Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
Беседа в Неделя на Митаря и Фарисея
(Евангелие от Лука, 18:10-14)
С притчата за Митаря и Фарисея навлизаме в един особен период от живота на Църквата – седмиците, които ни подготвят за времето на Великия пост.
Тази притча на пръв поглед е много проста. От едната страна е високомерният фарисей, от другата – смиреният митар. Но в действителност тя е много дълбока.
Нали Господ не осъжда фарисея. Той говори за това, че митарят излиза от храма оправдан повече, отколкото фарисеят. И съвсем разбираемо е защо Господ не осъжда фарисея – защото кой е фарисеят? Той е човек, който е посветил целия си живот на изучаване и спазване на Божия закон.
Фарисеят идва в храма – величествен, удивителен шедьовър на архитектурата, на който са се възхищавали всички народи, и в който видимо е пребивавала Славата Божия, като в свой дом. Тук за него всичко е свое.
Целият му живот е в храма. Всички негови помисли, негови желания, негови стремежи са Бог и храмът.
Фарисеят действително разбира, че му е провървяло в живота: той няма такива тежки грехове, за които да го изобличава съвестта, няма за какво да иска прошка както от околните, против които не е съгрешавал, така и от Бога, с Когото при него също всичко е както трябва.
Затова той стои с високо вдигната глава и благодари на Бога за всичко, което има в живота. И като негова пълна противоположност се появява нещастният митар, който се страхува да прекрачи прага на храма, защото разбира, че не е просто човек, извършил грях, а предател.
Той се намира на служба на омразната римска държава. И не е просто предател, а човек, който е станал оръдие за издевателства, унижения, измъкване на средства от своя народ, за което, естествено, е заслужил искрената омраза на околните.
На пръв поглед, за митаря няма място в храма. Но в същото време виждаме, че той е отишъл в храма, виждаме, че стои на колене и на практика лежи, вкопал се е в земята, защото се страхува. Той знае, че Бог е страшен в гнева Си. Митарят се страхува от участта на грешниците.
И в същото време той не бяга от храма. Разбира, че ако не е тук, ако не е в храма, ако няма Бог – за него вече няма – и няма да има – никаква надежда.
Смисълът на днешната притча, към който ни призовава Църквата, е пределно прост. Нашият път към Бога започва не тогава, когато всичко ни е наред, и, най-общо казано, когато животът ни е самодостатъчен.
Нашият път към Бога започва, когато сме зле. Когато сме изгубили от всички онези изкуствени опори, с които така обичаме да се ограждаме в живота.
Когато за нас е свършила наркозата на удоволствията, които често скриват от нас виждането на самите себе си, и ние сме застанали лице срещу лице с истината, с абсолютната реалност, която изобщо не ни хвали, не ни потупва по рамото, а ни осъжда. И ние чувстваме, ние усещаме този страшен съд, който всеки момент е готов да се извърши над нас.
И ето, само тогава имаме нужда от Бог. Имаме нужда от Спасител. Христос става жизнено необходим за нас. А докато тази нужда не се е появила в нашия живот, всичко останало може да бъде красиво, но празно раздвижване на въздуха.
Дай Боже, примерът на митаря да ни научи да жадуваме за Божието спасение, а примерът на фарисея да – да не осъждаме онези, които вървят по съвсем друг път, но са около нас.
Ако пътят към БОГА, идва, когато сме зле, то това значи че по този път тръгваме, по принуда. Пъят към БОГА, трябва да започва, след като въз основа на собствен, житейски опит и собствени умозаключение, Човекът е стигнал, до истинската ИСТИНА, че живот според правилата и препоръките на ГОСПОД, е единствено ПРАВИЛНИЯТ път за развитие и усъвършенстване на човешката личност. Пътят към БОГА, поради очакване на някакви ИЗГОДИ, или поради СТРАХ от БОЖИЙЕ наказание, е погрешен. Когато Чоекът, е приел БОЖИТЕ препоръки и упътвания, като свое собствено виждане и своя ценностна система и се ръководи стриктно от тях, във своето ПОВЕДЕНИЕ, като БОЖИЙЕ творение, само тогава, може да се каже, че този Човек, ИСТИНСКИ е приел ВЯРАТА във БОГ И МОЖЕ ДА ОЧАКВА, че ще бъде приет и от самият БОГ.