Автор: Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай
Превод: Константин Константинов
Откъс от Рождественска беседа на Месогейския митрополит Николай, в която актуалната тема за коронавируса се разглежда в контекста на духовната същност на човека.
Ще опиша вируса, който в настоящия момент смущава цялото човечество. Той има много проявления, ще спомена някои от тях.
Първата особеност на вируса е неговата смъртоносност. Не умират всички, само малък процент хора, но мнозина си тръгват от този свят поради тази причина. Следователно това е вирус, който в крайна сметка може да причини биологична смърт. И така ни се представя от лекарското съсловие и нямаме причина да се съмняваме, след като го констатираме вече и в прякото си обкръжение.
Втората особеност на вируса е неговата заразност. Вирусът се разпространява много бързо и човек може, без да усети, да се зарази и да започне да изпитва въздействието му върху тялото си. Именно тази особеност прави рушителното действие на вируса много опасно за цялото общество и често чуваме да се говори за претоварената здравна система и въобще за застрашеното здраве на хората по целия свят.
Трета особеност на вируса е неговото коварство. Той е скрит, непредвидим, не знаем кого ще атакува и как ще се развие атаката му в конкретния човек. Ако ме атакува, не зная дали в крайна сметка ще го прекарам леко, дали няма да съм безсимптомен, дали ще вляза в болница, дали ще стигна до интензивно лечение, дали няма да бъда интубиран, дали ще изляза от интубирането или ще си тръгна от този свят. Непредвидим е, понеже действа непредвидимо в човека, тоест не може да се предвиди развитието му в даден човек. Следователно неговото действие е скрито, той е коварен. Предава се много лесно, представлява смъртна опасност, влиза в душата с непредвидимо развитие и води до съответните последствия.
Вирусът има и още една особеност. Несправедлив е. Някой може, без да разбере, да стане безсимптомен носител и нищо да не му се случи, но да го предаде на друг човек, който да прекара болестта тежко или да почине. Първият без симптоми го предава на друг и не го прекарва тежко, но този, на когото го е предал, се мъчи и може да загуби живота си.
И още една особеност. Вирусът мутира и променя своята форма. Тия дни се вдигна много шум заради голямата мутацията, която е претърпял първоначално във Великобритания, не знам какви практически последици може да има това. Вирусът няма постоянна форма, няма ясно лице, което да поразиш и преодолееш. Затова цялата наука е мобилизираната, както и обществото, да надвие този коварен, несправедлив, заразен, смъртоносен, постоянно мутиращ и променящ своето лице вирус. Това е врагът на нашето време. Той прилича на корона, затова се нарича коронавирус.
Също така е видно, че вирусът има глобална мощ, разпространил се е по целия свят и целият свят се опитва да го преодолее чрез взаимно сътрудничество или поотделно, но това не дава резултат, защото човечеството не е готово. Веднага щом някой опита да го проучи, вирусът променя своята форма и така тази борба и усилие създават всеобщ смут в обществото.
Последиците от това — такива, каквито ги преживяваме в обществото — са различни. Първите сред тях са страхът, несигурността, тревогата, вътрешното смущение и безпокойство. Страх, че не знаеш как и откъде ще дойде. И затова се боиш от своя близък, понеже не знаеш дали няма да те зарази, боиш се и от себе си, понеже не знаеш дали няма да предадеш вируса, боиш се и за състоянието си, понеже не знаеш как ще се развие. Боиш се, понеже не можеш да го дефинираш. Ние живеем с този страх и понеже вирусът е заразен, заразен е и страхът. И сега когато имаме всички тези средства за масово осведомяване, се получава едно бомбардиране със страх, който реално навлиза в обществото и се опитва да завладее душата ни.
Другата последица е гневът. Тя зависи и от един друг фактор — разпространението на т. нар. фалшиви новини, тоест какво е истина и какво е лъжа. Хората взаимно се поставят под съмнение, единият казва едно, другият — противоположното. Става някакво събитие, което медиите представят по определен начин пред уплашените хора и това реално води до смут, защото вече не съществува доверие в науката, в правителствата, във властниците, които управляват живота ни. В душата се надига силна критика, която я прави по-свирепа и корава, и освен страх човек започва да изпитва и гняв. Гняв, че ни натискат, че ни говорят лъжи и ни поставят в едно състояние, в което не можем да се отбраняваме, сред информация, която не можем да проверим, и ни карат да им вярваме, макар да не будят доверие у нас. Всичко това създава точно това смущение.
Първо, страхът и несигурността. Второ, масовото разпространение на невярна или непроверена информация, която има и научна опаковка — затова във всекидневните разговори навлизат и научни термини. Това е силата на дигиталните медии. Имаме море от информация, която ни залива от мониторите, телефоните и социалните мрежи. Биваме бомбардирани с информация, която не можем да проверим, защото нямаме тази възможност. Ако нещо ни впечатли, то може да се утвърди в нас като даденост и да формира нашето конкретно верую. Това води до смущение на душата и човек става по-твърд и жесток.
Трета последица от цялата тази приказка, по начина, по който ни се представя и по който я живеем, е, че всичко това започва да създава разделение, противоборство, разногласие в нас самите и дори сред хората в един и същи дом. Единият вярва на едно, другият вярва на друго и всичко това се превръща в идеологема, която трябва или да приемем, или да отхвърлим, и така връзката ни се превръща в един постоянен спор относно това какво точно става и къде е истината. Дали ваксините имат някакви особености, как ще се използват, колко са надеждни, каква е тяхната ефикасност, какви са последиците им и т.н.
Това лесно поражда разни помисли в ума ни, които нарушават нашия мир, ние го губим, а нали именно него търсим, говоря за здравия мир, не за мира на самоуспокоението и самозабравата, а за Божия мир, който трябва да съществува в душата ни, защото върху него стъпва Божията благодат.
И още нещо — обзема ни объркване, което е последица от предишните неща. Объркваме се, попадаме в един мрачен пейзаж, не знаем накъде вървим, хоризонтът е неясен, не знаем къде точно се намираме и кого да попитаме, към кого да се обърнем и тук ни е нужен някой, който да ни покаже истината, но ние не го виждаме. Не виждаме „ни княз, ни пророк, ни вожд“, както се казва в молитвата на светите трима отроци, от която разбираме, че загубихме вожда. Нямаме вожд, нямаме избавител да ни грабне и да ни изведе. И в отчайващата атмосфера, в която живеем, всичко това създава объркване.
Като първа последица се появяват страхът и несигурността, цялата дезинформация, смущението и закоравяването на душата, както и това объркване, което води до разделение между нас.
Вирусът има и една друга особеност, свързана най-вече с организма ни. Това е задушаването от липсата на жизнения елемент кислород. Разказите на прекаралите тежка пневмония са ужасяващи. Някои казват, че чувствали дробовете си като вкаменени и като стъкло, което се чупи и това създавало в тях много тежко усещане, други описват това състояние на задушаване и липса на кислород като пробождане с гвоздеи.
Това са някои от особеностите и последиците, които определят и характеризират до известна степен действието на този биологичен вирус.
Какво ще рече „вирус” (ιός)? Ако отворим речника, ще видим, че думата има различни значения. Първото значение е „отрова”. Затова тя се използва много пъти за обозначаването на змийска отрова. Това, което изкарва змията, е отрова. Другото значение е „ръжда”. Ще ви дам пример от Стария Завет. Съществува също и значението „фактор за зараза”. А метафорично в съвременната епоха вирусът (ιός) е това, което влиза в компютърната система и я разрушава. Неговото рушително действие навлиза в дигиталните технологии и електронните средства.
Като термин думата съществува и в Свещеното Писание. Появява се в Стария и Новия Завет. В Стария Завет се използва в псалмите. Може би сте чували за аспидна отрова. Аспидата е змия, т.е. има се предвид отровата на змията, която всъщност е действието на злото, на дявола. Чрез ухапването в тялото се влива отровата, която е в главата на змията. Дума „отрова” се използва в Посланието на ап. Иаков и в Посланието до римляни за горчивата дума, която излиза от нас, за да нарани другия.
Със значението „ръжда” думата се споменава в пророчеството на пророк Иезекиил. Той живял по време на Вавилонския плен при Навуходоносор. Това станало малко след 600 г. пр. Христа и пленът продължил 47 години. Напомням ви, че текстовете на пророк Иеремия са от този период. Текстовете на пророк Даниил за тримата отроци също са от този период. Пророк Иезекиил приел особена благодат. В началото на неговата книга има изобличение на греховете, а в последните глави една голяма надежда. Пророчеството на Иезекиил се чете на Велика събота — за оживяването на костите, които ще се съединят с плътта и т.н. На утренята на Велика събота (на Разпети петък вечерта) в 24 глава към края на изобличението на юдейския народ, който предал Бога, се казва, че той е като котел, който се е изпълнил с ръжда и тази ръжда с нищо не може да се премахне. Тя е ръждата на безразличието, на отчуждението от Божията воля („горко на котела, в който има бигор и от който бигорът му не се махва!” (Иез. 24:6)). Затова много се страхувам, че Бог ще разруши самия котел. Тази ръжда, която ни разрушава, е безразличието, отчуждението от Бога. Никой не се интересува от Бога, има пълното отдалечаване от Неговата воля. Нещо подобно на това, което живеем сега. Тази ръжда се нарича „ιός” (вирус). Ръждата на котела на живота, в който живеем и ние. Това пророческо слово би могло да се отнесе и за нас. Живеем в едно общество, в което има безразличие и дори атака срещу вярата. Най-доброто, бихме казали, е безразличието, а най-лошото — похулването. Но и най-доброто изобщо не е добро. Това е рушителният вирус (ιός), който става едно тяло с котела, получава се окисляване и котелът бива разрушен. Това „окисляване“ може да стане в по-широкото социално или църковно тяло, тоест в начина, по който живеем като църковни хора, а не в самата Църква, но може да стане и в живота на всеки един от нас. Всеки може дотолкова да е „ръждясал“, че да е напълно безразличен и чужд на Бога, Рождество Христово нищо да не му говори, за него това просто да означава елха, курабии, пуйка, обичаи, семейна среща, ясли, украса, осветление, външни неща, които не могат да го променят. Цялата тази заразна енергия може да съществува в душата му и в нея да няма никакъв интерес, никакво движение. Отците използват действието на ръждата като пример, за да опишат състоянието, което току-що споменахме.
В канона на Рождество Христово отново се споменава „ιός”: „Всевишният дойде като равен на хората, по Своя воля прие плът от Дева, за да унищожи отровата (ιός) в главата на змея”. За да очисти тази отрова, която съществува и покрива човешката природа, и е в главата на змея, както отровата е в главата на змията. Тази змия, която е дяволът, дойде и пръсна отровата си в организма на човешката природа. Ти дойде доброволно, стана Човек, равен с човека, Ти, Който си Всевишен, прие плът от Пресвета Богородица, за да ни очистиш от отровата, която разяжда нашата ипостас, която ни пояжда и разрушава, за да поразиш най-накрая в главата тази змия — дяволът, който действа срещу нас.
Как действа дяволът? Нека видим неговото действие. Ще се върна на свойствата, които има коронавирусът.
Казах, че вирусът е смъртоносен. Дяволът нанася смъртоносни рани на душата. Животът на душата е връзката с Христос и чрез общението с Него тя приема живот, отваря се един „канал“ и тя приема благодат. Човекът изразява своя копнеж и очакване, разширява канала на това общение чрез молитвата, чрез средствата на благодатта и Божията благодат идва чрез тайствата и преобразява самия човек. Оживотворява го. В последованието на св. Причастие се казва, че човекът приема живот в св. Причастие, което го оживотворява и храни. Затова се нуждаем от Христовото тяло, чиято благодат влиза в нас. Дяволът ни отдалечава от това. Не иска да се приобщаваме с Бога, не иска да очакваме Бога, не иска да виждаме Бога, не иска душата ни да се движи към Бога, не иска да се интересува от Бога, иска да е изпълнена с безразличие, отчуждение, незнание, противопоставяне, коравосърдечие, скандализиране, агресия спрямо Бога, оплакване, горчивина, усъмняване и т.н. Това е действието на дявола. Той влиза и ни отделя от Живота и в този смисъл действа като смъртоносна отрова.
Второ, вирусът е много заразен. За съжаление, и злото се предава лесно. Когато душата стане по-свирепа и жестока, тя иска да предаде тази зараза на своя ближен. Както при мисионерския дух, който е положителен и искаш да го споделиш, за да зарадваш другия, така и в негативния вариант предаваш на другия отровата, тоест злото, което имаш, и искаш и той да се отрови. По този начин разпространението на злото става лесно и се създава една заразна среда. Освен че можем да предаваме злото, ние също можем и да го приемаме в себе си, ако вратите на душата ни са отворени за него.
Дяволът е несправедлив и коварен, действа незабележимо, заблуждава ни, явява се като вълк в овча кожа и от мравката прави слон. Преувеличава нещо в твоя помисъл, смущава те, нарушава мира ти, разстройва те и след това идва полека-лека. Това са термини, които отците използват от опита на своята борба.
Казах, че вирусът мутира. Объркването пък е знак за присъствието на една демонична енергия в душата ни. Докато мирът е знак за Божието присъствие, защото мъдростта свише е мирна.
Вирусът се явява като корона, а дяволът като светоуправник — княз на този свят, „светоуправник на тъмнината от тоя век” (Послание до ефесяни). Което означава, че борбата ни не е срещу човека, а срещу дявола. И тази борба не я водим сами, а трябва да вървим заедно с Христос, за да можем да отблъснем атаката на дявола. Не сме ние победители, а Сам Христос воюва заедно с нас.
И така, дяволът действа като отрова, като ръжда, като зараза в душата ни, която води до страсти, грехове и поробване.
На вечернята на Рождество Христово в един тропар се пее, че Христос идва в света, за да принесе три блага, едното е свободата, другото е животът и третото е избавлението. С тези три неща се бори дяволът и вместо тях принася смърт, тоест грях, отчуждение от Бога, поробване от страсти на самия него, на самите нас, и накрая гибел. Понеже иска човекът да загуби своето спасение, своя път към Бога и своето спасение.
От друга страна, съществува Бог, Който е Вечносъществуващият, Живият, Този, от Когото идват битието и животът. Той идва в света и е Христос. Трябва да видим силата на Бога в живота си. Защото понякога, виждайки силата на дявола, не можем да различим силата на Бога и това е най-големият капан, в който падаме.
Има едно пророчество от пророк Исаия, което се чете в Царските часове: „Защото Младенец ни се роди — Син ни се даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира“ (Ис. 9:6).
Този, Който ще дойде и Когото очакваме, Той е ожиданието на народите и на всяка душа, ние имаме траен копнеж и сега (в дните на Рождество Христово) трябва да пробудим в себе си не външната празнична форма, а силата на душата си, копнежа да приемем нещо от силата на Бога, от Неговата благодат, енергия, посещение. Този, Който идва, е Ангелът на Великия Съвет, Този, Който ще яви дълбокото Божие желание, което ръководи цялата история, което е именно любовта на Бога и спасението на човека. Той е създал света, за да се изрази любовта Си. Но този свят е бил заразен със злото чрез грехопадението. Затова Бог идва, за да спаси човека и да му даде живот, тоест общение със Себе Си, да го доведе при Себе Си, за да участва човекът в Неговата божественост и това да бъде перспективата на всеки човек. Да може, преминавайки през този живот, да сподели Божията енергия, присъствие, благодат, сила, просветление, освещение.
Бог е Ангел на Великия Съвет, Който чрез Своята проповед, живот, домостроителство, страдание и Възкресение носи в това велико желание мисълта и волята на Бога.
Той е чуден Съветник, защото предизвиква удивление, не е обичаен човек, а Бог, и е дивно как става Човек и защо го прави. Това превишава нашата логика — начинът, по който Бог влиза в историята. Възможно ли е да облече плът, да се облече в човешката природа? Това е знамението, това е чудото, това е тайната, която не можем да разберем. И я приемаме и се смиряваме пред нея и това смирение ни носи просветление и въвежда Божията благодат в душата ни. Той е Чуден Съветник и Бог крепък, не е просто един човек и един младенец, който се ражда, не е един харизматичен учител, някой със свръхестествени сили, който прави чудеса или един добродетелен човек, а Самият Бог, Който е крепък, Който крие в Себе Си сила, Който е властник, имащ власт в света и идващ с власт.
Той е Княз на мира — идва да донесе мир, да разруши господството на дявола, което се изразява в грехове, война, пороци, смущение в личен и световен мащаб. Всичко това произлиза от злото.
Той е Отец на бъдещия век. Идва да ни каже, че животът не е само в този свят. И Той може да ни въведе във вечния живот и в Своето вечно царство. Той е Отец на бъдещия век, на века след тлението, след материалността, след времето.
В 23-и псалом се казва: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата! Кой е тоя Цар на славата? — Крепкият и силният Господ, силният на война Господ.” Сигурно сте го чували, защото се казва в пасхалната нощ. Господ влиза със сила и това е призив към всеки един от нас. Първо трябва да изчезне злото, което съществува в света, за да влезе Христос в историята, а след това да разбия моите врати, които затрудняват влизането на Бога вътре в мен, за да дойде Бог като Цар на славата.
Виждаме, че Той бива изповядван като Цар в Новия Завет. В Началото на Евангелието от Иоан Натанаил Го изповядва като Цар: „Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев“. Сам Господ нарича Себе Си Цар. Къде? Пред Пилат. „Цар ли си?” „Ти го казваш. Моето царство не е от този свят. Цар съм, но сега съм беден, тоест в пълно понизяване, като подсъдим пред Пилат.” При влизането в Йерусалим тълпите народ Го изповядват като Цар: „Осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев“. В този смисъл очакваният Бог е Цар, предвечният Бог, Царят на славата, и така Го приемат.
Пилат Го пита: „Нима си Цар в това състояние?”. И Христос казва: „Да, но Моето царство не е от този свят. Не е това, което си представяш — жезъл, тронове и подобни неща.” Затова и Ирод след Рождението Му се уплашил от Него като от Цар. Защото влъхвите Го търсили като Цар и затова Му донесли злато. В един тропар на вечернята на Рождество Христово се пее, че е велико и странно чудото като на Цар на всички да Му бъдат принасяни дарове. Като Цар на всичко. И Ирод казва: „Той е Цар. Какво ще ми стори?”. Страхува се от Него като от Цар. Той е също Младенец, затова Ирод избива младенците, за да се избави от заплахата на идващия Цар. В Младенеца се крие Царят, както пред Пилат в багреница, беден и окървавен Той отново е Цар. Затова и на Кръста над окървавеното Тяло на Господа пише „Цар Иудейски” иронично, но Църквата възприема това и в нашата византийска традиция върху Разпятието пише „Цар на славата”. Чрез това крайно смирение идва голямата слава, защото Неговото царство не е от този свят и не е царство на моята логика, която е свързана с комфорта. Чрез това привидно поражение, понеже съществува възкресение, Силния съкрушава заедно с всяко зло и дявола, съкрушава и смъртта. И затова се нарича Всесилен, Вседържител, Всецар и т. н.
„Моето царство не е от този свят.” Другостта на царството изисква другост на логиката, другост на виждането на света. Ако вървим с рационалната логика или логиката на сетивата, с интелектуалното разбиране, ще се сблъскаме с една стена и ще загубим тайната. Църквата ни казва да намалим логиката, за да можем да разберем тайната според мярата на всеки човек. Църквата казва на Рождество Христово, че Този, Който идва, Царят, не идва с жезъл, тронове, дворци, и че пещерата всъщност е дворец. Не влиза в светските дворци, а в пещерата, не идва с жезъл и трон, а Неговият истински жезъл и трон са повивките и крайната нищета. В т.нар. ипакои, в един тропар на Рождество Христово, се казва, че Бог идва в крайна нищета, оголва се от величието на Божеството и се скрива в един повит Младенец, в една пещера, и никой не се е родил в пещера с безсловесни животни сред гонение и презрение. Влиза и скришом се ражда. Идва и тихо се крие и самият дявол не може да си го представи, влиза в историята и славата Му е обличането в човешката природа. И така, докато приема образа на раб, всъщност е Господ и Властник. Докато се принизява, се вижда Божията слава, докато бива гонен, побеждава, „излезе като победител, за да победи“. Накрая ще победи в цялата тази война между антихриста, княза на лъжата, и Самия Бог. Той дойде в света, за да победи, не за да загуби. И „Този, Който е във вас, е по-голям от този, който е в света.” Интересно е, че думата „Вседържител” не се използва в Св. Писание, един път я използва св. ап. Павел, но се използва много пъти в Откровението, и то в края, и Господ е наречен Вседържител. Бог идва, за да може да преведе човека в това състояние на Божеството, да го направи участник в Божеството. Не идва, за да се наложи насила, а за да царува. Дяволът идва да се наложи, да престъпи свободата на човека. Затова св. ап. Павел казва, че нашата борба е срещу дявола, който иска да се наложи, а Бог идва, за да царува, уважавайки човешката свобода. И какво иска да постигне? Не принудително да промени хората в света, а на този, който иска, да покаже пътя към единението със Себе Си, към общението със Себе Си. Това е нашата цел. Не да станем добри хора, а да станем участници в божественото естество и да се приближим към Бога. Падението затворило този път. Въплъщението отваря този път, пътя към Него, и той е открит за всички нас.
