Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Днес Църквата ни предлага притчата за блудния син като продължение на нашата подготовка за Великия пост, който е преди всичко период на покаяние. Покаянието в тази притча има за свой характерен елемент понятието за завръщане.
Покаянието не е статично вътрешно състояние на самосъжаление или подобряване на нашия имидж, а процес на завръщане и възстановяване на нашата връзка с Бога. Това, което е значимо, е да намерим предпоставките за това завръщане и връзка.
Елементите са два. Първият е убедеността, че Бог е наш Баща, Който ни прощава, обича и устройва всичко не към едно ефимерно душевно утешение, а към трайно пътуване, което има за цел спасението на нашата личност. Тоест не може да се говори за покаяние или за духовна аскеза и да не става дума за това, че Бог е наш Баща.
Това, което спасява блудния син и му дава предпоставки за завръщане, спасение и възстановяване, е, че макар и в далечна страна дори за миг, дори в часа на греха той не забравя, че Бог е милосърден Баща. В крайна сметка цялата ни борба и търсене се състоят в това да се уверим за присъствието и свидетелството на Бог Отец в живота ни.
Ако човек не се увери в бащинската любов на Бога, не може да се подвизава. Ако човек не се увери в бащинската любов на Бога, не може да богословства. Ако човек не може да се увери чрез Божието свидетелство, че Бог е негов Баща, той не може да има живот, нито да направи нещо съществено, т.е. нещо, което да има вечна перспектива в неговия живот. Защото дори пазенето на заповедите и личната аскеза той върши не за да потърси, развие, укрепи и опази тази връзка, а за да се поклони на себе си. Така човекът се лута между консерватизма и либерализма, между нравствеността и безнравствеността и се измъчва. Но и двете рамки — рамката на нравствеността и на безнравствеността — са мъчение, плен, доколкото човекът не се е уверил в бащинската любов на Бога.
Цялата борба може да бъде оправдана само тогава, когато човекът, преди да напусне този живот, се увери в бащинската любов на Бога. Да се увери, че Бог е Бог на любовта, на опрощението и оставлението на греховете. Той не е Бог на оправданите, а на покайващите се.
Вторият елемент е усещането за отдалечаване от тази връзка. Усещането за отпадане от тази връзка, което се асоциира не с тясното понятие за нарушаване на заповедите и закона, а със загубата и похулването на връзката.
Ако човекът не е вкусил тази връзка, той не може да говори за нравственост или безнравственост. Още не е разбрал ценността на заповедите и законите като възпитателни средства, които ръководят и обезопасяват тази връзка. Този, който не е вкусил радостта, не може да почувства загубата.
Истинското покаяние не е злочестие и самосъжаление, че се провалихме, а усещане за загубата на Рая, усещане за загубата на бащинската любов.
Ако човекът признае, че неговото съкровище е това усещане, тази благодат на бащинската любов, тогава никой няма да го притиска, нито той сам ще притиска себе си да опази заповедите и да съхрани цялостта на своята личност далеч от греха. Напротив, той сам ще полага усилия да не похули и да не загуби тази радост и тази благодат.
Усещането за благодатта на Божията любов и усещането за отсъствието и загубата на Бога — поради нашето бягство и откъсване от Него — са двата елемента, които ни водят по пътя към спасението. Всичко, което е извън тази рамка, извън този опит и преживяване, е мъчение, макар и човек привидно да е безгрешен.
Следователно мярката на етиката, мярката на добродетелта, мярката на греха за Бога не се изчерпва с едно схоластично спазване на заповедите, нито с едно схоластично контролно проучване — наше или на другите — за количеството на греха, а се съсредоточава в това дали сме опазили тази връзка, дали сме повярвали в тази връзка и в радостта, която тя ни дава.
Ако човекът реално повярва, че целият му живот, всичко е Бог — неговият Баща, тогава той реално ще живее свободата на Божиите чеда и ще стигне до един път, за който по-рано не е подозирал. Добродетелта и грехът се превръщат в плен, ако човекът не потърси или отхвърли този опит и увереност, че Бог е милосърден Баща. Както е известно, в нашето предание днешното евангелско четиво се нарича „Притча за милосърдния Отец”.
