Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Източник: „Conversations with Christ: Living the Holy Gospel according to Saint John”
Превод: Пламена Вълчева
Пета глава започва с чудодейното изцеление на един разслабен, който цели 38 години се надявал на чудо. В продължение на 38 години той търпеливо лежал край една необикновена къпалня, в която ангел Господен от време на време раздвижвал водата. Този, който първи влизал във водата след нейното раздвижване, получавал изцеление от болестта си. Според едно тълкувание разслабеният нямал човек, който да го спусне в къпалнята (Иоан. 5:7), защото бил твърде самоизолиран и егоцентричен. Ако бил създал приятелство с поне един от себеподобните си, той щял да бъде спуснат във водата. Вината за това, че нямал човек, който да му помогне, била изцяло негова, и той търпял последствията от това в продължение на 38 години, без ни най-малко да разбере каква е причината. Грехът и егоизмът произтичат един от друг и взаимно се подхранват!
Тази интерпретация се откроява още повече, когато Христос отправя към него предупреждението: „недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“. Грехът бил причината за неговото здравословно състояние. Оттук следва удивителната констатация: в резултат на греха ние можем да заболеем както телом, така и духом, и да се изолираме още повече, което да доведе до още по-голям егоцентризъм (понеже самият грях е признак на егоцентризъм).
Изходът от нашия грях и самоизолираност, пътят към изцелението на тялото и душата ни се състои в истинното общение — общението с човеците и общение с Човека, Христос. Истинното общение с човеците по христоподобен начин и с Бога по христоподобен начин. С човеците чрез Христос и с Бога чрез Христос; чрез Богочовека, Който е съединил човешката природа със Своята Личност и следователно човечеството с Бога.
За съжаление, съвременните междуличностни отношения не се основават на това общение. Това са повърхностни отношения, които са превърнали градовете в „пустини“, където вместо общение има самота, а вместо отношения — фалш, а това още повече засилва самотата и изолираността на душата ни. Погледът, насочен навън, единствено засилва вътрешния ни мрак, а погледът, насочен навътре, би могъл да просветли дори и света около нас. Според мен именно така е трябвало да постъпи раслабеният, за да накара някого да го спусне драговолно в къпалнята — да обича другите повече от себе си. Тази самоопразваща жертвена любов щеше да изпълни света около него със светлина, вдъхновявайки и другите да обичат по същия саможертвен начин, и това щеше да повлияе и на техния живот. Така не след дълго те щяха да го спуснат в къпалнята на драго сърце! Когато сме съсредоточени в своето нещастие, ние ставаме още по-нещастни. Когато сме съсредоточени в Бога и в другите чрез Бога, ние освобождаваме себе си и нашите „човеци” от страданието им и им показваме как да се потопят в Нетварната Светлина!
Онова, което ни движи и онова, върху което сме съсредоточени, е от голямо значение. Ако сме движени от Бога и съсредоточени в Бога, това не може да се укрие и оказва положително въздействие върху света около нас. Ако обаче сме съсредоточени върху греха и върху себе си, това също не може да се укрие и също оказва въздействие върху нас, само че сега ние биваме тласнати по един мрачен път — път на объркване, изолираност и страдание. Свети Паисий казваше, че Бог най-вече чува молитвите ни, когато страдаме, но предпочитаме да се молим не за себе си и за своя проблем, а за другите. Когато страдате и се молите за другите, вие бихте могли да извършите чудеса в техния живот. Ако разслабеният беше възприел този подход, някой щеше да го спусне в къпалнята дълго преди идването на Христос. Самият той щеше да се уподоби на Христос и ако причината за болестта му беше грехът, той успешно щеше да поправи това свое състояние. И така щеше да намери изцеление!
Откъс от книгата „Conversations with Christ: Living the Holy Gospel according to Saint John” (2024), стр. 51-53.
