Автор: Архиепископ Аверкий (Таушев)
Превод: Татяна Филева
Първоизточник: www.pravmir.ru
Като видели слепия, просещ милостиня, за когото било известно, че е сляп от рождение, учениците попитали Господа: „Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?” Евреите вярвали, че всички големи нещастия се случват с хората не по друга причина, а единствено като наказание за собствените им грехове или за греховете на техните родители, деди и прадеди.
За това велико чудо разказва, и при това много подробно, само един от евангелистите – Иоан. Като видели слепия, просещ милостиня, за когото било известно, че е сляп от рождение, учениците попитали Господа: Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Евреите вярвали, че всички големи нещастия се случват с хората не по друга причина, а единствено като наказание за собствените им грехове или за греховете на техните родители, деди и прадеди. Това вярване се основавало на Моисеевия закон, който гласял, че Бог наказва децата за вината на техните предци то трето и четвърто коляно (Изх. 20:5), и на учението на равините, които твърдели, че детето може да съгреши още в майчината утроба, тъй като от самото си зачатие то вече има добри или лоши чувства.
Отговаряйки на въпроса на учениците, Господ вместо причините показва целта, с която този човек се е родил сляп: Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, въпреки че, като хора, те изобщо не са безгрешни, но това биде, за да се явят делата Божии върху му, тоест, за да се открие чрез неговото изцеление, че Христос е Светлина на света, че Той е дошъл в света за просвещение на човечеството, пребиваващо в духовна слепота, образ на която се явява телесната слепота. Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; тоест докато Аз още се намирам във видим образ на земята, защото настъпва нощ, тоест времето на Моето заминаване от света, когато действието на Христос Спасителя в света като Чудотворец вече няма да бъде така очевидно за всички, както е сега.
Докле съм в света, светлина съм на света– макар че Христос винаги е бил и ще бъде Светлина на света, Неговото видимо действие на земята продължава само в течение на Неговия земен живот, който вече се приближава към своя край. Господ извършвал много чудеса само с думата Си и при това понякога прибягвал към особени предварителни действия. Така и този път Той плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия, и му рече: иди се умий в къпалнята Силоам. Можем да предполагаме, че всичко това е било необходимо за събуждане на вярата у изцелявания: да му даде да разбере, че сега над него ще се извърши чудо. Силоамската къпалня била устроена при Силоамския извор, извиращ от свещената планина Сион, като място на особено Божие присъствие в Иерусалим и в храма, затова бил така специално даден, или изпратен от Бога на Своя народ, като особено благодеяние, и поради това се смятал за свещен извор, имащ символично значение.
Евангелистът пояснява, че „Силоам” значи„пратен”.С това Господ Иисус Христос не е ли искал за изрази, че той е истинният Божи Пратеник, осъществяване на всички Божествени благословения, чийто предобраз и символ за евреите бил Силоамският извор? Като се умил във водите на Силоам, слепороденият прогледнал. Това чудо направило силно впечатление на съседите и познатите му, така че някои дори се усъмнили това ли е слепецът, когото те постоянно виждали да проси милостиня. Но прогледналият потвърдил, че това е той и разказал как е станало чудото. Тези, които изслушали разказа на бившия слепец, го завели при фарисеите, за да разследват това толкова необикновено дело и да узнаят тяхното мнение как трябва да гледат на него, защото чудото било извършено в събота, когато, според тълкуванието на фарисейския закон за съботния покой, не трябвало дори да се лекуват болните. Изцеленият разказал и на фарисеите каквото сам знаел за своето изцеление.
По повод на този разказ между фарисеите се породила разпра. Едните, и трябва да се предполага, повечето, казвали: Тоя Човек не е от Бога, защото не пази събота.А други разсъждавали логично: Как може грешен човек да върши такива чудеса? Тогава невярващите в Господа фарисеи се обръщат към изцеления с въпрос какво може да каже самият той за своя Изцелител. Очевидно, те се опитвали да намерят в неговите думи нещо, за което биха могли да се хванат, за да отрекат действителността на чудото или да го изтълкуват превратно. Но изцеленият решително казал: Пророк е.Не намирайки подкрепа в самия слепец, злобните иудеи повикали родителите му, за да ги разпитат. Страхувайки се да не бъдат отлъчени от синагогата, родителите дали уклончив отговор: те потвърдили, че това е техният син, който се е родил сляп, но на това защо сега вижда, отговорили с незнание, предлагайки им да попитат за това самия него, като вече пълнолетен и можещ да отговаря сам за себе си.
Като повикали изцеления повторно, сега иудеите се опитали да му внушат, че те са направили щателно разследване за този Човек и са стигнали до несъмненото убеждение в това, че Тоя Човек е грешник. „Въздай Богу слава”, което значи: признай Го, от своя страна, за грешник, нарушаващ заповедта за съботния покой – това е обичайната за тогавашните иудеи заклинателна формула – да се казва истината под клетва. На това изцеленият дава изпълнен с истина и дълбока ирония над фарисеите отговор: Дали е грешник, не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам. След като не постигнали своята цел с всички тези разследвания, фарисеите отново го молят да разкаже за своето изцеление, може би с надеждата да намерят нещо ново, за което биха могли да осъдят Иисус.
Но изцеленият изпитва раздразнение от това: Казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? да не би и вие да искате да Му станете ученици?Тази смела насмешка над тях предизвикала укор над толкова смелия изповедник на истината: Ти си Негов ученик; а ние сме Моисееви ученици. Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е. Ръководителите на еврейския народ трябвало за проучат откъде се е появил Човекът, след Когото постоянно вървят тълпи народ, но те лъжат, казвайки, че не Го познават. Тази лъжа още повече възмущава бившия слепец и му дава смелост да защити истината. Това е и чудното, че вие не знаете, откъде е Той, казва той на фарисеите, аби трябвало да знаете откъде е Човекът, извършил такова невиждано чудо: грешници не могат да вършат такива чудеса – затова е ясно, че това е свят Човек, Пратен от Бога.
Поразени от такава неумолима логика на един безхитростен, прост човек, фарисеите не могли да продължат спора и, като го укорили в това, че цял в грехове е роден, го изгонили навън.
Като узнал за това, Господ, Който искал да просвети и душевните му очи, го намерил и, откривайки му се като Изцелител, го привел към вярата в Себе Си като Син Божи. Всичко, което станало, дало повод на Господ да изкаже мисъл за това, че Неговото идване в света, като необходимо следствие, предизвикало строго разделение между хората на вярващи и невярващи: За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи. „Невиждащите” – това са смирените, бедните духом, които са повярвали в Христос; „виждащите” – това са тези, които са смятали себе си за виждащи и разумни, и поради това не са чувствали потребност от вяра в Христос – мнимите мъдреци, каквито са били фарисеите, които отхвърлили Христос: Господ ги нарича слепи, защото те духовно ослепели, не виждайки Божествената истина, която Той е донесъл на земята. Тогава фарисеите попитали: нима и ние сме слепи?Но Господ им дал отговор, който те не очаквали: Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава.Смисълът на тези думи е следният: ако вие бяхте онези невиждащи, за които Аз говоря, то не бихте имали грях, защото вашето неверие би било простим грях на незнание и слабост; но тъй като вие казвате, че виждате, смятате себе си за познавачи и тълкуватели на Божественото Откровение, имате под ръка закона и пророците, в които можете да видите истината, то вашият грях не е нищо друго, освен грях на упорството и ожесточеното противене на Божествената истина, а такъв грях е непростим, защото това е грехът на хулата против Светия Дух (Мт. 12:31-32).
