Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Този въпрос е свързан с предходния и продължавам отговора и разсъжденията си и тук. Кога и колко често? Винаги когато съм на Литургия. Много често чуваме, че трябва да се причастяваме четири пъти в годината на четирите поста. Често чуваме, че това не е супа, че ще ни стане навик, че ще спрем да се подготвяме, че ще е рутина. Добре, нека да ми стане навик, нека да е моя рутина. Аз дишам по навик, това е инстинкт. Не си казвам сега ще вдишам, сега ще издишам. Благодарение на тази рутина аз съм жив. Нека да приемам Христос и да имам Живота в себе си, нека да имам такива навици.
Как да се подготвя за причастие и как да стана достоен?
Да, ама ти не си достоен да се причастиш, не си достоен да приемаш Христос толкова често. Добре, не съм, но тук акцентът е, че аз никога няма да съм достоен и никой от нас никога няма да е достоен. Ние приемаме Христос, защото ни е повикал, казал ни е да правим това. Това ни прави християни, това ни прави членове на Църквата. Пристъпвам със страх, защото знам какво ще приема и че не съм достоен, но и с вяра и любов. Вяра в Божията милост и с любов, защото Бог дойде за мен, който съм най-големият помияр, и ще ми даде да участвам в Неговата радост.
Аз не съм достоен, защото се скарах с жена ми. Приятелю, всички се караме с жените си. Аз се причастявам, приемам Христос не защото спрях да се карам с жена ми, а за да имам силите да спра да се карам с жена ми. Аз Го приемам, за да ми помогне да победя греха в себе си, без Него нямам никакъв шанс. Отиваш на лекар, казва ти, че имаш пневмония и трябва да пиеш антибиотик. Ти обаче си казваш: да, аз съм болен, осъзнавам го и виждам последствията от болестта. Не съм обаче достоен да пия лекарството, ще изчакам да оздравея и когато съм здрав, ще пия лекарството. Това граничи с лудост, не е нормално. Същото е и с душата ни.
Говорих си с един приятел свещеник. Той ми казва, че хората трябва да имат специална подготовка, че трябва да четат псалми, покайни канони, пост от 3 дни и т.н., за да примат Христос. Добре, казвам, нека да те питам нещо. Ти, преди да си легнеш с жена ти, водиш ли я всеки път на вечеря, всеки път ли ѝ купуваш скъп подарък, всеки път ли си купил цветя или воден от любовта и брачния съюз и от това, че сте едно цяло, пристъпваш и ставате едно в любовта?
Та темата с подготовката е дълга, но пак ще повторя, основното е, че ние никога не можем да станем достойни, ние винаги трябва да пристъпваме с убеждението, че сме недостойни. Получаваме този дар по любов, защото сме Божии деца. Разбира се, това не означава, че не трябва да положим усилия. Ако не е постен период, трябва да се опитаме да постим в сряда и петък. Ако е постен период, да спазваме поста. Да дойдем на Литургията, да чуем молитвите, защото цялата Литургия ни води към това да се причастим. Да не сме закусвали и пили нищо, за да може първото нещо, което приемам да е тялото и кръвта на моя Бог. Винаги трябва да знаем и помним, че подготовката е индивидуална, ние сме различни. Бог търси всеки от нас като личност, защото и Той е личност. Това означава, че ако нещо за мен е важно и работи, не на всяка цена ще работи и при друг човек. Всеки от нас трябва да види какво има да победи в себе си и какъв дар на подготовка да приложи.
Защо се причастявам?
Ще обобщя всичко написано по-горе. Причастяваме се, за да имаме Христос в себе си, за да имам лекарство, което да ми помогне в битката с мен самия и с греха. За да имам дял в Църквата Христова и общение във вечния живот, за да имам вечен живот. Това е моята най-насъщна храна, която трябва да приемам колкото мога по-често. Неслучайно древната Църква е приела, че ако аз като християнин и член на Църквата три поредни пъти отсъствам и не приемам Христа и нямам основателна причина за това, аз сам се отлъчвам и отпадам от Църквата, защото ако съм далеч от събранието и от Христа, на какво да се надявам.
Колко лесно е за разбиране това. Имам проблем, но съм в Църквата. За моя проблем и за решаването му се молят 100 човека или 100 човека искат да ми помогнат. Каква сила е това, колко е различно от това да съм сам. Дори на тази първа, чисто житейска плоскост само да стъпя, разбирам каква сила е това да си причастен към Църквата. Несравнимо по-голямо е, след като си изпитал силата на общността, да имаш като награда и Христос в живота си, Неговата сила и подкрепа.
