Автор: свещ. Георгий Чистяков
Източник: chistiakov.ru
Превод: Пламена Вълчева
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Току-що чухме, братя и сестри, евангелското четиво за жената хананейка, която вървяла след Иисус и учениците Му и с викове молела за изцеление на дъщеря си. И какво казали учениците? Помогни ù, защото силно вика. С други думи, ако преведем това на съвременен език, те казали: помогни ѝ, за да ни остави на мира! Иисус отговорил „Не”, а жената не спирала да вика. Не за да си тръгне жената от тях, е дошъл Христос в света и не заради това помага на всеки един от нас — за да може, щом получи своето, този човек да си тръгне.
Жената продължавала да вика. И тогава Той изрекъл едно наглед още по-сурово „Не”. Първото „Не” било казано, за да си отиде жената. А второто било още по-сурово: „Аз съм пратен само при изгубените овци от дома Израилев, а не при тези чужди, нямащи нищо общо с нас хора.”
Тогава жената хананейка изрича едни наистина безумни думи: „ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.” Тоест тя разкрива пред всички нас безумието на вярата — вярата е едно отчаяно безумие, вярата е една нелека, неподплатена с нищо смелост. Смелостта на един е подплатена със знания, смелостта на друг е подплатена с власт, смелостта на трети е подплатена с оръжие, със закони, с някакви полицейски механизми и т.н. А смелостта на вярата не е подплатена с нищо, тя се основава единствено на абсолютно беззащитния порив на човека към Бога. И отвън този порив изглежда нелепо. Разбира се, ние не знаем за какво точно са разговаряли Иисус и хананейката, защото Евангелието ни представя тези текстове като скици, като отделни фотографии, като отделни илюстрации. И разбира се, не е възможно да се възстанови изцяло контекстът на проповедта на Иисус и с точност да се опише какво е казал, как и кога.
Евангелието ни предава най-важното, най-същественото, най-сериозното и най-сигурното — безумието на вярата на хананейката, нейната абсурдност, нейния плам, нейното горене, макар че Сам Иисус не ù обърнал никакво внимание. И нещо повече — дори я отблъснал. Но въпреки това тя вярвала и дъщеря ѝ се изцелила.
Това е удивителен разказ за това какво е вярата. Това е удивителен разказ за това какви са отношенията между човека и Бога — отношения, които се градят върху постоянни парадокси, отношения, които са толкова дълбоко лични, че е абсолютно невъзможно отвън да видиш техния механизъм. Нужно е сам да станеш като хананейката участник в тези взаимоотношения. И едва тогава ще можеш да ги разбереш. Дори при Лествичник има една прекрасна фраза: Никой никога няма да разбере какво е вярата, ако опитно не я преживее.
И същото това безумие на вярата, което проявила жената хананейка, през ХХ век са проявили новомъчениците, които прекрасно са знаели, че са обречени, прекрасно са знаели — не онези, които са убити веднага през 1917-1919 г., а убитите по-късно, в края на 20-те и през 30-те години на ХХ век, — с кого си имат работа. Те много добре са разбирали, че си имат работа с една безкрайно жестока, хитра и злобна власт, за която няма никакво основание и в която няма никаква логика освен логиката на брадвата, логиката на автомата, логиката на убийството. Те много добре разбирали това. Но не се отказали от вярата си.
Както обикновено се случва в историята, ние често знаем повече за смъртта на един мъченик, как е убит и къде е убит. Много често знаем само името на мъченика и датата на смъртта му. И това се отнася както за древните мъченици, така и за новомъчениците. Но когато благодарение на някои писма, записки, спомени и на други свидетелства проникнем в тайната на живота на един мъченик, а през ХХ век има такива свидетелства и спомени, ние се изненадваме колко тих е бил в болшинството от случаите този живот. Мъчениците са умеели да живеят пред Бога, и навярно затова са съумели да умрат в Бога, защото са умеели да живели тихо, понякога почти безшумно, полагайки своя труд. След мъчениците не са вървели тълпи народ. Към тях не са се стичали тълпи, нито са ги защитавали тълпи, когато те са отивали на своя ешафод, на своята Голгота. Те са живели в тишина и повечето от тях са се трудили в тишина. И как са правили това — като са влагали в този труд, много често незабележимо, всички свои сили.
И ми се струва, че тази черта на мъченичеството — че то се предшества от труд и тишина — е наистина удивителна. Много труд и много тишина. Мъченичеството също така се основава върху вярата на хананейката — тази потресаваща, проста, но абсолютно парадоксална вяра. Не на вярата, която е изградена върху някакви аргументи, върху някакво разумно основание, може би дори върху някакво пресмятане: така ще ми бъде по-добре, по-лесно, по-приятно или по-спокойно. Не, а на вярата, която се основава на порив, а в случая с мъчениците от ХХ век не само на порив, но и на знанието, че тази вяра непременно ще те отведе на Бутовския полигон или на някое друго, неизвестно място, където хиляди са били разстрелвани заради вярата си.
Но те са вярвали и са ни завещали това удивително съкровище, това съкровище, на което няма равно на земята. Това съкровище, което се нарича вярност към Иисус Христос, вярност към Бога. Може би си спомняте, че при Пастернак в началото на „Доктор Живаго” един от героите казва: „Главното е да бъдеш верен на Христос”. И ето те са разбрали това главно нещо.
И сега, по време на Божествената литургия, нека молитвено се обърнем към този удивителен сомн мъченици от ХХ век, прославени и непрославени, убити и по чудо оцелели заради нас в качеството на свидетели, да подкрепят молитвено нашата молитва и да бъдат винаги с нас в молитвата ни.
И нека по техните молитви Господ ви пази и благославя!
Проповед в храма „Св. безсребреници Козма и Дамян” в Шубино (Москва) на 10 февруари 2002г.
Преводът е направен със съкращения.