, родителите си и тръгнали след Христос.
Затова днес бих искал да направя връзка между това Евангелие, между това, което са направили апостолите, и монашеското призвание.
Църквата ни учи, че има два пътя, по които можем да вървим, — два пътя в живота на Църквата, — за да бъдем добри християни и да спасим душите си. Можем или да се оженим, или да станем монаси или монахини. И на тези два пътя ние сме призвани да станем свети. Между тях съществуват някои различия, но и някои прилики. Монасите дават три обета: за послушание, нестежание и целомъдрие. Няма да говоря за непосилни неща, само ще ви разкажа три кратки действителни истории от Света гора.
Нека видим първата. Един послушник постъпил в едно от монашеските братства. Когато игуменът влязъл в стаята му, за да види какво е взел със себе си, какво може да задържи и какво не, той видял, че послушникът има голяма колекция от пощенски марки. Събирал ги от ранно детство. Тогава игуменът му казал: „Дете мое, тук, в пустинята, не ти трябват марки. Ако наблизо имаше някое дете, щяхме да му ги дадем, но понеже няма, просто ги хвърли в печката, която използваме за отопление.” Послушникът се натъжил много, той не можел да понесе мисълта, че трябва да се раздели с нещата, които е събирал едно по едно през целия си живот, понеже с всяка една от марките го свързвали някакви спомени. Затова се натъжил много. Вечерта отец Атанасий, който сега е Лимасолски митрополит, но тогава бил монах в това братство, отишъл в килията му и му казал: „Защо тъгуваш? Отказа се от родителите си, от хубавата си работа, от колата си, от целия си живот, за да тръгнеш след Христос, а сега едни марки ти пречат да Го последваш. Трябва само да ги изхвърлиш и това е!”. И така, послушникът взел решение да изхвърли марките и останал в братството, защото в противен случай това нямало да бъде възможно.
Във всеки от нас има неща, които пазим от младостта си, неща, от които не искаме да се откажем, неща, с които не искаме да се разделим. За съжаление, обикновено те са по-страшни от пощенските марки. Ние имаме спомени, имаме убеждения, имаме знания, имаме огромна воля. Ако не се откажем от всички тези неща, те ще придобият в нас по-голяма сила от любовта към Христос. И тогава ние ще започнем да почитаме идоли, вместо да следваме истинския Бог.
А сега втората история. В един от манастирите на един монах подарили много скъпа писалка. Той не можел да я задържи без благословението на игумена, затова отишъл при него, за да получи благословение. Игуменът му казал: „За какво ти е тази скъпа писалка? Отиди и я изхвърли в пропастта.” Под манастира имало пропаст. Но монахът много харесвал писалката, затова взел една връвчица, завързал единия ѝ край за терасата, а другия за писалката, и я хвърлил в пропастта. Разбира се, писалката не пропаднала, а останала да виси на връвчицата. След това монахът се върнал при игумена и му казал: „Геронда, ако някога отново намеря тази писалка, мога ли да я задържа?”. Игуменът отговорил: „Както искаш”. Той не желаел повече да се занимава с този въпрос. Тогава монахът отишъл на терасата, взел писалката и я запазил за себе си.
Това, което искам да ви кажа тук, е, че дори и да нямаме най-разсъдливия старец, послушанието ни, тази връзка между стареца и послушника е тайнство и ние по никакъв начин не можем да измамим Бога. И ако го направим, това занапред ще се превърне в пречка за нас.
Сега да видим третия пример. В едно малко братство имало послушник. Веднъж игуменът му казал да отиде в столицата на Света гора, за да свърши нещо, като му дал конкретно указание да мине по даден път и да се върне. Послушникът отишъл в Карея, столицата на Света гора, свършил това, за което бил отишъл, върнал се, задачата била изпълнена успешно, но старецът попитал: „По кой път мина?”. Той не бил минал по посочения от стареца път. Тогава старецът казал на братството: „Послушникът няма да остане в манастира”. Монасите отвърнали: „Геронда, той е толкова добро момче. Нужен ни е, няма да намерим друг като него”, но старецът настоявал, че послушникът няма да остане в манастира и където и да отиде, там също няма да се задържи. Какво станало после? Послушникът си тръгнал — не можел да остане, защото нямал благословение — и отишъл в най-големия манастир на Света гора. Там станал монах, всички казвали, че е много добър, че е много отговорен, че помага на хората. Станал член на манастирския събор, най-високото ниво, до което някой може да се издигне в манастира, не в духовен план, а в управлението на манастира, и след 20 години без какъвто и да било външен признак се отказал от всичко, отишъл в света и се оженил. Игуменът не бил светец, който виждал в бъдещето, но познавал монашеския живот, бил опитен и знаел, че изкусителят може да се възползва от нашите слабости, от нашите психологически и духовни празнини.
Ще възразите: това, което игуменът е казал, не се е случило веднага, а след цели 20 години. Не е ли възможно това да е съвпадение? Изкусителят няма друга цел, освен това да ни измами, и не се интересува колко години ще му отнеме да изпълни своето намерение. Така че той никога няма да спре да се бори срещу нас особено когато разбере, че имаме някаква слабост. Ако се надигне срещу нас и ние прозрем ходовете му, тогава ще вземем мерки и той ще се провали. Но ако се движи бавно, с търпение и постоянство, той се надява, че накрая ще ни принуди да паднем. Той е унищожил този монах след всичките двайсет години монашески живот и подвиг, защото този монах не е знаел как да опразни себе си, не е знаел, че трябва да опразни себе си с пълно послушание. Не е успял да укрепи душата си в борбата срещу собствените си желания.
Вие сами можете да си извадите изводи от историите, които току-що ви разказах. Ще се спра само на едно нещо. В тези истории послушникът или монахът е изпитвал затруднение да опразни себе си и да бъде всецяло послушен. И това, което ще ви кажа, се отнася за всяка душа — за послушника, за монаха и дори за женения човек, ако имаме сериозни отношения с Бога чрез духовния ни отец. Ако запазим в себе си дори и най-малкия остатък от собствената си воля, от собствената си преценка, от собствените си представи, то дори и най-малкото нещо, което не е в съгласие със словото или духа на нашия старец, ще се превърне за нас в огромна трудност и изкушение в бъдеще.
Защо това е така? Защото, както казахме, онова малко нещо, което сме запазили в себе си, не ни позволява да придобием пълно себеотречение, да се отречем от себе си, а това означава, че когато изпаднем в голямо затруднение, в голямо изкушение, ще ни липсва психологическа сила да му се противопоставим, и дори то да е леко като перце, ще ни препъне, защото сме духовно мъртви. А така става, защото сме лишили душата си от онова упражнение, от онова психологическо упражнение, което би увеличило духовната ни сила, която е ограничена, и разбира се, когато не проявяване послушание, ние нямаме Божието благословение да надхвърлим психологическите си граници.
18 юни 2017 г.
Източник: уеб приложение на Гръцката православна архиепископия в Австралия
