ДОСТОЙНИ ЗА КРЪСТА СИ

501 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Известна е следната християнска притча. Бог раздал на човеците кръстове, като по великата Си милост преценил на кого какъв да даде. Всеки понесъл своя личен кръст, но един човек сметнал, че неговият е прекалено тежък, затова го свалил и го отрязъл от единия край. После отново го сложил на гърба си и продължил напред, заедно с другите. По едно време пред тях се появила пропаст. Когато се огледали, те видели, че няма мост и затова свалили кръстовете си и ги положили от единия до другия край на бездната. После преминали по тях и така я преодолели. А този, който бил отрязъл долния край на кръста си, също се опитал да ги последва, но не успял, защото се оказало, че кръстът му бил прекалено къс и не можел да достигне до отсрещната страна. Липсвало онова парче, което по своя воля той бил отрязъл. Станало така, че всички преминали, а той не можел да продължи напред.

Тази притча носи горчива поука. Всемогъщият и всемилостив Бог в неизказаната Си премъдрост дава на всеки от нас точно такъв кръст, какъвто можем да носим. Но понякога ние, бидейки разочаровани, започваме да роптаем и да недоволстваме и по този начин „отрязваме” една част от него. И не след дълго когато се появи някое изпитание в криволичещите и стръмни пътеки на живота, въпреки усилията си ние не можем да го понесем. Защото като плод на проявеното  недоволство и ропот  предизвикваме върху себе си Божия гняв и ни връхлита някое справедливото Божие наказание. Така без съзнателно да го желаем, ние правим задачата си още по-тежка. Понеже сме длъжни да носим кръста си не само с благодарност, но и с твърдото упование, че всичко, което Бог ни е дал, е не само спасително за вечния живот, но и напълно достатъчно в настоящото ни земно странстване. Когато с поведението си съкращаваме своя кръст, Бог отвръща лицето Си от нас и ни изпраща други изпитания заради проявеното непослушание. Те допълнително ни травмират и ние се огъваме под тежестта на онова, което е допуснато за наше вразумление и духовно израстване. Така се оказваме в незавидното положение на полуслепци, които са водени от указващи им пътя придружители. Тези болни хора, които са неспособни да се справят сами, роптаят, гневят се и се възмущават, и с това дразнят своя водач, не виждайки и не осъзнавайки, че той прави най-доброто за тях в намерението си да им помогне. Ние не само създаваме сами своите проблеми, но и ги задълбочаваме, като си мислим, че сме ощетени и пренебрегнати в сравнение с околните. И нещо по-лошо — убедени сме, че Бог е дал на другите по-леки изпитания, а всички наши проблеми и недоумения са прекалено тежки и угнетяващи за бъдещия ни път. Причината за това е в нашето недоверие и липса на смирение. Нямаме изчистен и ясен поглед върху реалността, тъй като сме помрачени от повредената си природа. Виждаме винаги донякъде и не в нужния мащаб и дълбочина, за да вземем най-правилните решения. Забравяме удобно, че Бог е Промислител за всичко както в света, така и в нашия личен живот. Той не просто има план за всеки човек, но и мощен и дълбок промисъл, който е недостижим за нас, полуслепите и вечно недовиждащите. Колко рядко си спомняме, че всичко, което се случва с нас, е или по Божия воля, или по Божие допущение. Нима не е успокоително и утешително Божието обещание: „а вам и космите на главата са всички преброени”(Мат. 10:30)?  Нима съществува такава ситуация, от която Бог не може да ни избави? Това състояние, в което Той ни въвежда, е с една-единствена ясна цел — да ни подготви, изпита и направи достойни за Своето царство. Но за това трябва просто да се смирим. Една дума „смирение”, а в нея е вместено цялото изпълнение на Закона. Звучи толкова просто, а същевременно е толкова трудно изпълнимо поради нашата лична немощ и липса на пълнота. При всичките си усилия  ние нямаме дори частица от онова велико смирение на Спасителя, Който понесъл Кръста си за спасението на родените от жена.

Един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец изрича в едно свое наставление: „Бог желае само едно нещо от нас: смирение. Той няма нужда от нищо друго: само да се смирим, за да може Той наистина да ни направи причастници на Божествената Му благодат, която ни е дарувана чрез светото тайнство Кръщение… Той само иска от нас да се смирим и да отговорим на Неговата любов с любов и благодарност. Така тя ще ни накара да възлюбим Бога и да Го познаваме, тя ще направи всичко за нас, но само ако смирим себе си и ù позволим да действа.” Но ние ù пречим като недоволстваме от волята на Небето и се вглеждаме в състоянието на околните, мислейки си, че те са винаги по-облагодетелствани от нас. Затова и често изпадаме в състояние на озлобление и завист, което ни лишава от вътрешни сили и концентрация, за да продължим напред. Ние отслабваме, забавяме се и отпадаме от своя път. Забавяме  духовния си ритъм и се задъхваме при изкачването на лествицата на добродетелите. И най-важното — губим благодатта.

Затова нека утихнем, навлезем в себе си и се смирим. Да пречупим гордостта си и със сведена глава да застанем пред Божия престол. А Бог ще протегне Своята милостива ръка и ще заповяда на ангелите си да ни покрият със своите криле. Нека се опитаме да бъдем достойни за кръста си. Да се взираме в примера на светиите и Божиите праведници и да почерпим сили и вдъхновение от тях, за да продължим мъжествено напред своя път. Без ропот и недоволство, а с благодарност, че сме призвани за спасение. Защото не съществува християнин, който да няма свой личен кръст. Той ни е даден не само за смирение, но и за спасение и за сподобяване с място отдясно на Бога в несъкрушимото Му царство. Амин.