Автор: прот. Александър Шаргунов
Източник: www.vichuga-voskr.cerkov.ru
Превод: Пламена Вълчева
В днешното Евангелие се разказва за изцелението на разслабения. Господ, като видял вярата на онези, които го донесли, казал: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете!”. „Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулствува. А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (тогава казва на разслабения): стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана, взе си постелката и отиде у дома си. А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците”.
За да можем и ние с удивление да видим тази власт, е нужно да се доближим до Господ. Защото единствено когато гледаме с Неговите очи и сме Нему причастни, ние можем да разберем какво е грях и какво — опрощение на греха, а чрез това и да възприемем чудото на властта, дадена от Отца на Божествения Му Син, Иисус Христос. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец”, ни казва Той. Всеки от нас има повредено нравствено съзнание, а често и изкривено, повърхностно понятие за греха: ние или изпадаме в отчаяние заради него, или изобщо не мислим за него. Божият взор обаче ни открива, че грехът може да бъде видян само чрез любовта. Не съществува друга правда и истина освен любовта. Грехът не е нищо друго освен образ на нашето битие или по-скоро небитие, отсъствие на общение, проявление на необичащия. Но, уви, ние невинаги усещаме това със своето притъпено съзнание.
Ето защо в Евангелието изцеляването на греха, който е невидим, винаги е свързано с болест, която е видима. Тези болести са като отражение на вътрешното ни състояние: разслабени сме, прокажени, хроми, глухи, слепи, неми, в изстъпление. Така ние можем да почувстваме в най-съкровените дълбини на своето аз, че да съгрешиш означава да увредиш, да прекъснеш или да опорочиш своето любящо отношение към Бога и към ближния. Грехът — това е антилюбов и смърт, докато в същото време любовта е живот и общение.
На това събитие Христос за първи път възвестява, че да простиш греховете означава не просто да изчистиш оцапаното или да скъсаш разписката, на която е записано дължимото. Нека се постараем да разберем, че думата „прощавам” е твърде слаба, за да изрази силата на опрощението на греховете. Когато прощаваме на този, който ни е наранил, ние не преобразяваме сърцето му. Когато Господ отпуска греха, Той го опрощава, прави го несъществуващ, т.е. Той — и в това е смисълът — излива върху нас Божественото дихание, Светия Дух. Когато вършим грях, ние пропъждаме от себе си Светия Дух, пренебрегваме Го, повече не влизаме в общение с Него. Да простиш греховете — това означава да изцелиш, да освободиш, да обновиш Божествения живот в човешкото сърце.
Поразително е, че тази власт е „дадена на човеците”. Тя е дадена на Господ Иисус Христос, възлюбения Син Божи, в Неговата човешкост. Чрез Неговата човешкост, разпънала се от любов и побеждаваща греха и смъртта, в нас се излива Светият Дух, Който от Отца изхожда. Чрез божествена власт на любовта над смъртта Христос изцелява, възкресява и оживотворява „нашите души и тела”. И в Неговото живо и животворящо Тяло ние можем да се помирим с Небесния Отец и с всеки човек.
Знаем, че Господ е дал тази власт на Църквата във възкресния ден, когато духнал на учениците Си и им казал: „приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат”. Защото „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан. 20:21-23). Ето в какво се състои Божествената сила да „прощаваш грехове”, да подаваш на мъртвите живота, поверен на хората от Отца.
А ние знаем, че този изключителен дар, поверен на апостолите, е даден също и на епископите и свещениците, които са живото тайнство на Христовото апостолство. Не те самите прощават грехове, а Христос, Който преподава чрез тях общението на Светия Дух. Членове на Христос, Който дойде да ни послужи, днес те ни явяват силата на Неговата любов и живот. И това ние наричаме тайнство на покаянието, опрощението, помирението.
Само силата на Светия Дух може да промени сърцата ни, но за това се изисква и нашата молитва. В това е смисълът на Неговото призоваване по време на Евхаристийния канон и в това е смисълът на нашата сърдечна покайна молитва през целия ден: „Боже, бъди милостив към мене, грешния” като непрестанно призоваване на Светия Дух. Тази сила не се обляга на човешки средства, а на мъжественото доверие в Светия Дух, Единствения Жизнеподател.
