Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Много често ние свързваме причастието с пречистване, като всеки от нас търси свое лично и частно пречистване. Не в това е смисълът. Причастието означава да си причастен, да се причислиш към нещо по-голямо и значимо от теб самия. Да станеш част от Христовото царство, от Църквата, да усетиш радостта от победата над смъртта, да станеш Божие чедо. В нашия живот ще дойдат трудности и страхове, те винаги идват. Ако разчитам на себе си, ще падна. Какъвто и да съм, ще дойде нещо, което ще ме победи. Ако обаче застана срещу страховете и проблемите заедно с Христос, тогава всичко е различно. Аз ще падна, но Той ще стои. Така заедно с Него ще мина през всичко. Та причастието е и да приема Христос в себе си, да заживея с Него. Аз няма да се разтворя в Божеството. Аз ще имам Бог като своя надежда, като приятел, като подкрепа. Аз ще остана същият, но вече няма да съм сам.
Ние сме самотници, живеем във време на фалшиви приятелства и онлайн общуване и ставаме все по-сами. Църквата и това да станеш причастен на нещо е нашият шанс да се справим и да победим това. Аз си мисля, че причастието е в два етапа. Първият е да стана причастен на Църквата, да стана част от нея, буквално да стана част. Да отида на Литургия, да приема бабите, дядовците, младите, старите, да приема всички като семейство, да се радвам и да страдам с тях. От сбор от хора да станем общност, в която различни индивиди имат една цел. Когато усетя, че с тези хора мога да се радвам и да плача, когато усетя, че с тези хора стоя пред Божия престол и се молим заедно, тогава идва и вторият етап — това да съм причастен на Христовото царство, да усетя вечността тук на земята, да усетя победата, въпреки че тя още не е осъществена. С една дума причастието е награда за Църквата, за общността и през общността ние можем да стигнем до него. То е невъзможно за постигане, ако е личен и самотен подвиг. Неслучайно се причастяваме в края на Литургията, след като вече сме станали, сме осъществили Църквата.
Иначе чисто практически причастието, баба ми казваше комка, е хляб и вино, които ние знаем, че са тялото и кръвта Христови. Знаем, че това е храна за вечността, която благодарение на жертвата на Христа и слизането на Светия Дух ние ядем тук на земята, за да получим живот във вечността. Материално хляб и вино, но за сърцата и вярата ни —общуване, приемане на живия Бог, което се отплаща с вечен живот.
Кога се причастяваме?
Ще започна с буквалния отговор. Причастяваме се в края на Литургията. След като се причасти, свещеникът излиза с чашата, в която са хлябът и виното — тялото и кръвта Христови, и ни приканва: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”. Това е моментът, в който се причастява цялото събрание, всички верни.
В някои храмове има традиция първо да минават мъжете, другаде — първо децата, другаде няма такава традиция и всички се подреждат както сметнат за добре. Ще задълбая малко, защото ние приемаме това много погрешно и казваме, че мъжете по право трябва да са първи, защото са по-достойни, което според мен е далеч от истината. Мисля си, че разделението в Църквата между мъже, жени и деца е продиктувано от живота, както и всичко останало в Църквата. Древната Църква е изповядвала, че всички членове са в любов и разбирателство, като всеки е давал целувка на мира на своя брат или сестра. Целувката е била в устата. Мисля си, че това е довело до чисто човешки проблеми — ти защо се възлюбваш с такова желание с младите булки или защо жена ми всеки път дава целувка на мира на комшията и т.н. Това е довело до това мъжете и жените да стоят отделно в храма и да дават целувка мъже на мъже и жени на жени. Оттам във времето е дошло всяко разделение между мъже и жени в храма, но деленето не е свързано с достойнства или недостойнства. Ако беше обратното, всички ние ще сме много далеч от призива за смирение на нашия Бог.
Свещеникът с лъжичка дава малко хляб и вино на всеки отделен човек, като се стреми да внимава и да не се случи така, че част от тялото и кръвта Христови да падне или капне някъде. Затова се използва и причастна кърпа, която или някой помощник държи под брадата на всеки човек, или всеки сам взима и държи под брадата си, та и да капне нещо, да е на кърпата, а не по дрехите или на земята.
Църквата е познавала и други практики и начини на причастяване. В древност хората са приемали първо тялото — хляба и след това отделно са отпивали от виното — кръвта. Това обаче е водело до забавяне и суматоха, от една страна, а от друга страна, много често са падали трохи или се е разливало от виното, поне така си мисля. Имало е и друг проблем. В по-късно време често хората не са приемали тялото Христово — хляба, а са го взимали за вкъщи, ползвали са го за баене, давали са го на друг човек, дори и на болни животни. Това е накарало духовенството да въведе лъжичката, която познаваме и днес. Мисля си, че при необходимост, както беше с пандемията, през която преминахме, може да се приеме и друг начин за причастяване с цел опазване съвестта на по-слабите наши братя. Някой не смее да се причасти, защото се страхува, че ще се зарази, има пандемия, отвсякъде се насаждаше страх. Да, аз мога да му кажа, че щом се страхува, няма вяра, но това как ще му помогне. Той ще си отиде и ще е далеч от Христос, Който му е толкова нужен в този момент. Може би ще е по-добре да намерим практически начин да приемем Христос, без да отблъснем хората, за да имат сили да минат през трудностите и да укрепят вярата си. Много често особено млади хора се притесняват или по-често ги е гнус или им е неприятно да се причастяват с една лъжичка. Това ги плаши и отблъсква. Трябва да пристъпим с любов, а не с отблъскване, и да намерим начин да убедим всеки човек, че братята, с които се причастява, са негово семейство. Това, което приемаш, е живот — няма от какво да се страхуваш или гнусиш.
