Платното на живота

1025 0

Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Бог те обича, но ти обикновено не чувстваш това в сърцето си, не си го припомняш и най-вече не го живееш във всички твои клетки. Почувствай, че си възлюбено Божие чедо там, където си, в твоя хал, борба, падение, слабост. Дори тогава Бог те обича. Защото Бог не е като мен и като теб — когато те види в труден момент, да се опита да подмине проблема ти. Бог е като слънчевите лъчи, които проникват навсякъде и докосват всички неща в този свят — и чистите, и мръсните, и  цветята, и морето, и планините, но и отпадъците, и калта. Това прави Бог, защото те обича. И вижда, че полагаш усилия и се бориш. Помни това.

Когато един художник рисува картина, започва с едно бяло платно. В началото образите не са завършени. Започва с малки скици, очертава фигурите и постепено започва да ги усъвършенства, като ги оцветява. Накрая поставя веждите, очите, ръцете, т.е. детайлите. Когато от самото начало не искаш да видиш детайлите и питаш: „Къде са очите? Къде са устните?”, Той ще ти каже: „Чакай, и те ще се появят постепенно. Още не съм свършил.” Чуваш ли тези думи: „Още не съм свършил”? Това ще рече, че още живея, още полагам усилия, още казвам на Бога: „Продължи милостта Си към тия, които Те познават”. Още вървя към Теб, полагам усилия да дойда при Теб, в Твоята прегръдка, правя грешки, като всички Твои деца, затова моля за Твоето разбиране. И Бог ни го дава. Затова, когато един човек напусне този свят и всички се молим за него на опелото, казваме молитвата: „Спасителю, упокой заедно с духовете на починалите праведници душата на Твоя раб, като я запазиш в блажения живот, който е у Тебе, Човеколюбче.” Тогава можеш да кажеш думите „сега свърших”. Сега мога да бъда съден и Бог да види дали съм направил всичко, дали  поставих всички цветове и нюанси там, където трябва. Но докато съм жив и полагам усилия, все още не съм свършил, все още вървя и по този път има възходи и  падения. Трябва да разберем това, за да се помирим със себе си, със своите трудности, падения, терзания и да бъдем спокойни. Не е нужна паника, тревога, безкраен плач. Ще заплачеш, ще се покаеш и ще продължиш, ще изтриеш сълзите си и ще продължиш напред. А ако не плачеш с очите си, заплачи в душата си. Има хора, които не могат да заплачат с очите си, но пък душата им плаче. И Бог вижда, че те се трогват. Въпросът е да дойде това трогване, да се задвижи душата, да се развълнува, ако душата ти се задвижи, не е нужно да плачеш. Задвижи се, направи нещо, промени нещо, защото някои плачат, но не се променят, вълнуват се, но не се поправят, практически да променят нещо.

Това искам да ти кажа, да не се разочароваш, да се бориш, да обичаш себе си, да се покайваш, да чувстваш вина, но и тя да има срок на годност, а не да живееш постоянно с вини. Някой казваше: „Чувствам вина”. Добре, колко време ще чувстваш вина? Все има нещо, което някога е сложило клеймо върху нас — причинили са ни болка или ние сме причинили болка на някого и сега се чувстваме зле. Колко време ще се чувстваш зле? Облече се в черно по някаква причина, поради траур. Колко време ще си така? Цял живот? Не приемаш ли надеждата? Прошката, която Бог ти дава? Любовта, която Бог ти дава? „Приемам я.” Тогава защо постоянно се оплакваш? Защо сърцето ти въздъхва тежко? Къде е опрощението,  къде е усмивката на надеждата, къде е тази възкресна усмивка, с която казваш: „Бог ми прости”? Бог ме обикна, Бог ме избавя, спасява, обича и аз се боря и полагам усилия и се усмихвам. И да го показваш и да го проявяваш пред околните, пред децата си и съпругата си. Има голямо значение другите да виждат нашето покаяние и преобразяване.

Свикнали сме с вините, скръбта, разочарованията и когато изчезнат, ние не се чувстваме много добре, липсват ни, не можем да продължим напред и да кажем, че заслужаваме щастие. А казваме: „Не мога дълго време  да съм щастлив, защото, за да съм щастлив дълго време, нещо лощо ще ми се случи след това. Не  вярвам, че ще съм щастлив толкова време.” Някой казал на жена си: „Минаха толкова часове и не се скарахме, странно ми е!”. Той не  вярвал, че това е възможно.

Нямаме такава вяра, още не сме изрисували в сърцето си представата на  Бога за нас. Още не сме повярвали докъде Бог ни зове да стигнем, още не сме  се въодушевили от този призив на Бога, Който ни зове да станем като Него. Какво ще рече „по Божи образ и подобие”? Да Му се уподобим в славата, красотата,  щастието, радостта, блаженството. Повярвал ли си в това? Че е за теб, не за други, а за теб, за мен, за децата ти, за братята и сестрите ти, за съседа ти, за този, когото обичаш или мразиш, за всички. Не сме го повярвали, защото постоянно се оплакваме, харесва ни злочестието, хленченето, ропотът, мърморенето, горчивината и не проявяваме тази радост, която Бог ни дава. Затова Господ казва: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?”. Ще види ли хора, които вярват в Него и Му се доверяват?  Какво ще рече да вярват в Него? Да произнасяш Символа на вярата не е достатъчно, за да бъдеш вярващ човек, след като имаш смут, страх, чувство за самота, а преди  малко си казал „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята…” Не го казвай формално. Остави думите да те напоят, остави сърцето ти да ги почувства. „Вярвам в един Бог Отец.” Отец означава, че имаш за Баща Твореца на земята, Бога на любовта, Бога на радостта, на славата, на веселието, а в същото време си толкова начумерен. Е, значи не си дете на този Бог. Нещо не върви добре с теб и с мен. Да го помислим, да си го припомним и да кажем: „Вярвам, че Бог ме зове да стана нещо много хубаво в този свят, не в смисъл всички да ме гледат и да се занимават с мен, а аз да се зарадвам  на душата си, на пътя си в този свят, да се зарадвам и да се събуждам, да се прекръствам и да започвам деня си, казвайки „Слава Богу!”.” Това „Слава Богу”, което много хора казват с такава благодарност, че ти става радостно като ги слушаш. Много пъти на хората, които са се запознавали със смирени отци на Света Гора,  им е правило впечатление, че те изричат това славословие. Един дядо монах поливал градината си и от балкона някои го чували, без той да ги усети, как казвал „Слава Богу!” или „Слава Тебе, Боже!”. Всички го казваме — понякога и аз, и ти. Но този монах го казвал с щастие, с радост, а ние го казваме от нужда, като дълг и по навик, защото нямаме тази слава в сърцето си. „Освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом. Ти ги прослави с Твоята божествената сила…”

Харесва ми този израз — „Ти и тях  прослави”. Ние Те прославяме и Ти ни прослави, дай ни в отговор на славата, която Ти отдаваме, нова слава. Дай ни като отговор на любовта, която имаме към Теб, тази слава, прослави ни!  И въпросът не е да знаем това, а сърцето ни да чувства покой, да съм жив и да не искам да умра, да живея и да не мисля за самоубийство, да живея и да имам чист ум, без да се замайвам от помислите, които като пчели на мед ме обграждат и идват в ума ми, и този рояк от мисли, помисли, терзания, отчаяние, мрак ме влудява. Всички тези неща да изчезнат от мен и да почувствам Божията радост. Не е ли хубаво всичко това?

Затова е нужно припомняне. Настрой телефона си да ти припомня често, че  Бог те зове към Своята слава, че Бог те обича. Умът ни забравя всичко това и е нужно постоянно да си го припомняме. В Добротолюбието се казва, че най-големият проблем на ума е това, че се е помрачил, че не вижда ясно и забравя великите неща, които Бог ни е дарил. Забравихме, че сме Божии чеда, че всичко ще бъде наред, че ако не върви добре, за няколко години няма да е добре, но съществува щастие някъде в сърцето ни и във вечността. Това трябва да цари в нас, да го казваме постоянно: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Помогни ми да не забравям Твоята любов. Господи Иисусе Христе, благодаря Ти, че ме обичаш!”.