Автор: Христо Димитров
„И понеже, по дадената нам благодат,
имаме разни дарби, то, имаш ли пророчество,
пророчествувай според вярата.“
(Рим12:6)
Братя и сестри,
Посланието на Св. Ап. Павла до Римляни само по себе си е едно поучение, едно наставление с искреност, някак непозната за съвременния човек. А това е онзи човек обграден от светското. Зад всяко едно от словата на св. апостол прозират Господните думи: „Даром получихте, даром давайте.“ (Мат.10:8). Но посланието на апостола не е само по себе си. То е послание към ония, които вървят след Бога /“И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“ (Мат.5:48)/.
Светият апостол говори за дарби. В друго негово послание недвусмислено чуваме: „А другите дарби, ако са пророчества, ще престанат.“ (1Кор.13:8). Тъй щото само едно е главното. Само една е дарбата – а именно: „Духом бъдете пламенни; Господу служете.“ (Рим.12:11).
Да служиш на Господа. Нима не е това най-голямата „награда“, която човек получава? Награда, която произтича от дарбата да можеш да дадеш.
Да погледнем съвременния човек; онзи, обграден от светското. За него е някак естествено да се отдалечи от Господа. И това става ей-така, от само себе си и някак неусетно. Точно защото светското е ежедневие и толкова се е пропило в живота ни, че се превръща в преграда и постоянен спътник. Невидим, защото ежедневното се превръща в навик, в даденост. А в навика липсва търпение. Една рутина, лишена от живот. Точно обратното на словата на апостола, който казва така: „Бъдете радостни в надеждата; в скръбта бивайте търпеливи, в молитвата — постоянни.“ (Рим.12:12). Всяко нещо, което е спънка поражда нетърпение. Желание за по-скорошното приключване на тая неблагоприятна ситуация. Която пък е един жизнен урок. Понеже тогава, когато има спънки проличава кой ще устои и кой – няма да намери сили да се моли. А молитвата – тя е едно постоянно деяние, не краткотраен акт. Самият св. ап. Павел /ни/ посочва истинността на това деяние, на този акт. Той е дълъг, продължителен процес. Процес на едно духовно израстване, стоящ като противовес на навика, на рутината. Тъй щото за вярващия в Христа Спасителя няма по-голяма радост от това да служи Господу. Следвайки Неговите заповеди той неусетно и неминуемо се освобождава от вредоносни навици. Едно вътрешно, пламенно осъзнаване, което проправя път на вярата; на дългия път на молитвата в човека. За да може същият този, съвременен човек да разпознае, че и той има дарба; че тази дарба му е дадена; че тя е дар и според нея да може да върши делата си.
Братя и сестри,
Господу се служи според вярата. А вярата е за човека – да проумее. Защото не можеш да живееш в света, ако първо не живееш в себе си. А в себе си можеш да живееш, когато повярваш в Господа Иисуса Христа.
Нека чрез постоянство в молитвата си да бъдем търпеливи. Та чрез търпението си и по дадената нам благодат да познаем разните дарби, що носим в себе си. Тогава ще дойде прозрението, че най-голямата дарба, която притежава човек е тая: да възлюби. Понеже казано е: „Имаш ли служба, пребъдвай в службата.“ (Рим.12:7). А службата на човека е тая: да бъде съвършен, както е съвършен и Небесния наш Отец.
Амин.
