Автор: свети Григорий Палама
Източник: www.svetiapostoli.com; Из книгата: Господе, просвети таму моjу. Београд, 2005
Превод: Татяна Филева
1. Днес, в началото на тази беседа, искам да кажа на вашата любов думите на Самия Господ, които са начало и на евангелската проповед: Покайте се, защото се приближи царството небесно (Мат. 3:2). И не само се е приближило, но е вътре в нас. Защото ето, Царството Божие е вътре във вас, казва още Господ (Лук. 17:21). И не само е вътре в нас, но и скоро ще стане още по-видимо, за да унищожи всяко (вражеско) начало, власт и сила, и да донесе непобедима мощ, неизчерпаемо богатство, неизменна и безкрайна наслада, слава, власт и сила, но само на онези, които живеят по Бога и които водят благоугоден на Бога живот.
2. Тъй като Царството Божие се е приближило, вече е в нас и скоро ще настъпи, да направим себе си достойни за него, вършейки дела на покаяние. Да принудим себе си да отсечем лошите пожелания и навици, защото Царството Небесно се придобива със сила и подвижници го придобиват (ср. Мат. 11:12). Да поревнуваме в търпението, смирението и вярата на нашите богоносни Отци, както казва апостолът: Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им (Евр. 13:7). Да умъртвим нашите земни членове: блуд, нечистота, страсти, зла похот и алчност, особено в тези свети дни на Поста. С тази цел благодатта на Духа първо ни е предупредила за бъдещия Страшен Божи съд, след това ни е казала за изгонването на Адам, за да ни разкрие накрая в какво се състои непоколебимата вяра – та, поради страх от първото и с плач заради второто твърдо да се придържаме към вярата и да смиряваме себе си, да не се отдаваме на невъздържание и, поради неверието и ненаситността, да отваряме вратата на всички страсти и да им даваме място в себе си, за да не се окажем на просторния и широк път и да погинем заради лъжливите удоволствия, а, прегърнали тесния и стеснен път, който води във вечния живот, и чието начало и първо поприще е именно Постът, усърдно да завършим тази света и велика Четиридесетница.
3. Както казва Соломон, всяко нещо има свое време и всичко има свой час. Поради това, ето истинския момент за онзи, който търси благоприятно време за придобиване на добродетели, и това време е Светата Четиридесетница. И ако целият човешки живот е време, благоприятно за придобиване на спасение, то колко по-благоприятно за това е времето на Поста! Така и Началникът и Ръководител на нашето спасение, Христос, е започнал именно от поста и на попрището на поста е поразил и посрамил дявола, причинителя на страстите, който по всякакъв начин Го е нападал. И както невъздържаният стомах е майка на страстността, тъй като изкоренява добродетелите, така, напротив, въздържанието е майка на безстрастието, защото унищожава сквернотата, произлизаща от невъздържанието. Ако невъздържанието – дори и тогава, когато в нас няма страсти – въвежда страстите в нас, както вече ги е въвело, как тогава да не ги умножава и усилва, след като те са вече тук, и обратно: как постът да не ги намалява и унищожава? Постът и (изобщо) въздържанието са взаимно свързани, въпреки че онези, които разумно ги следват, понякога дават предимство на едното, а понякога – на другото.
4. Между другото, тук няма да отделяме едното от другото, но в продължение на пет дни от седмицата повече ще се придържаме към поста (в цялата му строгост), а в съботите и неделите ще се съсредоточаваме предимно върху въздържанието (тоест обща умереност в храната), за да слушаме с разсъждение евангелските слова, които днес ни разказват за чудесното изцеление, което Господ извършил не в Йерусалим, а в Капернаум. В онова време, както казва боговдъхновеният Марко, (Господ) влезе в Капернаум след няколко дни (Марк. 2:1). Този град, Капернаум, евангелист Матей нарича град на Господ (Иисус), когато, разказвайки за разслабения, казва: … И пристигна (Иисус) в града Си (Мат. 9:1). След като Йоан Го кръстил и Духът от небесата слязъл на Него, Христос бил отведен в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола. Там Той победил изкусителя, а след това, като се върнал в Йорданските предели, обхождал околните места. Тогава Кръстителят многократно свидетелствал за Него, докато Ирод не хвърлил Йоан в тъмница. И така, след всичко това, както казва (евангелист) Матей, отишъл в Галилея. И като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски (Мат. 4:12-13).
5. И от този град Иисус се оттеглял в пустинята за молитва или пък отивал в съседните градчета да проповядва, а след това отново се връщал в него (в Капернаум). Затова евангелист Матей го нарича „Негов град”. Евангелист Марко казва: След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат (Марк. 2:1-2). Тъй като прекарвал голяма част от времето Си в този град, както и поради многото и велики чудеса и поучения (извършени и произнесени там), Христос бил добре известен на тамошните жители. И затова, когато се чувало, че е бил на някое друго място, и особено след като отново се връщал (в Капернаум), при Него се стичало множество народ. Стичаха се при Него, както казва Лука, от всички градове, а сред тях имаше книжници, фарисеи и законници, и Той, продължава евангелистът, ги поучаваше. Това било Неговото превъзходно дело, както е показал и в притчата (за сеяча), казвайки: Излезе сеяч да сее семето си, тоест словото на учението, и още: Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние, и този призив се изпълнява чрез словото на учението. Това показва и свети апостол Павел с думите: И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие (Рим. 10:17).
6. Наистина, Господ изричал – пред всички вкупом и без да предизвиква ничия завист – слово на покаяние, Евангелие на спасението, думи за вечен живот. И наистина, всички слушали, но не всички Го послушали. Всички ние обичаме и да чуем, и да видим, но не и да изпълняваме добродетелите на дело. И наистина, всички ние сме сътворени така, че, повече от всичко останало, желаем да научим за онова, което се отнася до нашето спасение. Затова мнозина не само слушат с благодарност свещеното учение, но и внимателно изучават словата (на вярата), които всеки разглежда от свой ъгъл, според знанието или незнанието, което притежава. Между другото, за да бъдат тези думи осъществени на дело или, въз основа на тях вярата да принася плодове за полза, са необходими разсъдителност и добронамереност, които никак не е лесно да се придобият, особено за ония, които оправдават себе си и сами се представят като учени, каквито всъщност били юдейските книжници и фарисеи.
7. Затова и тогава, въпреки че слушали думите (на Господа) и гледали ставащите знамения, повече хулели, отколкото да хвалят Този, Който и с думи, и с дела правел добро. И наистина, когато Господ поучавал и всички, или поне повечето, с внимание (буквално: с отворени уши) слушали благодатните думи, излизащи от устата Му, четирима души дошли при Него, както казва евангелистът, носейки на носилка един разслабен. И като не могли да се приближат до Него от народа, отворили покрива на къщата, в която бил Той, и спуснали пред Него одъра, на който лежал разслабеният (Марк. 2:3-4). Може да ви се струва, че това дело било последица изцяло от вярата на онези, които донесли разслабения и че Господ, като видял вярата им, му дарил оздравяване. Между другото, аз мисля, че това не е точно така. Наистина, Господ изцелил сина на началника на синагогата, без да иска вяра от него, както (не е искал вяра) и от дъщерята на Хананейката, нито от дъщерята на Иаир, задоволявайки се с вярата на онези, които са дошли вместо тях. Впрочем това се случило, защото дъщерята на Иаир била мъртва, а дъщерята на Хананейката по онова време била безумна, а синът на началника на синагогата не бил на това място. Затова Господ не можел да иска от тях вяра и те получили спасение само по вярата на техните ближни. Впрочем разслабеният присъствал там и, въпреки своето разслабено тяло, бил господар на разума си. Затова изглежда, че неговата добра надежда и неговата вяра са били тези, които укрепили вярата в Господа и у онези, които го носели. Разслабеният ги убедил да дойдат, да го донесат и да го качат на покрива, за да го спуснат оттам пред Господа. Те не са направили това против неговата воля и неговата разслабеност не означавала и слабост на неговия разум, но той, очевидно, бил над това, което се явява пречка за вярата.
8. По онова време любовта към човешката слава отклонявала фарисеите от вярата в Господа, и затова Той им казвал: Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите (Йоан. 5:44)? Да дойдат при Господа им пречели имуществото, бракът и житейските грижи, тоест онези неща, от които телесната слабост била лишила разслабения и напълно освободила ума му от тях. Затова за грешниците болестта нерядко бива по-добра от здравето, тъй като спомага за тяхното спасение. Болестта притъпява вкоренения в човека порив към злото и престъпващите заповедта изплащат своя дълг чрез страданията на болестта, които правят човека способен отново да получи първо душевно, а после и телесно здраве. Това се случва особено когато болният разбира, че неговото нещастие е изцеление, изпратено му от Бога, понася го благородно и припада пред Бога с добра надежда, докато чрез делата си, доколкото му позволяват силите, успее да измоли милост. И този разслабен, доколкото могъл, показал това чрез делата си, а Господ обявил това и с дело, и с истинни думи, докато фарисеите, не можейки да разберат какво се случва, хулели и роптаели. Там е казано: Като видя вярата им – тоест както вярата на разслабения, прикован на одър от болестта, така и вярата на онези, които го спуснали през покрива, Господ казва: Чедо , прощават ти се греховете!
9. О, блажено име! Синко, чува разслабеният обръщението (на Господа), с което бил осиновен на Небесния Отец, влизайки в непосредствено общение с безгрешния Бог и ставайки в този миг, вследствие на опрощаването на греховете, и сам безгрешен. За да последва и обновяване на тялото, разслабеният първо получава душа, издигната (от Бога) над греховността (тоест изцелена), от Този, Който знае – вследствие на това, че отначало душата е паднала в мрежите на греха – че по Неговия праведен съд са дошли и телесната болест, и смъртта.
10. Между другото, книжниците, като чули тези думи, помислили в сърцата си, казвайки: Защо този така богохулства? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Като Създател на сърцето, Господ познавал скритите помисли сърцата на тези книжници, затова им отговаря: Защо размисляте така в сърцата си? Кое е по-лесно? Да кажа на разслабения: Прощават ти се греховете, или да кажа: Стани, вземи одъра си и ходи? Книжниците мислели, че Господ, нямайки сила да изцели разслабения, прибегнал към онова, което не може да се види, тоест към опрощаването на греховете, което – изказано само с думи, и то със самовластен и заповеднически тон – не само представлява хула, но и нещо, което лесно може да направи всеки, който поиска. Затова и Господ им казва: Ако съм искал само да произнеса тези празни думи, които на дело не водят до никакви последици, тогава можех и да не свързвам едното с другото, тоест изцелението на разслабения с опрощаването на неговите грехове. Впрочем, Аз направих това, за да разберете, че Моето слово не е безплодно и че не съм прибегнал към опрощаване на греховете поради това, че нямам сила да изцеля болния, а като Син, Единосъщен с Небесния Отец, имам божествена власт на земята, въпреки че по тяло съм станал единосъщен и с вас, неблагодарните. Тогава (Господ) казва на разслабения: На теб казвам, стани, вземи одъра си и си иди у дома. И той веднага стана, взе одъра си и излезе пред всички…
11. Тези думи и това чудо били противни на помислите на книжниците, въпреки че донякъде били в съгласие с тях, защото никой от хората не може сам по себе си да прощава грехове, което се показало и на дело. В това е и заблудата, и безумието на фарисеите, защото те смятали Христос за обикновен човек, а не за всемогъщ Бог. Тук се открило онова, което никой преди не бил нито виждал, нито чувал – Сам Бог и Човек, Който има две природи и две енергии, Който наистина говори така, както е присъщо на нас, хората, но Който, като Бог, със Своето слово и заповед върши каквото пожелае и със Своите дела потвърждава, че Той е Онзи, Който отначало е сътворил всичко, както е казано в псалома: Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (Пс. 32:9). Затова и в този случай веднага след Неговите думи последвало и дело: И като взе одъра си, излезе пред всички така, че всички се удивляваха, защото и между хората, ако някой е обидил някого, с дума дава прошка за (извършените) прегрешения. Впрочем болестта – и то каква болест – да отстъпи по силата на една заповед и една дума, е възможно единствено за Бога. Затова евангелистът, разказвайки (притча), казва, че се удивили всички, които видели това, и всички прославили Бога, тоест Твореца на това чудесно дело, Този, Който върши славни и страшни дела, които са безброй, и добавя: Никога не сме виждали такова нещо.
12. Следователно тези хора, прославяли с думи и обявявали чудото, по-голямо от предходните чудеса, казвайки: Никога не сме виждали такова нещо. Ние днес не можем да говорим така, защото сме видели много и несравнимо по-големи (Божии) дела, извършени не само Христос, но и от Неговите ученици и техните по-късни наследници, и то само с призоваването на Христовото Име. Затова, братя, и ние днес ще прославяме Бога с дела, приемайки това чудо като пример, който ще ни ръководи във вършенето на добродетели. Всеки, който се е предал на наслади, с разслабена душа лежи на одъра на сладострастието с очевидна слабост на тялото, която е следствие от това. Между другото, когато евангелските поучения го убедят да се покае, тогава той празнува победа над своите грехове, както и над разслабеността на душата, причинена от тях. Тогава донася пред Господа тази „четворка”: самоунижение, изповядване на предишните съгрешения, обещание, че за в бъдеще ще се въздържа от зло, и молитва към Бога. Но тази „четворка” не може да пристъпи към Бога, ако преди това не „отворят покрива” (на душата) и не отместят керемидите, глината и останалите материали. Покривът е онази разумна част на душата, която се намира над всичко онова, което е в нас и съдържа в себе си множество натрупани „изкуствени неща”, а това е нашата връзка със страстите и земните предмети. Следователно, когато гореспоменатата „четворка” развърже и отхвърли тази връзка, ние наистина можем да бъдем спуснати (пред Господа), тоест да се смирим истински, да паднем пред Господа и да пристъпим към Него, да поискаме и да получим изцеление от Него.
13. Кога са изпълнени тези дела на покаяние? Тогава, когато Иисус дошъл в Своя град, тоест, когато, облечен в тяло, дошъл в този свят, в същия свят, който Той е създал, както казва за Него и евангелистът: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии (Йоан. 1:11-12). Затова и разслабеният духом, когато с вяра припаднал пред Господа, веднага чул от Него обръщението „синко” и получил и опрощаване на греховете, и изцеление. Освен това получил и сила да вземе одъра, на който лежал прикован от болестта, и да го понесе. Под „одър” се разбира тялото, в което почива умът и последством , което (умът) се предава на грешни дела, следвайки телесните пориви (пожелания).
14. А когато нашият ум оздравее, води и носи подчиненото на него тяло, чрез което сега се появяват плодовете и делата на покаяние. Гледащите това прославят Бога, виждайки днес като евангелист онзи, който вчера е бил митар, като апостол онзи, който е бил гонител, като богослов онзи, който е бил разбойник, като син на Небесния Отец онзи, който неотдавна е пребивавал сред свинете и, ако искате, виждат и издигането на онова, което е вложено в сърцето му, и издигането на човека от слава в слава, докато всеки ден напредва и израства все повече и повече. Затова и Господ казва на Своите: Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16). Господ не казва това като заповед да се самоизтъкваме, а като заповед да живеем богоугодно. И както светлината лесно привлича към себе си погледите на онези, които гледат, така и богоугодният живот, заедно с човешките очи, привлича към себе си и човешките мисли. При светлината на слънцето не хвалим въздуха, участващ в нейния блясък, а слънцето, което носи и съдържа в себе си източника на този блясък. И ако хвалим дори въздуха като нещо, което е светоносно, то колко повече ще хвалим самото слънце? Така е и с човека, който с добродетелни дела показва блясъка на Слънцето на Правдата: той и другите, които го виждат, привежда към прославяне на Небесния Отец и Слънцето на Правдата – Христос.
15. Сега, пренебрегвайки и по-големи добродетели, когато, стоейки заедно с вас пред Бога в свещената Църква, се обърна и погледна към онези, които с разсъдителност и съкрушение възнасят към Бога песнопения и просби, или пък видя някого, който стои мълчаливо и слуша с внимателен, събран ум, този един-единствен поглед ме изпълва с радост и възхищение и аз прославям Отца, Който е на Небесата, и Христос, без Когото никой не може да върши нищо добро, и чрез Когото се осъществява всеки човешки напредък.
16. Впрочем, какво да кажем за онези, които не стоят (пред Бога) в мълчание, нито участват в песнопения и славословия, а разговарят помежду си и смесват нашата словесна служба на Бога със светско празнословие; и не само сами не слушат свещените и боговдъхновени слова, но и пречат на желаещите да слушат? Докога, възлюбени, ще куцате и с двата крака, както би казал Илия Тесвитянин, вие, които искате едновременно да участвате и в молитвите, и в неподобаващи земни разговори, които не се изправяте едни други, както би трябвало, а се погубвате, нещо повече – унищожавате се едни други? Докога, предавайки се на суетно говорене, ще превръщате Дома за Молитва в дом за търговия? Докога ще водите страстни разговори в този Дом, в който се произнасят и слушат думи за вечен живот? Ние, от своя страна, с непосрамваща надежда искаме от Бога този вечен живот, и Бог, от Своя страна, го дарява на тези, които с цялата си душа и ум се молят за него, но не и на онези, които, така да се каже, не искат и да помръднат езика си за молитва.
17. Сега у нас, братя, Жертвата вече не се прекарва през огън, както по времето на Моисей, а се принася с думи. В онова време, когато на Бога се принасяла жертва чрез огън (всесъжение), онези, които принесли чужд огън и заедно с Корей въстанали против Моисей, били изгорени от свещен огън, който пламнал против тях (вж. Числ. 16:1-35). Да заплашим себе си, че и ние, възнасяйки външни и чужди думи в този словесен божествен Жертвеник – говоря за Църквата – накрая и сами ще бъдем осъдени чрез божествените думи, които са в нея (Църквата), правейки себе си достойни за произнасяне на проклятие и осъждане. О, да заплашим себе си, моля ви, и докато сме в църквата, стоейки пред Бога, със страх да Му принасяме своите молби. Излизайки от храма, нека още отсега изменим своя живот към по-добро и нека не ни мамят земните придобивки, особено ако са спечелени с неправда. Да избягваме да се кълнем, особено с лъжливи клетви. Да се въздържаме от срамни думи, и още повече от свързаните с тях дела: клевета, лукавство и самохвалство. Нека всеки наш член и всяко наше сетиво бъдат ръководени и движени от благочестив ум. Да носим, или, по-точно казано, да възнасяме тялото с разсъдителност и страх Божи, без да се подчиняваме на тялото, унижавайки се до неговите приземени и нечисти пориви, и позволявайки им да ни завладеят. От апостол Павел сме научили, че, ако живеем по плът, ще умрем, а ако чрез духа умъртвим деянията на тялото, ще живеем вечно.
18. Сега да обърнем към Божията слава всички, които ни гледат, знаейки добре, че този Дом носи в себе си Христос, приема всички разслабени по душа и им заповядва да станат и с одухотворени и богоугодни помисли да Му принесат своите телесни сетива и чувства, вместо да им позволяваме безразсъдно да ни носят и унижават. Така ще се издигнем към нашия истински Дом, тоест към нашето небесно и наднебесно отечество, където е Христос, Наследник и наш Дарител на наследство.
19. На Него подобава слава, власт, чест и поклонение, с безначалния Негов Отец и Пресветия, благ и животворящ Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.
