Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Ще разгледаме една тема, която вълнува както светски, така и църковни хора и е основата на духовния живот — отчаянието. Трябва да различаваме кога нещо е по Бога и кога не е, кога е проблем и кога е насърчаваща сила към Бога. Духовният живот не е външен израз и външна форма, а е най-вече съзнание, пътуване, път. Първите християни знаете ли какво име имали? Път, Христос е път, Пътят. Да видим тази тема, която е много важна и в нашето пътуване ще имаме за помощник св. Ефрем Сириец, който говори от личния си опит. Когато казваме нещо, което не е лично преживяване, то не докосва сърцата на хората и не променя човека. Всичко, което е от личния ни живот и опит, има друго отражение. Св. Ефрем говори от личен опит за опасността, пред която сме изправени, когато падаме в отчаяние за греховете, които сме извършили. Той казва: „Лукавият има навика да преувеличава греха в съзнанието на този, който съгрешава, влагайки в него мисли на отчаяние, които приличат на черни вълни, за да го потопят в отчаяние. Затова не се отчайвай за спасението си, а ставай от падението и се връщай при Господа, Който е милостив и щедър, дълготърпелив и многомилостив и не презира тези, които се каят искрено, но ги приема веднага с радост“. Светците не ни дават съвети, които са чули или прочели, имайки за цел нашето нравствено подобрение. Светецът не е ходил на неделно училище и не ни поучава с няколко хубави думички, за да станем добри деца. Неговото слово се ражда в сърцето му като плод на болезнен и едновременно радостен личен път, затова и прелива живот на тези, които го слушат и го четат. В сърцето на светеца, на духовния човек става духовно раждане и това има друго отражение и въздействие върху хората. Светците със своя живот ни откриват пътя, който води до същинския живот, до Христос. Духовният живот като изкуство на изкуствата и наука на науките не се преподава в училищата, а в пространството на сърцето, когато решим да уважим нашето сърце и да го вземем насериозно. Светците са мъдри хора и могат да различават както многообразните капани, които дебнат на всяка наша стъпка, така и щедрите благословения, които Божията благодат дава в живота ни, т. е. те имат дара на разсъдителността. Св. Ефрем казва, че най-голямата от всички добродетели е разсъдителността. Те различават кога съществува светлина и кога мрак, могат да открият и да разтълкуват капаните или благословенията, които се крият зад едно събитие, имат способността да проникнат зад измамните явления на този свят и да стигнат до истината на нещата. Да дадем един пример. Нещо, което на пръв поглед ни изглежда грях, светецът може да го възприеме като добродетел, и обратно, той прозира страстни подбуди в неща, които в нашите очи изглеждат като добродетели. Наистина са нужни аскетични сетива, за да можем да различаваме истинските подбуди на нашите дела. Светецът е автентичен. Едно добро детенце, което носи маската на добрия християнин, на благочестивия човек, не може да излъже един светец, нито един покварен от света не може да не почувства надеждата, която излъчва присъствието на един светец. Св. Ефрем Сириец казва нещо смело, но и обнадеждаващо за съвременния преситен, но и едновременно напълно отчаян човек. Той казва, че човекът не може почувства Божията сила, докато се намира в покой и щастие. Само когато стигне до отчаяние, което го откъсва от надеждата, тогава Бог идва и показва Своята любов и сила и го избавя от мъките. Затова ако смятаме Църквата за институция на добри и нагодени хора, грешим, и ако човек има предвид един такъв бог, непременно ще се скандализира. Ако не станем нула, тоест нищо, Бог няма да ни възкреси в Божията светлина, защото, казва светецът, Бог от нищо ни е създал и ни е дал живот. Затова, ако не станем нищо, Христос няма да се яви в нашия живот. Но е нужно да внимаваме да не паднем в капана на отчаянието поради свръхчувствителност. Лукавият се опитва да направи чувствителните души свръхчувствителни, да ги изтощи и да ги доведе до отчаяние. Той използва свръхчувствителността на характера ни, за да ни доведе до отчаяние. Но ако реално искаме да сме искрени със себе си, зад нашата свръхчувствителност се крие егоизъм, един много опасен капан за духовния живот, всъщност се крие едно его, което иска да контролира живота и да уреди всичко. В крайна сметка свръхчувствитеният човек чрез подбудата на лукавия стига до пълно изтощение и духовните му сили се изпаряват и така той става неспособен да излезе от себе си и от помислите си, за да доближи Бога и да почувства Неговата любов и безкрайна милост. Само Бог може да прости всичко и да ни възкреси от душевната смърт на отчаянието. В духовния ни път обикновено сме в опасност от две изкушения — или от леността и коравосърдечието, които ни правят нерадиви и безразлични, или от отчаянието и безнадеждността, които буквално ни обездвижват и парализират. Тук св. Йоан Златоуст казва, давайки надежда: „Не казвай, че откраднах, убих, блудствах и Бог не ме приема. Не казвай никога това, защото Бог приема всички, както разбойника, митаря и блудницата. Само да не изпадаме в отчаяние и леност, защото този, който е паднал, отчаянието не го оставя да стане”. Отчаянието ни лишава от благата, които сме придобили, докато леността не ни оставя да се избавим от страстите. Презрението ни свали от небето, но отчаянието ни сваля в бездната на порока, когато съгрешаваме. Когато съгрешаваме, ни яде съвестта, постоянното помнене на греха задавя душата и я води до крайно обезкуражение, което ни обезсилва духовно. Особено когато се затваряме в себе си и се осланяме само на нашите сили, обикновено изпадаме в отчаяние, в леност и се затваряме в един порочен кръг, който ни води до безизходица. Но ако решим да разбием стените на изолацията, да се открием за Бога и да дойдем в църква, там ще чуем, че не сме единствените грешници. Нашият проблем не са само греховете, а че се занимаваме постоянно с греховете си. Проблемът ни не е нашето падение, а че се занимаваме с падението си, което означава, че искам аз с моите сили да реабилитирам себе си и затова се затварям в себе си. Няма по-лоша форма на егоизъм от това. Грехът ни не е толкова проява на егоизъм, колкото заниманието ни с греха ни, което ни води до отчаяние и ни кара да се затваряме в нашето аз, защото това уязвява идеята, която имаме за себе си. И какво казва светецът? За да изляза от себе си, е нужно да дойда в църква и там ще видя светци. Какви били светците? Безгрешни? Много и велики светци паднали в тежки грехове, но се покаяли и Христос им простил и очистил душите им. Ако видим този дух и това съзнание и този етос в Църквата, ще си тръгнем утешени и подкрепени, надявайки се и на нашето поправяне. В житията на светците са описват както паденията им, така и дивното и пламенно покаяние, така че тези, които съгрешават, да имат полза и надежда. Тези, които остават чрез Божията благодат далеч от греха, да благодарят на Бога за голямото благодеяние. Когато сме наскърбени и някой ближен дойде да ни утеши, може малко да намали тежестта на скръбта, която смазва сърцето ни и да почувстваме известно облекчение, но скоро ще се върнем към предишната леност и униние. Но когато разберем, че и други предишни грешници са се покаяли и спасили, приемаме по-лесно увещанието на Бога да се покаем и Той ни явява безкрайната Си благост, която проявява към творението Си и вече не се съмняваме изобщо за нашето спасение. Впечатляващата е педагогическата разсъдителност и нежност на светците ни, която ги кара да се отнасят към ближния аналогично с духовното му състояние и сили. Светците имали разсъдителността и нежността да се отнасят към всеки човек съобразно неговия характер, личност, възможности. Ако ние обобщаваме състоянията и хората и имаме еднакво слово към всички, това означава, че никога не сме заподозрели нещо от Божията любов и духовния живот. Например света Синклитикия казва, че трябва да хвалим нерадивите и лениви души, които се изтощават лесно в борбата за доброто, както и душите, които лесно се разочароват и изпадат в отчаяние. Дори и на най-малкото добро, което правят, да му се възхищаваме, напротив, казва тя, техните сериозни и големи прегрешения да характеризираме като като малки, да утешаваме тези души с обич и да им напомняме неизчерпаемото Божие състрадание и благост.
Но съвременният човек не стига до отчаяние само поради греховете си, защото понякога дори не осъзнава рушителните последици на греха върху душата си, но се отчайва повече от трудностите, които среща всекидневно, от неуспехи, загуби, самота, вътрешни конфликти, психологични травми, непоносими състояния. Тук няма място за съвети и думи, а само за извънредна намеса на Бога. Не може на един човек в неговата трагедия да му казваш религиозни думички и съвети, когато нито си преживял, нито си минал през болката му, там мълчиш и очакваш Бог да се намеси. Така имаме извънредни намеси на Бога, Който намира най-невероятни и удивителни начини да извлече човека от ада на неговото отчаяние. Изстрадалите и отчаяните са любимите чеда на Бога.
Всички светци са преживели гранични състояния на болка и отчаяние, но са повярвали твърдо в Господнето слово и впоследствие са разбрали, че онези безизходни състояния са били най-благословените моменти от живота им, защото са станали повод и начатък за духовното им раждане. Неуспелите за света са успелите за Бога, защото придобиват привилегията да стигнат до надеждоносното отчаяние, признават своя хал и недостойнство и го приемат с простота и смирение. Какво е вярата? Нищо друго освен оставяне. Когато не храним надежди, когато не можем да се надяваме на себе си и на своите възможности и отказваме да вярваме в своя егоизъм, и се оставяме на Бога. Тази лудост, въпреки че не съществува вероятност по човешки да се оставиш на Бога, е гранично духовно състояние, което открива вярата в Бога. Съкрушението и отчаянието от нашето аз се претворяват в надежда в Христос. Непоносимата болка се преобразява в копнеж за Христос. Болката е като остен, който събужда човека от духовната му летаргия и обучава духовните му сетива, за да стане способен да разпознава присъствието на Христос в живота си и да Го обича. Както когато лекарят иска да види дали един организъм е здрав и го кара да изпита болка и болката е знак за живот. Болката, която се ражда чрез изпитанията, изкушенията и паденията ни, ще активира нашите сетива, слух, зрение, за да можем да чуваме и да виждаме присъствието на Бога. Когато се отчая и се срути идола ми в руините на егото, тогава Бог ме очаква. В крайна сметка в Църквата какво правим? Събаряме религиозния и светски идол, идеята, която имаме за себе си.
Това че стъкмихме едно лъжливо аз и влагаме в него и болката, всъщност какво е? Вероятността, че това, което съм стъкмил, не е достатъчно за мен да се спася. Вероятността, че този мой идол не е значим, съдържа страшна болка. Срутването на моето лъжливо аз, което съм стъкмил и за мен, и за другите. Всички играем един театър, един по-малко, друг повече, и в Църквата, и извън нея. Кой е театърът? Да съградя едно лъжливо аз, защото не приемам личността на Христос. Затова един писател К.С. Луис нарекъл Бога образоборец в смисъл на имиджоборец. Нашия имидж, образ, икона. И какво казва той? Вярвах, че веднага щом започна да призовавам Бога да дойде в живота ми, ще свършат всички мои мъки. Внезапно обаче, когато видях да идват все по-големи изпитания, се попитах защо става това и разбрах, че сякаш Христос ми казваше: „Зовеш Ме и чакаш да дойда да се вселя в теб, но не разбираш, че сърцето ти е като кокошарник, но Аз съм Цар — и един Цар не живее в кокошарник, а в дворец, и един дворец не може да се построи върху един кокошарник“. Затова трябва първо да разруша кокошарника ти, да поставя здрави основи, върху тях ще построя в теб дворец, подходящ да живея в него. Болката, която виждаме, я има, защото искаме насила да спасим нашия кокошарник и Христос да не живее в нас. Докато човекът настоява сам да построи живота си, вярвайки в себе си, в силите си, в успехите си и добродетелта си, чувствайки се себедостатъчен и обезопасен, все повече се отдалечава от Бога и го обзема светска скръб и отчаяние, едно горчиво предвкусване на смъртта. Кое е отдалечаването от Бога? Това са не толкова греховете ни, в крайна сметка те ще ни смирят, а нашата агония да крепим спасението си върху себе си, да се чувстваме себедостатъчни, да се чувстваме на сигурно — тогава се отдалечаваме от Бога. Тоест когато се осланяме на нашите сили. Но има и една друга благословена скръб по Бога, която, когато поставим ново начало в духовния ни живот, когато се обръщаме към Бога и превръщаме нашето отчаяние и болка в кървав вик, пламенна молитва и покаяние, спира вече да ни води до падение и се претворява в надежда и благословение, в пълно доверие в Божията благодат. Тоест молитвата ни е кървава молба, кървав вик. Когато чувствам моята болест и недостойнство, чувствам надежда сред моето отчаяние. Това не е ли парадоксално? Чувствам надежда, когато чувствам моята немощ и недостойнство. Ако някой чуе това, ще ни вземе за луди. Не можеш да бъдеш християнин, ако не си толкова луд, толкова абсурден за хорските очи. Не е ли страхотно? Чувстваш надежда, когато чувстваш своето недостойнство. Имам надежда, въпреки че по човешки нямам надежда. Когато се наситя на отчаянието, което изпитвам за себе си, тогава ще започна да се насищам на увереността, че Господ е всичко за мен. Когато оставам сам, без да виждам никъде надежда и светлина, когато рискувам да доверя себе си безусловно на Божията грижа и любов, тогава ще започне да изгрява моята вътрешна свобода и реално избавление. Избавлението идва не с премахването на болката и на кръста, а с тяхното утвърждаване. Старецът Емилиан Симонопетритски казва, че светлината идва не с премахването на болката, а с отричането от егото, откъдето ще се отвори процеп и ще влезе светлината. Отчаянието по Бога не е безсилие и душевна страст, а положителна и благотворна сила, бидейки и болезнено състояние, в което чувствам, че се заличават пред мен както моето аз, така и всички онези неща, в които съм вярвал. В същия момент виждам Божията ръка да достига дъното на болката и агонията, преживявам внезапно грабване на моето битие и виждам Бог да ми открива постепенно Себе Си и познанието на Неговите тайни. Самият Христос трябва да дойде и да разкъса всички чужди и мрачни пластове върху сътворената по Божи образ човешка природа, които са я изменили. Колкото и човекът сам да дере люспите на греха си, резултатът е отчайващ. Само Христос може да премахне напълно от нас кожените ни дрехи. Болката, която ще почувстваме, е ужасна, първото разкъсване бе толкова дълбоко, че ми се стори, че стигна до сърцето ми, разказва Луис, но когато Той започна да дърпа кожата ми, за да я свали, изпитах толкова ужасна болка, както нищо друго в живота си. Само едно ми даде сили да издържа. Радостта, която чувствах, гледайки да се бели кожата, която беше черна, груба и дива. Когато това свърши, Бог ме потопи във водата и отново станах дете с нови дрехи, с Неговата дреха, дрехата на нетлението, която е Сам Христос, понеже „тези, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте”; който претърпи докрай, той ще се спаси, казва евангелистът. Да понасяме болката, да понасяме изкушенията, да понасяме нашия мрак, да понасяме нашето отчаяние и Бог ще дойде. Бог идва. Да имаме храбър дух и да казваме на Бога: „Господи, не се тревожи за мене, ще остана верен до смърт, каквото и да ми се случи, каквито и трудности и неуспехи да срещна в живота си, няма да помръдна от Теб“. Смиреният човек е този, който не се смущава. Колко хора срещат Бога чрез трагични неуспехи и нещастия в живота си. Това са парадоксите на Бога, Той претворява неуспехите в успехи, нещастията в благословение, отчаянието в надежда. Най-големите грехове стават повод за дълбоко покаяние, което води до святост. Когато се отчаем, когато ни разочароват хората и състоянията, тогава е моментът Бог да ни очарова. Животът ни е голгота, път с много кръстове и отчаяние. Всички препятствия съдействат да постигнем невъзможното — срещата и общението със същинския живот. Този, който много е пострадал, той и се поучава. Св. Исаак Сириец продължава и ни увещава всеки лично и бащински. „Ако искаш да стигнеш до съвършенството на Божия покой, трябва да решиш да претърпиш скърбите и трудностите, защото, ако искаш да възлезеш на небето, да наследиш онзи покой и блаженство и безсмъртен живот, тук ще имаш трудности и скърби, но когато сърцето ти се стопли в духовния живот, тогава нито ще изпитваш скръби, нито ще се боиш от скърбите, а ще се противопоставяш на всички изкушения“. Просветли моя мрак, ще викаме на Бога заедно със св. Григорий Палама. В бездната на отчаянието ни, в дълбините на мрака. И Господ идва и ни дава ново сърце, прави нашето утеснено (от скърби) сърце толкова пространно, че вмества Бога, всички и всичко. И така, кой се спасява, пита авва Макарий. Този, който придобива сърце. Придобиваме сърце, когато търсим просветление от Христос сред нашата смърт. Той разширява сърцето ни и в него има място за всички и за всичко, и тогава всички ставаме едно в Христос. Премахват се разстоянията. И св. Димитър е в Солун, но и тук и навсякъде. Имайки това съзнание, разбираме, че св. вмчк Димитър, който ни дава този мъченически етос, е предложение за живот за всички нас, това е предложение за всички. С други думи, каквото и да става, да разпнем помисъла си, да разпнем егото си и да се научим да казваме „Да бъде благословено!”, да оставим всичко на Бога, Господаря на живота ни, да нареди нещата, както и когато иска. Това е реална свобода и тогава ние чувстваме, че Църквата е прегръдка не за добрите и нагодените, а за изстрадалите и нещастните…
