Автор: свещ. Кристиан Акселберг
Източник: www.standrewsgreekorthodoxcathedral.co.uk
Превод: Пламена Вълчева
Днес чухме евангелския откъс, който се чете на празника на нашия патрон, св. ап. Андрей. Апостол Андрей е наречен „Първозвани”, а днешното Евангелие описва как е станало неговото призоваване.
Както знаем от Свещеното Писание, апостол Андрей бил рибар и когато Иисус го призовал, той се намирал в морето с брат си Петър. Когато ги призовал, Христос не казал: „Вървете след Мене“, а казал: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци“.
Тук виждаме не просто игра на думи, а една важна духовна истина. Бог призовава хората не по един и същи начин и не с една и съща цел. Той познава и вижда характера и способностите на всеки човек и съобразно тези способности определя ролята и служението, които всеки от нас трябва да има. По думите на св. апостол Павел, Бог е поставил „едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Еф. 4:11-13). Същият апостол на друго място казва, че „и тялото не се състои от един член, а от много“ (1 Кор. 12:14). Единното Тяло Христово, единната Църква е съставена от много членове и за да бъде това Тяло всецяло и за да се извършва делото на Църквата, е необходимо всеки един член да участва в него със способностите, които има. „И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате“ (1 Кор. 12:21).
Вероятно всички ние знаем това и го приемаме за даденост. Онова обаче, за което често не си даваме сметка, е, че това се отнася както за нашите силни страни, така и за нашите страсти и слабости. Че талантливият трябва да пише, че мъдрият трябва да наставлява, че този, който има хубав глас, трябва да пее… това го разбираме. Но също така трябва да осъзнаем, че гневливите, сластолюбивите, завистливите и страхливите също ще открият в Църквата призвание за себе си. Разбира се, за тази цел е нужно да се променят, няма как да останат такива, каквито са. Трябва обаче да признаем, че страстите, които носим в себе си, не са нещо лошо по своята същност — те стават пагубни тогава, когато злоупотребяваме с тях и ги извращаваме. Когато казваме, че християнинът е длъжен да воюва със страстите, целта на тази война не е да накараме страстите да се заличат, нито да ги изкореним напълно от себе си, а по-скоро да воюваме с тях, за да ги укротим, да ги подчиним, да ги преобразим, за да ги употребяваме така, както трябва.
В Христос гневът се преобразява в ревност за истината и справедливостта. Вместо да завиждаме на земните блага на другите, ние ревнуваме за добродетелите на светиите. В Христос себичните желания на сластолюбието се преобразяват в любов към Бога и ближния. Вместо да се плашим от временната смърт на тялото и да се огъваме пред трудностите на живота, ние се боим единствено от вечната смърт на душата, и по този начин откриваме покоят, който ни е липсвал преди това.
Затова фактът, че Христос призовава рибарите да станат ловци на човеци, трябва да ни дава дръзновение. Христос ни призовава не въпреки нашите слабости, а именно поради тях.
Миналата неделя, първата след Петдесетница, беше Неделя на всички светии. Втората Неделя след Петдесетница е посветена на всички местни светии — на Кипър, Гърция, Русия, а при нас — на всички светии на Великобритания. Този хубав обичай ни учи именно на това, което току-що казахме. Независимо какви сме и къде живеем, винаги и навсякъде ще ни бъде даден начин и възможност не само да се спасим, но и да станем светци, което е целта на човешкия живот. Амин.
