Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Ако човекът е занимавал Божия ум „преди сътворението на света“ (Ефес. 1:4) и Бог устроил толкова велик план за него, така че „собствения Си Син не пощади“ (Рим. 8:32) за неговото изпълняване, тогава човекът наистина е велик по своя произход и предназначение и дивен във възможностите, които крие неговото естество по Божи образ.
Виждането на стареца Софроний за човека се простира от първоначалната идея на Бога за сътворението до „краищата на вековете“ [1]. Тази идея на Бога за човека се разбира в светлината на Откровението на божествената ипостас на Словото. Човекът е бил предопределен от Бога „преди вечни времена“ (2 Тим. 1:9; Тит. 1:2), за да стане сходен с образа на Сина Му (Рим. 8:29). Човекът е велик в благодатта на спасението [2]. Двете страни на неговото величие са неговото сътворение „по Божи образ и подобие“ — при което нашият Творец повтаря буквално Себе Си и в този смисъл е наш Отец“ [3] — и неговото призвание преди сътворението на света да стане Божие чедо, съединен с Христос. И двете страни заедно конституират тайната на човека като простиране на тайната на Христос, която може да се открие и извести чрез благодатта на покаянието и на живота в Светия Дух.
При сътворението на човека „по Божи образ и подобие“ Бог вложил в природата му големи възможности и го подготвил да приеме в бъдеще евангелското откровение и да се уподоби на Христос [4]. Най-главната от тях е присъщата идея за Абсолюта и Неговото търсене от страна на човека. В срещата на духа му с Вседържителя Бога „той може да Го „разпознае“, защото Той е сроден нему“ [5]. Човекът се „сродява“ [6] с Бога, когато стигне до състояние на съзерцание и любов към Бога и така „се интегрира: изцелява се“ [7] и открива, че „Негов сме и род“ и „чрез Него и съществуваме“ (Деян. 17:28, 29).
Сега бих искал да посоча няколко проявления от живота на човека, в които се вижда ясно, че е „сроден“ на Бога и произхожда от Него. Това се вижда по положителен начин, когато Христовото слово се окаже единственият закон на неговото съществуване и предавайки се на „гледката на светостта на смирения Бог Христос“ [8], той служи на Бога „с дух и истина“ (Иоан. 4:23). Проявява се и отрицателно, когато човекът отхвърли Божията заповед, и лишен от Неговата благодат и далеч от светлината на Неговото лице, „служи на творението повече, отколкото на Твореца“(Рим. 1:25). В първия случай човекът е израз на дивно и боговидно величие, докато във втория е трагично и окаяно нищожество. Въобще той свидетелства, че е „Божи род“, когато във всяко проявление на живота си мисли, чувства и действа със съзнанието, че Бог му е поверил цялото творение.
От момента на събуждането на ипостасното начало, извършвано чрез благодатта на помненето на смъртта, човекът чувства своята смърт като заличаване на всички онези неща, които познава и с които е свързан екзистенциално. Той я чувства като загасване на всяка светлина на съвестта си, като заличаване на всички неща, които неговият дух е приел, като смърт „на целия свят, дори и на Бога“. Това духовно чувство, макар и с отрицателна форма, показва, че „човекът сам по себе си, в известен смисъл, е средоточие на вселената“ [9]. В този случай се вижда истината на неговото сътворение „по Божи образ“ със способността да обхване в себе си и Бога, и тварния свят [10].
Също така животът на човека приема Адамово измерение, когато той се покайва. В покаянието, което става с крайно напрягане на всички сили, човекът живее не само драмата на личното си падение и поквара, но и трагичната безизходица, до която го е довела динамиката на злото и грехът на цялото човечество. Когато вика от мъките на сърцето си (Пс. 37:9), викът му оттеква в цялата космична пустиня и настоява дори и небето да го чуе [11].
В акта на покаянието човекът бива укрепен от Божията благодат, за да може по дивен начин „да претърпи страданията, чрез които се откриват непознатите дотогава дълбини на молитвата“ [12]. Чрез действието на тази откровена молитва той става участник в страданията и мъченията на цялото човечество. Това действие е действието на Христовата любов, която в този свят страда и въвежда своя носител в изкупителните страдания на Христос [13]. Естественото обръщане на човека към Бога, което все още е подвластно на „изкушение“ и „заблуда“ [14], с любовта, която се ражда от потапянето в океана от страданията на целия Адам, се преобръща в ход „надолу“ в „слизане в крайните дълбини“ на обърната пирамида. Там човекът не само приема Откровението на „образа на Човека, както съществува предвечно в Божия творчески ум“ [15], но и състоянието на главата на обърнатата пирамида, Новия Адам, Който понася товара и недъзите на всички. Скръбта от страданията и дълбокото познание на измерението на тайната на Кръста разширяват сърцето. Те правят човека способен да обгърне в молитвата си целия тварен свят и цялото човечество да стане съдържание на неговото същество [16]. И според духовния закон, който старецът формулира, „който се уподобява на Христос в Неговите земни прояви, той по естествен начин се уподобява на Него и на божествено равнище“ [17], както и „съгласно мярата на нашето познание на … Неговите страдания, ще почива в нас и Неговата вечна слава“ [18].
Виждаме, че човекът, укрепен от Божията благодат, се оказва „велик“ в страданията на покаянието. Те го подготвят да приеме силата на Христовата любов и да се яви чрез молитвата за света „като всемирно средоточие“ [19].
Разбира се, когато човекът покаже своята вярност докрай и доброволно приемане на страданията от любов към Христос, той се възражда „в светоносната сфера на небесата“ [20] и става „способен да приеме огъня на отеческата любов“ [21]. Но тази любов обгръща и ада. Бидейки възроден и имайки за съдържание на живота си тази любов към Христос, той е воден от Светия Дух до състояния, пределни за неговото естество и „предвкусва Божията всемирност“. Величието на ипостасното начало на човека в неговото крайно усъвършенстване в Христос лежи в неговото съдържание [22]. В това състояние „духът на човека се простира между две граници: на ада и на Царството, между които се движи целият духовен живот на разумните и ипостасни духове“ [23]. Тези границите са толкова величествени, че по думите на св. ап. Павел „човешки ден“ да не може да ги „изследва“ (1 Кор. 4:3 и 2:15). Това е „божествената мяра“, за която са говорили египетските подвижници от 4 век.
Когато човекът върви надолу и подражава на примера на Христовото смирение, става велик и става средоточие на света с божествена пълнота, и обратно, когато следва стъпките на първия Адам, той се заразява със страшната болест на врага, гордостта. Помрачен от тази страст той забравя своята тварност, абсолютизира отражението на Бога, което носи като дар в себе си, и изпада в прелест-заблуда. Смисълът на прелестта се състои в това, че „цени прекалено себе си и претендира за това, което превишава неговата мяра“[24]. С тази прелест-заблуда на гордостта се отделя от Бога на любовта и се потапя в мрачната бездна, в която човекът се е потопил чрез грехопадението. Човекът при своето сътворение е получил свободата за себеопределяне, което носи известен „абсолютен, боговиден“ елемент, но тя се е оказала подбуда за акта на себеобожествяването като връщане в първоначалното му битие [25]. Това горделиво изтъкване на сатанинското себеобожествяване с неговото отровно ухание и смъртоносна наслада пленява и ослепява човека, правейки го безумен и окованик на ада. Отделен от Бога и любовта на Христос, горделивият човек се изолира в себе си. В състоянието на тази неразумна изолация, след като се обърне „към себе си като към средоточие, рано или късно той ще се сблъска с потискащата празнота, от която Създателят ни е призвал към живот“ [26]. Но понеже е станал жертва на заблуда и е обикнал „повече мрака, нежели светлината“ (Иоан. 3:19), тази празнина се превръща в неизлечима рана, която изопачава и покварява човека до неговото пълно унищожение.
Бележки:
[1] 1 Кор. 10:11. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 114.
[2] Архим. Софроний , Ще видим Бога както си е, стр. 160. Пак там, стр. 288.
[3] Пак там. Стр. 298.
[4] Св. Григорий Палама, Беседа 16, PG 151, 204A.
[5] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 400.
[6] Пак там. 387.
[7] Пак там 273.
[8] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 386.
[9]Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 18-19.
[10]Пак там. Стр. 26.
[11] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 559-567, глава 18, Адамов плач.
[12]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 305.
[13] Деян 26:23. Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 385.
[14]Пак там, стр. 335, 333.
[15]Пак там, стр. 254.
[16] Пак там, стр. 395-397.
[17] Пак там, стр. 138.
[18] Пак там, стр. 385.
[19] Пак там, стр. 288 и стр. 331-332.
[20] Пак там, стр. 137.
[21] Пак там, стр. 134.
[22] Пак там, стр. 138.
[23] Пак там, стр. 156.
[24]Архим. Софроний , Ще видим Бога…, стр. 333.
[25] Пак там, стр 41.
[26] Пак там, стр. 47.
