Мост

Автор: Деян Петров

Първа Неделя след Неделя подир Въздвижение

Св. Мчк. Калистрат и дружината му

Св. апостоли от 70-те Марк и Аристарх

„…иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.“ Лк. 5:8

Имало едно време един беден човек, който живеел в един средноголям град и се препитавал с най-простия занаят – правел дребни ремонти по къщите на хората, помагал им в градините, вършел всякаква домашна работа за малко пари и парче хляб, а понякога и без пари – само за храна, за някоя дреха или нещо друго, от което имал нужда. Понеже не разполагал с дом, живеел под моста на реката, която пресичала града на две – на източния, високия бряг живеели по-състоятелните хора, а на западния – по-нисък и неприветлив – по-бедните. И от двете страни хората обаче пресичали моста поне по няколко пъти дневно – да идат до пазара или на занаятчийската улица, децата – на училище, възрастните – на работа, просяците – по просията си, амбулантните търговци – да обикалят по къщите с разнообразната си стока, въобще всички в този град, дори болните, пресичали моста, защото лекарят живеел на източния бряг, а аптекарят, един странен човек с неизвестно минало, но чудесни лекарства – на западния, в една тясна уличка.

Само този бедняк не преминавал моста, а по цял ден бил около него, просто защото нямал дом, а и хората, като го търсели за някоя работа, знаели къде могат да го намерят – вперил поглед в течащата вода при моста, майсторящ нещо, ловящ риба или в грижа за малката си градинка. Имало само два случая, в които той не бил там – когато някой го наемел и когато ходел на църква сутрин да се моли. Странното било, че никой не знаел кога в коя църква ще е – в голямата и светла на източния бряг или в малката, опушена и схлупена църквичка на западния. Не че някой се интересувал именно от него, но децата, вечните любопитковци и търсещи всякакви странности прекарвали много време в обсъждане на този странен човек с дълга коса и брада, мълчалив и умеещ очевидно всичко – дори поправил часовника на кулата на общината, след като изминали години в неуспешни опити и майстори от къде ли не не успели да го накарат да тръгне.

Историята на часовника била неясна, говорело се, че бил направен от задморски майстор, че фигурите и групите, които се появявали на всеки час всъщност били някога живи, въобще какви ли не приказки се приказвали. Факт било обаче, че друг такъв часовник нямало никъде, хората се стичали от къде ли не, за да го видят и че след като се развалил, никой не можал да го оправи. Няколко часовникари се отказали, други въобще не започнали, а един, особено упорит, намерил дори смъртта си – бил открит паднал по стълбите, но старите хора говорели, че това не било случайно. А ето, беднякът (по съвета на разумната жена на градоначалника) след като бил поканен да се опита да го поправи, се затворил в кулата, прекарал почти цяло лято като влизал и излизал, ходел до ковача, до най-известния архитект на града, в някои дни постоянно сновял из чаршията, като купувал какво ли не – екзотични подправки, играчки, отвари, (все пак имало издадена заповед всеки да му дава всичко, което поиска, като сметките се представят на градоначалника). Всъщност, някои от желанията му били съвсем необичайни, включващи любимата кукла на дъщерята на един много известен търговец, която никога не се разделяла с нея и отнело цели три дни да бъде убедена да я даде (получила я обратно на следващия ден, като липсвала само една много особена фиба, която имала в косата си и детето отново започнало да се усмихва, отдъхнало си от страха, че никога повече няма да я види или че ще се върне при нея на парчета), 12 гълъба, които три дни трябвало да бъдат ловени, защото трябвало да са точно от тези, които се къпели в градския фонтан, комплект за бръснене (беднякът продължил да ходи с брада и след като го получил), най-различни видове бои, брокат и сребърни нишки и какво ли още не. Точно когато почтените граждани започнали да се възмущават от непрестанния шум от кулата на Градския Съвет, включително нощем, виковете и песните, които понякога (рядко) се носели от там (беднякът никога преди не бил имал неограничен достъп до вино и разнообразни подправки, възбуждащи и ярко оцветяващи мисленето и въображението), но най-вече гражданите се възмущавали от непрестанните странни искания на бедняка и периодичното му изчезване за дни в кулата, в които за всички било ясно, че нищо не правел. И пак, както преди, излизал рано сутрин, за да иде на църква, а децата, напрегнати и любопитни до краен предел, бягали от училище и много пъти се опитвали да го проследят, но все неуспешно. Дори се били разделили на две групи, всяка чакаща при някоя от църквите и неясно как, той се появявал вътре и си тръгвал винаги последен, а имало дни, в които децата били готови да се закълнат, че бил и в двете църкви едновременно, но понеже градският часовник не работел, нямало как да сравнят времето, та не изпадали в краен страх или суеверие.

Така поотшумял интересът около случая с часовника, но когато наближила есента, гражданите се развълнували отново от темата – цяло лято посетителите на града намалявали, защото часовникът не работел, съответно занаятчиите, продавачите и ханджията страдали, бедните роптаели, защото ето, бездомният си намерил хитро препитание и покрив над главата и то не къде да е, а в Градския Съвет и то на най-високо място, богатите пък недоволствали, защото един иначе трудолюбив и безобиден човек явно надскочил себе си, като приел непосилна поръчка, пък и градините на някои имали нужда от работа, няколко вдовици с имоти, които разчитали на неговата помощ също недоволствали – искали всичко да се върне по старому или поне да се махне този човек от часовниковата кула и да не прави за смях града. Докато шушуканията по темата нараствали, хората някак не забелязали, че дни наред не са виждали бедняка да минава по чаршията, нито са чували шум от кулата. Събрали се и решили да отидат да проверят какво става, въпреки, че той изрично поискал никой да не влиза там, докато часовникът не бъде готов. Ето, съветникът на градоначалника (известен със скъперничеството си и язвителните коментари по адрес на бедняка) отишъл и ядно зачукал по вратата. След като не получил отговор силно я дръпнал, а тя за малко не паднала от пантите си. Вътре било тъмно и се чул някакъв странен звук – като дрънчене на опъната тетива и тракане на някакви машинарии. От мрака изсвистяло нещо и на два пръста от лицето на съветника (добре, че не бил влязъл вътре!) увиснала и се заклатила на въженце една голяма жълта тиква, от която било направено оплезено лице и която била цялата в звънчета. Беднякът чул този звън и си промърморил (един просяк твърдеше, че го чул): „Казах им да не влизат, докато не проработи, влязоха, значи работи“, усмихнал се в брадата си и продължил да си дялка свирката от тръстика под моста. Съветникът, като се осъзнавал бавно от уплахата и отново започнал да се изпълва с ярост, погледнал нагоре и какво да види – стрелките на часовника показвали точното време, а малко по-късно зазвънял за обяд и какъв прелестен звън бил това! А какви фигури се показали и какъв чуден танц изиграли! Месеци наред всички хора от околността се събирали да видят неописуемо красивото представление и да чуят нежната музика, но най-странното било, че те били всеки път различни! Мелодията се променяла, фигурите изигравали най-различни сценки, като представления. Всеки път накрая хората ръкоплякали като пред жив театър. Посетителите се завърнали в градчето и даже били повече от преди. Беднякът, се оказало, си се бил върнал под моста вече от две седмици, но никой не го бил забелязал, съответно никой не разбрал, че часовникът бил поправен. А заради „ужасното унижение“, по думите на съветника, не получил и никакво възнаграждение за труда си, пък и през това време май вече нямал много за ядене. Но беднякът май никак не се вълнувал от това, продължил все така мълчаливо да си живее, поработвал малко при богатите или при бедните, в зависимост от нуждите на всеки и постепенно приказките около него поутихнали. Така минавали месеци и години, хората пресичали моста, животът си течал и всичко щяло да си върви полека и спокойно в това малко и обикновено градче, ако Бог не бил решил друго.

Една година била по-различна от останалите – пролетта била дълга и много дъждовна, посевите почти изгнили, после лятото било толкова сухо и горещо, че растенията изгорели, животните боледували, търговията замряла, дори часовникът никого не радвал вече, освен градския луд, който сам напрегнато следял всяко представление, силно възклицавал и сам ръкопляскал на края, всеки път.

Реката почти пресъхнала, беднякът нямал много работа, но не спирал да се занимава с малката си градинка и в редките случаи, когато някой го извиквал да помогне, отивал и си взимал обичайното – малко пари и нещо за ядене или само второто.

Един следобед от близката планина се зачул тътен и небето се заоблачило бързо. Първоначалната радост, че ще завали отстъпила на страх – явно идвало природно бедствие. Завалял пороен дъжд. Реката рязко придошла, излязла от коритото си и заляла целия западен бряг. Мнозина там загубили домовете си.

После паднала страшна градушка, колкото юмрук, изпочупила покривите и на останалите къщи, убила и градския пияница, който бил заспал на открито, както обикновено. Хората се уплашили, криели се в мазетата си и треперели.

Като отминала градушката, жителите бавно започнали да излизат по улиците. Старците разказвали, че не помнят такъв бич да е застигал градчето. Спонтанно се събрали на площадчето, близо до моста. Тогава видели най-страшното – от пороя мостът бил подкопан в западната си част и пропаднал, липсвала една доста голяма част от него. Зароптали всички, защото мостът нямало ли го, нямало да го има и градчето – едната половина не можела да живее без другата, работниците, собствениците, земеделците, домакините нямало да могат да преминават от едната част на града в другата, те били взаимно дълбоко и неразделно свързани.

Всички в мълчаливо съгласие тръгнали към градинката на бедняка, след случая с часовника знаели, че само той може да помогне – мостът бил строен в незапомнени времена, без колони в средата и като самоподдържаща се конструкция със специална подредба на камъните. Един да не бил на мястото си, всичко щяло да падне. Ако пък били подредени добре, от собствената тежест на моста, дъгата се крепяла и ставал много устойчив. Ненапразно издържал дори на това наводнение и пострадал само в единия си край. Време за губене нямало – всеки миг мостът можел да се срине. Беднякът обаче не бил там, градинката му си стояла на мястото, на високата страна на реката под моста, но той не бил там. Някои се завайкали, други седнали в безизходица на земята, трети започнали да опитват да редят камъните за моста. Часове по късно беднякът се появил откъм източната страна на града с неизменната си бавна походка, захапал цветенце и носещ половин хляб и нещо, завито в чиста кърпа. Явно се връщал от работа и с нищо не показал, че вижда или разбира бедствието. Приближил се, огледал се наоколо и започнал да пренася греди от оградата си и да ги слага като подпори. Хората се втурнали да му помагат, с изключение на няколкото отчаяни, които се били отказали. Други започнали да носят още греди и дъски и постепенно се оформяло скелето под липсващата страна на моста. С часовете работещите намалявали, но беднякът и неколцина други не спирали. Дни наред работили, докато стигнали до момента да се подреждат камъните. Те били различни, някои техни страни били по-светли, други изпъкнали, на никой не му било ясно какво да се прави, за да бъде възстановен моста. Беднякът и най-добрите зидари редели камъните по всички правила на сторителното изкуство, но махнели ли подпорите, те падали. Все повече хора се отказвали от градежа и избирали да минават по удобния, но малко несигурен дъсчен мост, който бил направен още на следващия ден след бедствието. Дошло време, когато беднякът останал съвсем сам да зида и раззижда, да трупа камъни и да вижда как падат и да започва пак отначало. Преживявал с каквото му донесяли милозливите бабички, но не поемал никаква друга работа. Всички вече били приели, че този мост няма да може да бъде възстановен и някои ползвали дъсчения, други просто се научили да не пресичат реката, освен в най-краен случай. Беднякът все повече време прекарвал в църквите, все по усилено се молел и все повече му се присмивали – не само децата вече, а и възрастните. Той самият много остарял и грохнал, не чувал и не виждал или не искал да чуе или види нищо и никого. Само редял камъните, вадел ги, местел гредите и … все нищо не се получавало. Хората вече престанали дори да го забелязват. Свикнали да минават по тясното дъсчено мостче, по-тежките стоки пренасяли със салове през реката, а мястото на липсващия мост било покрито с рогозки и не се виждало, само отдолу нещо или някой постоянно се местело, чувало се чукане, от време на време и падане на камъни. Старият мост бил напълно изоставен. А беднякът не се бил отказал, но и вече не виждал, за толкова години научил наизуст всички камъни и ги разпознавал само с ръцете си. Качвал ги и ги свалял, слагал и махал, но все не можел да налучка формулата на подреждане на древните майстори. А знаел, един ден дъсченият мост ще бъде отнесен и хората ще имат нужда от този. Но все не можел да се справи. Ходел на църква, молел се понякога по цели нощи, но не получавал нито отговор, нито намирал решение на главоблъсканицата. Неусетно започнал да си пее наум, после забелязал, че всеки камък имал собствено звучене, отговарял на някакъв тон. Така подредбата на камъните била сякаш строеж на мелодия. Усмихвал се и вече дори не стигал дотам да избие гредите, за да види как рухват камъните – само подреждал и променял поредността и съчетанието помежду им. И така, дълги месеци. Усещал беднякът, че силите му намаляват, нямал и храна вече, а поредната зима идвала. На празника Въздвижение се замислил за Светия Кръст Господен и чул, че свещеникът казал, че на него се крепи Вселената. Просветнало му сякаш пред очите, едва изчакал да мине Литургията, причастил се и закуцукал обратно. Започнал бързо да реди камъните, като все повтарял „Кръста, Господи, Кръста.“ Минавали дни, а той сякаш нямал умора. На първата неделя след Въздвижение в църквата изглеждал още по-унесен от обичайното, после прекарал още 6 дни в труд и молитва, а на седмия, когато градчето се разбуждало от есенната мъгла, пред изумените очи на жителите извил гръб белокаменният мост, стъпил на двата бряга. Нямало нищо покрито, рогозките били хвърлени, децата тичали по него с радост и пищели, а неколцината, слезли под моста извикали, че отдолу няма греди, които да го държат. Чудото било станало. В това време беднякът бил в църквата, в малката ли, в голямата ли, или и в двете – не зная, молел се горещо и шепнел: „Прости ми, Господи, толкова време не разбирах какво ми казваше, а ти чудо след чудо в живота ми сътвори, насочваше ръцете ми, изправяше пътеките пред мене…не те виждах аз, Господи, прости на слепеца… грешен съм аз Господи, иди си от мен – не те виждах, че никога не си ме оставил…“

Този ден беднякът не се върна у дома, под моста. Нито в който и да е друг ден след това. Никой не разбра какво е станало с него – сигурно не е умрял, защото тяло не намериха, не си е и отишъл, защото никой не го е видял да излиза от градчето. Намериха инструментите му – подредени и почистени, завити с кърпата, върху която се хранеше. Градинката му – прекопана и готова за следващата година. Дрехи и лични вещи нямаше.

От тогава в градчето говорят какво ли не – че беднякът е заминал другаде, защото там вече имали преизобилно от всичко; че водел тайна група помощници, които правели и все още правят добро, без никой да ги разбере; че бил всъщност слепороден и всичко правел с вътрешното си зрение; че го нямало, защото отишъл при Господа, и какво ли още не се говори.

Истината никога няма да узнаем, но две неща са сигурни – че ако легнеш под моста и примижиш с очи, ще видиш през клепките си, че по-светлите и по-тъмни петна на камъните над теб са като плетеница от кръстове, която оформя лице на мъж с брада и нещо като венец на главата и че в църквите на това градче оттогава ходят много повече хора. И в двете, по едно и също време. Разбира се по часовника на Градския Съвет, чиито камбани бият винаги, когато започва Светата Литургия, винаги заедно с тези, които удрят звънарите и в пълно съзвучие с тях.