Автор: протопр. Николаос Лудовикос
Превод: Константин Константинов
Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. (Лк. 18:10-14)
Богословското учение, което откриваме в тази притча, се отнася до живота в Христа, затова отците постановили евангелският откъс да се чете преди Великия пост. Притчата е свързана с един голям проблем на човека— проблема за връзката му с Бога. Поначало за да изградим връзка с дадена личност, с нея трябва да си приличаме. Ако евентуално не си приличаме, връзката ще се провали. Затова и древните казвали, че когато има подобие, има и любов, има и общение. Ще ми кажете: „А любовта към враговете?”. Да. Има два вида любов — едната радва сърцето и го утешава, а другата е кръстна любов. Надявам се втората да я проявяваме към всички човеци. Първата любов обаче не можем да я проявяваме към всички. Тоест има любов, която ни прави щастливи, има и любов, която ни затруднява, св. Максим Изповедник говори някъде за това. Измъчваме се, но обичаме, обичаме, но се терзаем. Има и друга любов, която всички търсим — това е любовта, в която намираме утеха. Обичам, защото го искам, защото това ме утешава, защото по този начин отмарям, защото това ми носи радост и покой. Тази втора любов включва в себе си и приятелството —една величина, която от древни времена била определяна като общение и хармония на душите. Казвам всичко това, за да покажа, че към Бога подхождаме по начини, които Той разбира. Това е нещо много съществено. А ако Бог не разбира думите ни? Ако Му говорим на език, който Той не разбира? Защото има един език, който Бог не разбира. Бог разбира всички езици, дори и на китайски да Му говорим, нали така? И мълчаливи да останем, и само да въздъхнем — Бог всичко разбира. Но има един език сред неизброимите езици, който Той не разбира и на който даже не отговаря. Вземете едно дете и започнете да му говорите за теоремата на Нютон-Лайбниц. Ще видите, че не след дълго няма да може да общувате с него.То ще ви гледа с цялата си доброта, може дори и да ви се усмихва, но няма да разбира какво му говорите и никога няма да отговори на онова, което му казвате. Милото дете няма да може да ви каже нищо, защото това е един език, който е непонятен за него. И така, има един език, който Бог не разбира и трябва да внимаваме, защото обикновено говорим на този език и помежду си. Този език прилича на юмруци, тоест на юмручни удари, които превръщаме в думи. Човек може да не удря с юмрук, но говорейки тези неща сякаш удря с юмрук. И колкото е по-културен, толкова повече това не трябва да се вижда. Ако един добър англичанин ви напише писмо, с което иска да ви каже нещо лошо, в началото няма да усетите нищо. Съществува това културно различие. Хубави неща ми казва той, си мислиш, а той те ругае от началото до края. Естествено ще разбереш това на третия прочит. Защото нравите на тези народи не позволяват човек да се излага. Англичанинът или американецът може да те мрази, но не иска да се излага, смята, че е под достойнството му да ти се развика и да се изложи по такъв начин. Гъркът, който има по-голямо смиреномъдрие и простота, те хули и сам се излага. Англичанинът никога няма да ти каже това. Ако изнасям лекция пред чужда аудитория — английска например, както съм правил понякога, и някой изобщо не харесва нещата, които говоря, никога няма да се обърне и да каже на седналия до него:„Какво говори този глупак?”. Никога няма да каже това, а ще се обърне и ще му каже: „Лекторът има забележителна съпруга.” Това означава, че лекторът нищо не струва. Така ще ви каже англичанинът: „This is very important!”. Което означава, че това, което казахте, нищо не значи. Ако се развика и каже: „Какво е това, което говориш? С това не съм съгласен, имам друго мнение!”, това означава, че думите ви имат смисъл. Сега говоря за културните различия, но това са и езици, които се научават. И така, има един език, който Бог знае, има и един език, който не знае. Езикът, който Бог не знае, е езикът на фарисея. На този език и стотици години да Му говориш, Той нищо няма да разбере и нищо няма да ти отговори.
Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
Фарисеинът взема една картечница и започва да изтребва грабителите. Свършено е с прелюбодейците, свършено е с крадците. И сякаш не му стига това, а за да покаже на Бога какво има предвид, казва: „Нито съм като този тук! Не съм такъв!”, за да разбере Бог кого има пред Себе Си! И даже обяснява защо: „Защото съм най-добрият от всички!”. Тоест аз и Ти сме едно и между нас няма никаква разлика! И защо прави всичко това? Заради следните страшни дела: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. Не казва колко придобива, а давам десятък. Добре, ако открадна един милион, ще дам 100 000 евро. Защото какви били фарисеите? Грабители и измамници, но се криели зад закона. Затова и единствените хора, които Христос публично порицавал, били фарисеите и книжниците, защото те били— и ако искате, все още са —източник на духовната слепота на Израил със своя формализъм и огромно високомерие вместо смирено търсене на истината, което подхожда на един духовен водач. Духовният водач е някой, който върви напред и сам търси истината за себе си. Истински водачи са само онези, които не спят нощем заради своето преуспяване в покаянието и познанието. После това се предава и на останалите, но се предава, защото съществува. Ако не съществува, как ще се предаде? Да сложа отпред три енголпиета, да си закача и още три, какво значение има? Все ще съм празен, празен и ще умра. И Бог вижда, че съм празен и нищо не поставя в този съд. Затова когато някои църковни хора отворят уста и започнат да гракат като врани „Гра-гра!” един път, втори път, народът едва дочаква да свършат, за да се разотиде. Бог не поставя нищо в този съд, тъй като е пълен с его, със себелюбие, с огромен нарцисизъм. Фарисеят казва онези неща и говори на един език — и това е най-лошото — който Бог нито знае, нито иска да научи, защото Бог прави точно обратното.
Ако искаме да познаем Бога, бихме могли да прочетем думите на фарисея наобратно. Изглежда ви странно, но Бог се смирява пред творението Си и когато Му казваш: „Аз, Боже, убих, прости ми!”, знаете ли защо приема това? Защото поема отговорността за твоята заблуда, за твоята безизходица, разбира те, поставя се на твоето място, оправдава те. Майката прави същото, а Бог прави това в максимална степен. В противен случай не би имало смисъл да се изповядваме. Църквата би казала: „Вижте, един път в живота си ще се изповядате! Хайде, два пъти! Защото в противен случай е подигравка. Какво ми се изповядваш и отново вършиш същото?”. Това, че отиваш и изповядваш отново и отново едни и същи неща, означава, че Някой не те отъждествява с твоя грях, а те оправдава, отделя те напълно от греха и те гледа сякаш наистина си превъзходно творение, точно както майката гледа на бебето си като на най-сладкото и хубаво същество на света. Бог така ни гледас тази свята наивност — не наивност, а положително отношение, защото знае, че само по този начин човекът реално се изцелява, разхубавява, става достоен, когато му дадеш дарове — защото всичко е дар. Дали защото хората са достойни? Не, те не са достойни, а за да могат да станат достойни. Това нещо, което Бог има, тази огромна свобода на Бога, Го прави изключително привлекателен. Бог е привлекателен. Не е онова безумно същество, което имаме в ума си и към което се отнасяме според представите си. И чуваш днес млади хора да казват: „Какво ще правя с един такъв бог?”. Защото ние такъв бог им представяме, но Бог не е такъв. Бог поема отговорност до такава степен, че се смирява пред творението и буквално не вижда онова, което ние самите сме изкривили. Защото аз самият съм крив. Обикновено ние сами ставаме криви. Затова Бог поема твоята отговорност и влиза в този свят и за да ни покаже онова, което иска да ни каже, се качва на Кръста. И не го прави, понеже Му харесва и го иска, а защото това е единственият начин да разберем думите Му. Разбирате ли какво говоря? Не е съществувал друг начин да разберем онова, което ни казва. Трябвало е да Го умъртвим, за да разберем какво точно има предвид. Бидейки послушен до смърт, и тази Негова любов е до смърт. Тази свръхестествена любов е тайната на Църквата, притежанието на Църквата, и затова Църквата никога няма да има край.
Бог нито разбира, нито отговаря на езика на фарисея. Разбира езика, който Му подобава, езика на смиреномъдрието и всички езици, които са в синхрон с него. Когато фарисеят говори, Бог не знае дори какво е казал. Ако Го попиташ: „Какво каза?”, ще отвърне: „Не разбрах. Какво говореше толкова време?”.Онова, което говори фарисеят, няма смисъл, защото е обратното на смирената любов, която е Сам Бог. „Този е такъв, онзи е онакъв” и т.н. И виждате страшната история с прелюбодейката, която е скандална в очите на моралистите независимо от това, че те не го казват. Затова и свещениците избягвали да говорят за това място, особено по-рано. Хващат я на местопрестъплението, поставят я в средата, водят я при Него. Те знаели какво ще направят, знаете историята, и се питат: „Какво ще правим сега, какво казва Законът?”. В каноничния текст четем, че когато Му говорели за жената, Христос седял и пишел по земята. Какво пишел? В едно апокрифно евангелие се споменава, че Той пишел името на фарисея, който бил наблизо, и името на любовницата му. Разбирате ли? Йоан, Васула… После друго име и до него името на съседката. Хората били ужасени.Така Той ги убедил, защото човеколюбието им било чуждо. След това Христос казва известните думи: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея”. И никой не посмял да хвърли камък, защото името му било написано на земята. После Той се обръща към жената и ù казва да внимава над себе си. Не ù казва:
— Бре, какво стори!
Това е изповедта — дава ù опрощение, защото се е смирила. Той я съжалил, но и насърчил. „Има Някой, Който те обича. Внимавай! Това, което си направила, не е нищо пред онова, което си.” И по този начин Бог прави тази жена свята. Това е начинът на Бога, друг начин ние не знаем. Разбира се, мнозина са измислили други начини и да знаете, че християнството днес в голяма степен е изопачено и понякога се превръща в „бабешки басни”, защото с него се занимават хора, които не познават Бога.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!
Той стои далеч. Не иска дори да погледне небето и се бие в гърдите, защото няма думи. Разбирате ли? Ако някой от нас беше на мястото на митаря, можеше да каже в онзи момент: „Фарисею, виж, аз дойдох тук, за да направя някои неща, ти обаче нямаш право да ми говориш, че съм такъв!”. Не можеше ли да го каже? Някои от нас биха го казали. „Виж, фарисею, какво е това, което ми говориш? По-лош си от мен!”. И да го натупа. Той обаче не прави това. Приема това страшно унижение от другия, не от Бога, а от другия човек. Древните патерици са пълни с такива странни истории. Четох случайно завчера за св. Исидора, юродива ради Христа, която била в манастир с 400 монахини. Отишла там облечена във вехти дрехи и от първия ден започнала да се държи странно, за да покаже, че не е добре с ума си. Монахините я смятали за луда и правели с нея каквото си поискат, а тя цял ден прекарвала във фурната. Преп. Питирун от отсрещната планина, който бил като свети Паисий от нашата епоха, получил откровение. В даден момент имал помисъл дали съществува човек, който е постигнал нещо, което и той трябва да постигне. И Светият Дух му казал:„Виж, в онзи манастир има една монахиня, която стои много по-високо от теб!”. Той отишъл в манастира, където го посрещнали бляскаво, понеже знаели, че е велик старец, и казал на монахините:
— Много ви моля, съберете се всички при мен!
Те дошли, но в нито една от тях той не открил онова, което търсел.
— Сред вас трябва да има една монахиня със златна диадема на главата.
Така му я бил показал Светият Дух — със златна диадема.
—Коя е тя? Тук сме дошли всички.
—Не, не сте! Има още една монахиня.
—Е, има една, която е ненормална. Доведете я тук.
Именно на нея той видял диадемата.И монахините казали:
—Ама тя не е нормална!
—Тя е велика светица и заслужава да бъде амма (т.е. духовна майка)!
Веднага я отрупали с почести, но тя изчезнала, без никой да разбере как си тръгнала.И никога повече не се появила.Никой не разбрал къде отишла и как завършила живота си, защото тя не търсела похвали. Какво да я правиш похвалата, когато имаш Светия Дух?
Хората не се променят, защото нямат нито съдържание, нито дълбочина. Само светците имат съдържание и дълбочина и гледат нещата по-дълбоко.
Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня
Това е величието — Бог да те оправдава. Какво повече можеш да искаш в този живот? Светият Дух те оправдава в онзи миг, посещава те по небесен начин и ти дава невероятна утеха, дава ти дарове. Съжаляваш другите. И грешниците, и праведниците, и фарисеите, и нефарисеите, всички хора. Това е съжаление, пълно със снизхождение, защото по този начин Светият Дух иска всички да познаем истината, че
всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.
Това е неизменен закон, духовен закон. Веднага щом видиш някой да се превъзнася и да казва: „Мене гледайте, само мене гледайте! Аз съм този, когото чакахте!”, да знаете, че не след дълго ще гръмне бомба. Защото това не е езикът на Бога. Не след дълго този език ще стане Вавилон, дяволът ще влезе и ще разруши всичко.
Например слушаме политиците и казваме: „Леле, всеки иска да те убеди, че него сме чакали, тъкмо него!”. И не след дълго всички започват да ги ругаят. Колко страшно нещо! Не е ли така? Защото те тръгват без Бога. Едно е Бог да те въздигне, а друго ти сам да се превъзнасяш. Ако Бог те въздигне, имаш сигурност — нито ще паднеш, и добро ще извършиш, и няма да си в опасност. Но ако сам себе си въздигаш, това означава, че благодатта не почива в теб и Бог не намира в теб покой. Затова и отците постоянно говорят за смиреномъдрието. Смиреномъдрието е езикът на Бога, Той говори на този език и разбира този език. И ако Бог не те разбира в молитвата ти, трябва да включиш в нея и този елемент. Ако искаш Бог да разбира твоите прошения, в тях трябва да присъства това. Смиреномъдрието се изразява по много начини — смиреномъдрие е и дяконията, и благодарността, и покаянието. Покаянието е par excellence смиреномъдрие, нали така? Виждате как започва Евхаристийният канон —Благодарим Ти, Господи Боже на силите, Който си ни удостоил да застанем и сега пред Твоя свят жертвеник и да паднем пред Твоята милост за прошка на нашите грехове и на греховете на народа, сторени по незнание. Всеки от нас е получил благодеяния, които до голяма степен може да види и това става причина за смиреномъдрие и благодарност. Смиреномъдрие —не съм направил нищо, а Бог ме е опазил в това, в това, в това.
Днес хората вече не разбират светостта. Свят е не някой, който има харизми, а който вече е бил свят преди харизмите. Харизмите идват, когато човек се освети, в противен случай харизмите ще го съсипят. Разбирате ли? Бог иска да даде харизми на всички. В ранната Църква половината вярващи пророчествали, а другата половина били тълкуватели, но ако Бог ти даде харизми такъв, какъвто си, не след дълго ще си станал едно гуру, което лъжепророчества и върши лъжечудеса, сам ще съсипеш себе си и на другите ще навредиш, защото дяволът знае някои неща, „продава ги скъпо”, винаги в наш ущърб, защото няма милост.
Помнете тези думи: всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. Смирението означава да има какво да ядеш, да можеш да упражняваш власт, да имаш здраве и да смяташ това за дар на Бога и да Го молиш да ти покаже какво да правиш с този дар. Това е смирение. Казвали сме го и преди: едно е кръстът, а друго —мъките. Мъките не са кръст. „Нося кръст!”— казваш. Мъки имаш, всички имат мъки. Два са кръстовете— единият отдясно на Христос, другият —отляво. Само единият спасява, а другото е просто мъка. Нима това, което тегля, понеже ощетявам другите, е кръст? Аз съм виновен за това. Кръст е онова, което става, когато искам да върша Божията воля, когато аз лично искам да приложа Божията мъдрост, а срещам съпротива. Това е кръст и той може да се прояви като болест, като презрение, като бедност и т.н. Това е кръст. Кръст е нещо, което правя с моята воля и приемам като свидетелство за Божията истина. А не това, че стрелям по някого и той стреля по мен и ме убива. Това е въздаяние за злото, което съм извършил. Смирението се проявява и в това някой да има слава, да има красота, да има богатство и да се старае да не ги демонстрира и да не измъчва с тях другия, а да гледа тайно да му помага. Смирение е да имам здраве и да го използвам, за да помогна на другия, а не да го карам да изпитва болка. Смирение е да имам красота, но да не наранявам другите с нея, а да оставя Бог да я направи богообразна. Смирение е, когато имам богатство и не парадирам с него. Когато нямам нищо, което да скрия, какво смирение е това? Това се казва крайна нищета. Добре, и в това състояние този, който се смирява, може да познае какво е смирение, да направи себе си отговорен за своята нищета и да не роптае пред Бога. И това е смирение, но изисква по-голяма духовна смелост. Затова всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, което означава, че всъщност нямаш нищо стойностно в себе си, а сам се превъзнасяш. Внимавайте в това, защото хората, които днес имат слава, сами славят себе си.
Горделивецът е болен човек, който умножава онова, което има в себе си, надува се и настоява всички да са омаяни и очаровани от него. Казах на един студент, който говореше: „Знам това, знам онова!”:
— Виж, когато бях млад, знаех всичко. Когато знаеш много, тогава и не знаеш много. Когато знаеш малко, не знаеш малко.
— Не разбрах—ми каза той.
Когато човек знае много, когато навлезе в науките например, тогава ще разбере колко много неща все още не знае и колко много още трябва да научи. И парадоксалното е, че всички ще смятат, че е много учен, а той ще казва:„Леле, още колко неща не зная!”. Когато човек знае малко, казва: „Знам всичко!”. Дори не си представя колко още трябва да научи. В духовния живот това важи изключително много. Затова човек, който има богопознание, е смирен.
На земята сме преходни, затова древните елини наричали човека смъртен. Много е важно човек да знае, че е смъртен. Бог с никого от нас не е сключил договор, че ще доживеем до 100 години и тогава ще дойде смъртта. Това означава, че трябва да научим езика на вечността. Езикът на вечността е езикът на смирената любов. Вечността е нещо, което се придобива още в този живот. Не можем да я пренебрегваме. Ако го направим, тя ще ни пренебрегне, както в онзи анекдот, който архим. Максим разказва. Смъртта преследвала един човек, а той се направил на бебе и казал:
— Искам ма-ма!
А смъртта му казала:
— Не, ще ходим в та(р)-та(р)!
Не можем да пренебрегнем това познание, но нашата цивилизация, капитализмът се крепят върху рекламата, върху лайфстайла, който иска постоянно да си незрял. Иска те духовно незрял, нищо да не разбираш, да чувстваш постоянно, че си свободен, да търчиш с новия модел еди-каква си кола с 160 км/ч и да мислиш, че смъртта не те дебне в следващите 100 м. Но капитализмът го иска и ние като добри деца „трябва” да се съобразяваме с това колкото се може повече.
Анекдотът, който ще разкажа, показва, че макар и да знаем, че ще умрем, ние не искаме да умираме. Защото смъртта не е част от нас, Бог я е допуснал, но ние не можем да я приемем.
Двама възрастни съпрузи се карали помежду си кой пръв да си замине от този свят. И двамата искали да са първи. Мъжът казвал:
— Жена, моля те аз първи да си отида, защото не мога да живея без теб!
Жената казвала:
— Мъжо, обикновено мъжете остават, ние, жените трябва да си заминем, за да подготвим място на небето!
И всеки ден се карали. Веднъж толкова много се скарали, че мъжът се ядосал и отишъл в кафенето. Докато си пиел кафето, се сетил, че забравил ключовете си у дома. Казал си: „Я да отида да взема ключовете, за да не ме заключи жената вечерта, когато ще се върна.” Почукал на вратата, а жената попитала отвътре:
— Кой е?
— Смъртта!
— В кафенето отиде! В кафенето!
