НЕИЗБЕЖНАТА НЕБЛАГОДАРНОСТ

985 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм Св. Атанасий“, гр. Варна

Всеки свещеник прилича на капитан на кораб в откритото море на живота. Той е застанал на мостика и направлява, управлява и води закриляните от него души по светия път до тихото пристанище, където е вечното блаженство —царството Божие.  Но в курса на своето пътуване среща неприятни препятствия и множество пречки. Те са като подводни рифове, които не само  нанасят тежки вреди и забавят хода му, но и смущават духа на водителя на душите.

Един от тези крайно неприятни и враждебни рифове е неблагодарността. Защото тя е удар от упор, нанесен от най-близка дистанция от онези, на които той като пастир и духовен баща е помагал и отдал част от себе си, представяйки им и предавайки им Христовата истина. Но тя, неблагодарността, е колкото болезнена, толкова и неизбежна. Разбира се, всеки свещенослужител носи своята немощ, която като сянка го преследва навсякъде.

Никой от нас, ръкоположените, не е образец и огледало на благочестие. Такъв е единствено Той — Синът Божи, Пречистият Иисус. Всички ние сме като напукани икони, пукнати съдове, в които е излята Неговата оживяваща благодат.

Служителите Божии, Неговите посланици на земята, „царственото свещенство“, сме призвани и предопределени за това свято служение, но въпреки това сме само хора. Изпитваме болка, страдаме и понякога залитаме от напора на връхлитащите върху ни стихии.

Но и Той, Единородният Син Божи, е познавал неблагодарността. Срещал я е толкова пъти и е усещал ударите ѝ върху Себе Си. Мнозина са Го слушали, тръгвали са след Него, опиянени от словото Му, а след това са Го изоставяли  и захвърляли като непотребна дреха, потопени в суетата  на света. И наред с това са Го обиждали и клеветели пред ония, които не са Го познавали. А Той не само им е прощавал, но и дори тогава ги е обичал.

Прекият продължител на Неговата историческа и духовна мисия, св. ап. Павел, също многократно е вкусвал от „гъбата с оцета“. Посланията му са изпълнени с болка  и скръб за християните и общините, които са отхвърляли не просто него самия, но и са обръщали гръб на богооткровената истина. А той с молитви и сълзи ги е увещавал да се върнат отново в чистотата на истинското изповедание и е страдал, стенейки от лекомисленото им и неблагодарно поведение.

Житията на светиите са изпълнени със свидетелства за малки и големи предателства, които са горчиви примери за болезнена неблагодарност. За една част от просиялите праведници те са с решаващо значение за заминаването им от земната Църква и понасянето на кръста на личното им мъченичество.

А колко повече това се отнася за нас, които сме призвани и призовани да бъдем водачи на повярвалите по пътя към несъкрушимото Му царство. Пред мен са образите на много свещеници и по-възрастни събратя, които са понесли удари от ония, които са обърнали към Христа и водили по пътя към Него.

Още като млад дякон бях предупреден за бъдещата неблагодарност от страна на една част от християните. Опитните пастири ме подготвяха за печалната истина, че има всякакви хора в църковната действителност и че от всеки може да се очаква всичко и във всеки един момент. Голяма мъдрост има в съветите на опитните духовници. Те са като бойци от първа бойна линия, които са преживели всички ужаси на войната и са оцелели, очистени и натрупали онова зрънце на пречистеното откровение, което може да дойде само от стихиите на безбройните схватки с врага.

Слушах за изповедници, изоставени от духовните си чеда, само защото са били взискателни и последователни в изискванията си към тях, и това е станало просто защото те не са изпълнили някое тяхно желание или каприз.  Хора без достатъчно опит, но с високи претенции. Изискващи много от духовниците, но неспособни да се смирят, да дойдат в себе си и да видят личната си несъстоятелност. Непросветени и непрогледнали хора, които търсят вината само и единствено в другите и упорито отказват да открият основния проблем, който е дълбоко в тях. За съжаление, в скромния си опит като духовник мога само да потвърдя, че изреченото от по-опитните излезе вярно.

Най-тежките удари, предателства и хули съм понесъл от онези, към които съм проявявал  особена грижа и любов. Чел съм молитви, защитавайки ги от видими и невидими врагове, давал съм им безвъзмездно  пари и помощи. Понасял съм жертви от различно естество, без да съм имал някакви особени очаквания спрямо тях, освен обикновена човешка благодарност или просто разбиране. Затова и болката е голяма и душата на този, който се отдава, се изпълва със стонове и въздишки, носейки своя малък ад на любовта. Всичко това е печална и неизбежна тенденция и се отнася за всички отдаващи се духовници, независимо от особеностите и личната харизма на всеки един от нас.

Кой от нас, расоносците, достойни или недостойни според мнението на някого, не е понасял не само студено обръщане на гръб, но и груби обноски, клевети и обиди, без никакво или почти никакво сериозно основание. За всички нас във висша степен се отнася еврейската поговорка: „Ако си направил добро и някой ти е отговорил със зло, то бъди убеден, че голямо добро си му направил“.

И всичко това всеки приема през собствената си призма, пречупвайки го през своята деликатност и чувствителност.   Със сигурност аз бих го приел с още по-голяма болезненост, ако не бяха предупрежденията на опитните духовници на фронта на нестихващата „невидима бран“.

Но това са изкушения и велика съблазън. Изпитания с огън, за да преодолееш себе си, да превъзмогнеш това, което си и да продължиш да се отдаваш… Това са неща, допуснати свише за каляване на духа и за по-топло привързване към Бога, за да можеш по-силно да пръскаш не своята, а Неговата светлина.

Така е било с Пречистия Иисус, с апостолите, със светците и с всички нас, на които Той е предал Своята свята духовна власт. Това става и по Негово допущение за наше очистване и най-вече — за смирение. Всеки, който се опитва да бъде истински верен и предан на Спасителя във всичко, трябва да мине през полета от тръни и бодли, за да достигне до обетованата земя. Да се отдаде и да се опита да бъде изцяло Негов въпреки всичко и всеки. Това е лична Голгота и кръст, който трябва да бъде понесен.

Затова е особено ценно наставлението на св. Серафим Соболев: „Прави добро само за Бога и не обръщай никакво внимание на човешката неблагодарност. Очаквай награди само от Господа. Ако очакваш някаква благодарност тук на земята, напразно се трудиш и търпиш лишения. Човекът е по природа неблагодарен“.

Вседържителят Христос е предал на свещенослужителите Си Своята свята духовна власт, но над нея стои дарът на любовта. Защото Той е Цар на мира и любовта и ги раздава щедро на избраните от Него. Затова нека понесем всичко с търпение и любов, колкото и трудно и болезнено да е за нас, малко или много обречените на оковите на гордостта, но призвани да се борим с нея. Нека се опитаме да прогоним сенките от душите си, да се избавим от облаците на обидите и да продължим да се отдаваме така, както се е отдавал Спасителят Христос, побеждавайки всяка болка, скръб и печал, причинени от неблагодарността на другите.