Автор: Деян Петров
Неделя преди Въздвижение
Св. Свщмчк. Корнилий Стотник Епископ
„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ Йн. 3:16
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Вярата ни събира в храма и в молитвата, но и вярата ни разделя в живота. Събира ни почитта към Единия Бог и пазенето на завета Му, а ни отдалечава преклонението към кумири, златни телци, егоизъм и правенето на всичко, противно Богу. Витаги е било така, а особено в тези усилни дни, дни на разтърсваща промяна и предизвикателство пред света, който познаваме, дни, изпълнени с трудности за оцеляването ни, новини за войни, когато виждаме лицето на страданието и болката на прага на домовете ни, на границата на държавите ни. Ние никога не сме живели в спокойствие и безметежност не защото сме бедни материално или оскъдели духовно, а защото за християните богатството е не в къщите, колите, дрехите, парите и придобивките, а в това, което даваме на ближните си, на църквата в тяхно лице и в лицето на достойните духовници. Християните не търсим слава от човеци, а слава пред Бога и не очакваме награда тук и сега, а в бъдния век. И сме спокойни и твърди във вярата и в делата си, защото знаем – ако сам Господ ни обеща чудна награда, неизбежно е да я получим и никакви трудности или пречки не ще ни сломят, защото нам е дадена Вечността!
В една подобна неделя преди почти 2 000 години неколцина от близките ученици на Христос станаха свидетели на Светото Му Възкресение, възвестено от ангели. Втурнаха се и обадиха на Единайсетте. Но те не им повярваха, защото „думите им се показаха празни“ (Лк. 24:11). Тъй и на нас често не вярват, защото не изглежда възможно това, за което говорим, не звучи вероятно, а и ние сме толкова несъвършени в живота си – как да ни повярва човек? Но пътят на мнозина към Бога започва с незнание, минава през отхвърляне, среща колебание, но този път е постлан с действие, размисъл и вътрешна промяна – точно както Св. Ап. Петър в днешното Утренно Евангелие – не повярвал става, затича се към гроба и след като вижда само повивките там, връща се, чудейки се сам себе си за станалото. Знаем после за цялото му дело и примерът, който е бил за всички християни – вдъхновената му проповед, чудесата и многото дела чак до мъченическата му смърт. Така и в думите на Св. Ап. Павел в днешния Апостол – единствено значение за християнина и за живота му има „новата твар“ (Гал. 6:15) с двете значения на словосъчетанието – новият човек, сътворен от Бога, кръстил се в Христа и облякъл се в Христа и новите дела, които този човек вече твори, по нов начин гледайки на света и осмисляйки делата си. Така на пръв поглед безумното става правилно и за посрамване на мъдреците, унижението се превръща в чест и достойнство, смъртта става живот и то живот вечен! Примери ли? Безброй! Митничар да остави занятието си и да тръгне по Пътя след Един Непознат, центурион от Италийския полк на Римската армия да поеме по стъпките на вярата, да остави меча и да приеме свещенство, после епископски жезъл, а накрая и мъченическа смърт, Синът на дърводелец, който беседва с един от първенците юдейски и го поучава, а оня, разтърсен, се променя из основи и завинаги, битият и унижен християнин да умира с вдъхновение и молитва за мъчителите си, разпъването на кръст да се превърне от символ на позор в символ на надежда и вместо към смърт да води към живот… Чак до наши дни, днес и сега, когато всеки от нас, събраните в храма да върши необяснимо за другите добро и да не търси своето, да ходи в светлината, въпреки, че светът лежи в зло, да дели хляба си с непознати, да даде дом на чужденец, да помогне на бездомник, да обича и благославя тези, които го критикуват и упрекват, да не се гневи, да обича и да дава, да дава, да дава – така, както Господ ни завеща и показа да даваме – не само всичко, което имаме в този свят, но и най-скъпото си, невидимото, времето, чувствата, нежността, разбирането и над всичко – любовта към непознатите, бездомните, дори тези, които не говорят езика ни или няма да са тук за дълго. Невъзможно ли изглежда? Утопично?
Възлюбени в Христа братя и сестри, ние, християните, не слушаме чужди упреци, защото носим раните на Господа Иисуса Христа – на ръцете си от труд за ближните и на нозете си от това, че вървим по Пътя. Ние даваме, защото много ни е дадено, ние обичаме, защото заради това, че много обикнахме, много ще ни бъде простено. Затова никой не ни безпокои, нищо не ни тревожи, освен да сме далеч от Господа като съгрешаваме. Иисус Христос е нашето знаме, кръстът е нашият символ и вярата – наша надежда, защото Онзи, Който толкова обикна света, че даде Своя Единствен Син, когато бяхме мъртви в своето незнание и греховност, ни даде пример, който неизменно следваме: възлюби ни, даде ни Своя Син не за да бъдем осъдени, а да бъдем спасени чрез Него. Как тогава ние бихме могли да не дадем храна, облекло, пари, дом, време, грижа, молитва и каквото и да е друго от благата Божии, с които разполагаме на своите братя и сестри? Как иначе ще бъдем спасени? Как ще живеем тук, на този свят? Как ще сме сити, ако има един гладен? Как ще галим децата си, ако има бити? Как ще затворим вратите на домовете си, ако има бездомни? Бог вижда, Бог знае и Бог ще ни помогне. Затова нека даваме както Бог ни е дал – изобилно и с любов и ще вървим към спасение. Амин!
