Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Пламена Вълчева
„Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:14-21).
Евангелието, което току-що чухме, ни разказва за един удивителен принцип в отношенията на Бога с всеки един от нас. Господ ни гледа не с очите на великия въздаятел, на Твореца на небето и земята, на Този, Който всичко знае и прекрасно разбира какво се крие в дълбините на всеки човек. Той ни гледа с очите на онези наши най-близки хора, с които всеки ден общуваме, които понякога засягаме и нагрубяваме, и на които самите ние често сме обидени.
Неслучайно в най-важната молитва на християните, в Господнята молитва „Отче наш“, ние чуваме думите, отправени към Бога: „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници!“.
Но защо за Бог са толкова важни отношенията ни един с друг, отношения, на които дори самите ние понякога обръщаме толкова малко внимание? Всъщност отговорът е много лесен. Бог е прост, Той не е сложен, както всички нас, които превключваме между различни степени на общуване, откритост, доверчивост и достъпност. Бог иска да се отнасяме един към друг с простотата, с която се отнасят помежду си чистите деца, т.е. без никакви задни мисли, без да крием цял живот камък в пазвата си, без изкуствена любезност и лицемерие.
Защо обаче това на пръв поглед земно мерило е определящо за връзката ни с Бога? Тук пред нас се открива чудесната тайна на божествената педагогика. Ако не знаем как да прощаваме и да искаме прошка един от друг, едва ли някога ще можем да получим прошка от Бога. Защото нашият ближен е не просто индикатор за истинското ни духовно състояние — за влюбеността ни в нас самите или за откритостта ни за любовта към другите. Той е не просто индикатор, но и прекрасно длето, с което в нас се гравира и оформя изкуството на любовта, към което сме призвани всички ние.
Да даде Бог, да намерим в себе си сили да поискаме прошка от онези, които сме наранили. А също така, от все сърце, искрено да простим на тези, които очакват нашата милост, за да пристъпим с дръзновение във Великия пост и да не се окажем с празни ръце в преддверието на светлото Христово Възкресение.
