Недоволството като болест на духа

672 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Нека се огледаме около себе си. Да се взрем в лицата на хората, които ни заобикалят. Навсякъде и повсеместно виждаме недоволни физиономии на отегчени и изтощени субекти,  оплакващи се от безброй много неща — несправедливостта на живота, липсата на правила  или  чисто човешкото неразбиране от страна на близки, роднини и партньори. Те са толкова много и са така искрени в признанията си  и убедителни в аргументите си, че на обективния наблюдател наистина му е трудно да не се съгласи с тях. Очите им са пълни с болка, гласът им е пропит със страдание, а уморените им думи предизвикват съчувствие и загриженост.

Кой не би се съгласил с това? Наистина горчив е вкусът на живота и малко са истинските радости в него. Така е било, така е и така ще бъде. За това пишат класиците на световната литература, потвърждават  мъдрите мъже и свидетелстват светите отци на Църквата Христова.  Духът на този свят е белязан с печата на непълнотата и нерадостта. Веднъж извършил и познал греха, човекът се лута из противоречивите пътища на своето битие, загубил блаженството на рая и доверието на Отца.

И ако проказата на недоволството разяжда огромен брой невярващи хора, това е до голяма степен разбираемо и дори оправдано. Те нямат откровението на вярата, утехите на Божието присъствие и невидимото свидетелстване на Духа в простата рамка на деня. За тях Христос е просто един от многото религиозни водачи, а християнството  — една от световните религии. Но колко болно е да съзреш този неприятен недъг в духа на вярващите християни! Тези, които са били възпламенени  от небесния огън, докоснати от Небето и призвани по благодат за истински живот  чрез личната вяра в Спасителя! Хора, които би трябвало да знаят в кого вярват, какво изповядват и защо живеят!

Уви, храмовете и християнските дружества са пълни с недоволни миряни, които почти непрекъснато се оплакват и роптаят по най-различни поводи.  Хора с уморен поглед и изтощен мироглед, които се събират и безутешно споделят болките на деня. Те винаги са жертва на обстоятелствата и обект на незаслужени клюки и обиди. Отчаяни са в усилията си и окаяни в стремежите си и поради това са неразбрани и непълноценни. Неспособни са да се зарадват с истинска духовна радост и да понесат дълбочината на духовната скръб.

На точно обратното ни учи Христос. Царят на мира ни остави учение, изпълнено с благодат и любов към ближни и врагове, близки и далечни, което е във висша степен жизнеутвърждаващо и вдъхновено. Пропито е от радостта и желанието да споделяш чудото на живота с победилия Богочовек и с всяко друго Божие творение, изкупено с Неговата чиста и драгоценна кръв. Когато заявяваш, че вярваш и изповядваш Неговата свята жертва за греховете на всички поколения „от создание мира” и в частност на твоите собствени, тогава нямаш право да униваш и да тънеш в блатото на безнадеждността. Със Своето свято Възкресение, Спасителят разгроми силите на ада, съсипа дявола и проправи път към Небето за всеки, който вярва в Него.

Иисус Христос е не само пробив във вселената, мост между небето и земята, но и Онзи, който счупи печата на проклятието и смъртта и утвърди вечността и неизменността на Живота. Православният човек е дете на Бога и трябва да носи в своя дух радостта да обича, без да има нужда някой да му доказва свойствата на Твореца и подробно да му описва признаците на Неговото всемогъщество. Православието повече от всички други християнски деноминации е   „пасхоцентрично”, изповядва християнската Пасха — Възкресение, като най-големия и значим празник в доктрината си. Празникът на празниците, денят  на победата за всички свои последователи. Тържеството на живота над смъртта, на надеждата над безнадеждността, на светлината над мрака.

Затова православният не просто трябва да бъде оптимист, а непрестанен носител на духовна радост и озарение за всички около себе си, независимо от тяхното отношение към него. Спасителят призова последователите си с простите  слова:  „Вие сте светлината на света”(Мат. 5:14) и с това им вменява светия дълг да пръскат небесната светлина и с нея да осветят всяка педя от тази вечно изсъхнала и напукана от несправедливост и омраза земя. Житейските грижи и злобата на деня не могат да бъдат оправдание за този, който е приел святото призвание да бъде християнин по дух, тъй като той има най-важното — заветите на Спасителя и седемте тайнства на Неговата Църква. Той е обещал помощта си навсякъде, за всичко и пред всички. Веднъж завинаги е поел за Свой личен ангажимент да ръководи живота на всеки, който повярва и се уповава в  Него. Затова и не съществува ситуация, от която Той да не може да го избави. Затова и победата е вече спечелена, а от нас се иска просто да последваме Победителя.  Да живеем и нещо повече — да съпреживеем радостта Му. И да предадем нейната тиха лудост и на останалите.

Блаженствата,  като носители на надежда и  утешение в скърбите за всяка вярваща душа, завършват с тържествуващия призив:  „Радвайте се и се веселете”(Мат. 5:12).     Подвизаващият се сред изнурителни страдания, подложен на изкушения и непрекъснато атакуван от бесовете, не само трябва да очаква наградата в царството Божие, но и да носи дълбоко в себе си възторзите на духовната радост, още докато е в плът и в  невидимата бран  на земята.

Духът на Новия Завет никъде не звучи  толкова вдъхновено и жизнеутвърждаващо, както в Първото послание на св. ап. Павел до Солуняни (5:16-18): „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете”. Това е призив за ежедневно и непрестанно преживяване на пасхалната радост, непрекъснато лично богослужение и славословие на онези, които са превъзмогнали силата на закона и са потопени в пълнотата на благодатта. Живот пълноценен, истински и обожен, издигнат над условностите на обикновеното битие!

Светите отци на Църквата векове наред са твърдели, че недоволството е недъг на духовния живот и сигурен белег на отстъпление. Сравнявали са го с притворена врата за навяванията на демоните, които по всякакъв начин се стараят да разстроят неговия балансиран ритъм. Болест на духа, причинена от маловерие и неразбиране на съкровения смисъл на Христовото учение. Наличието на душевен смут и мисловен хаос са признаци за загубата на благодатта и за липсата на пълнота от общуването със Светия Дух. Поднебесните духове се възползват от всяко вътрешно неразположение на личността, за да го отклонят чрез натрапчивите си мисловни въздействия от пълноценното общуване със Живия Бог.

Напротив, честото славословие и благодарност към Твореца радват ангелите и възстановяват истинския образ на човека, като усилват желанието му за подвиг и внасят лекота в преодоляването на всяко изкушение по пътя към спасението на душата. Те създават благоприятна среда за чисто общуване с енергиите на Бога. Дори най-малката проява на негативизъм травмира лесно ранимата душа на подвизаващия, а най-скромно изразената благодарност умножава плодовете на Духа.

Когато се срещал с поклонници от различни краища на Гърция, един от известните подвижници на благочестието на  ХХ век — старецът Паисий Светогорец, виждайки окаяното им духовно състояние, често  ги вразумявал с думите:  „Колкото повече човек недоволства, толкова повече съсипва себе си… Недоволството и ропотът носят проклятие”( Слова, т.4, стр. 129-130).

По този начин той се опитвал по светоотечески да ги предпази от пропадане в духовния живот, вследствие на така опустошителната загуба на благодатта. Непрекъснато в личните си беседи с тях той им посочвал практическата духовна необходимост от позитивна нагласа при всяка житейска ситуация. Подчертавал в наставленията си, че  всичко, което им се случва, трябва да преценяват от добрата му страна, без паника, смут и безпокойство.

През призмата на чистата православна духовност всяко проявено недоволство и ропот е бунт против Божия промисъл за всяка душа. Нашият Творец и общ Отец във висша степен е преценил какво да въздаде на всяко от Своите чеда. В каква степен да допусне някое изкушение с цел да възпита в него някоя конкретна добродетел. Всеки, който води интензивен ритъм на духовен живот, е разбрал в личния си религиозен опит, че понякога ни връхлита зло, което се оказва, че е за добро и обратното — първоначално ни се случва добро, което впоследствие дава лоши плодове. Ние никога не можем истински да преценим какъв е скритият смисъл на Божията намеса и твърде често нашите реакции издават липсата на житейска зрялост и духовна мъдрост. Бог знае какво е спасително за нас много повече, отколкото ние можем да отсъдим в нашите жалки представи и нищожни преценки.

Затова да останем верни на заветите на Небето, за всичко да благодарим, като по всякакъв начин избягваме духа на недоволството и да молим Всеподателя на благата да освети всичко в нашия съкровен свят с пълнотата на Божията благодат в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.