ПОСЛУШАНИЕТО НА СТАРЕЦА ПАИСИЙ

431 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Всеки млад духовник, чието сърце е изпълнено с ревност и дръзновение към Спасителя Христос, прилича на пчела, която събира мед от разговорите и беседите си с по-възрастни и опитни свещенослужители. Така той постепенно се обогатява, надстройва и получава „благодат въз благодат“.

Няколко пъти на провежданите ежегодни инициативи „Седмица на православната книга“ бе канен  Черногорският митрополит Амфилохий Радович (1938-2020) и от разговорите си с него  гости и християни, свещеници и миряни получиха голяма духовна полза. На една от своите лекции той говори за престоя си на Атон и за близката си среща  с благодатни старци. В края на лекцията един любопитен младеж от публиката го попита:  „Владико, казахте, че познавате стареца Паисий (св. Паисий Светогорец, 1924-1994). Споделете ни нещо за неговия бит, което все още не е описано от по-младите духовници, които са били до него.“ Митрополит Амфилохий въздъхна и кротко отговори: „Имайте предвид, че старецът не просто имаше смирение, той имаше истинско смирение. И проявяваше забележително послушание пред всички висшестоящи, независимо какво знаеше или какво беше чул да се говори за тях. Когато идваха делегации в „Панагуда” и в „Кутлумуш”, където се подвизаваше, той винаги се държеше като обикновен монах въпреки голямата си известност и славата, която се носеше за него навсякъде. Когато видеше някой владика или архимандрит или който и да е по-нисш духовник, той подхождаше към него като новобранец към офицер. Ставаше, ако беше седнал, или накланяше глава и искаше благословение. А после  заставаше скромно  и ако останеше в компанията му, гледаше кротко надолу. А най-интересното е, че неговият изповедник  бе доста по-млад от него. Но старецът изключително много го уважаваше и изразяваше своето уважение непринудено и естествено, без да го демонстрира пред околните. Това правеше впечатление на всички. И както ви казах, той вършеше това не външно и показно, а съвсем искрено и простодушно.“

Това наблюдение, споделено от възрастния духовник,  направи особено силно впечатление на всички, защото беше неочаквано. В същността си то не засягаше  някакво духовно напътствие или мистично преживяване на благодатния старец, от което следват възторзи и молитвени въздишки, а идваше от посока, която никой не очакваше. Много хора притихнаха и дълбоко в себе си се замислиха. Там, където е тяхното вътрешно аз — това ненакърнимо его, което е причината за толкова грешки и недоразумения в нашия духовен живот. Защото смирението и всичко, свързано с него, особено послушанието, проявявано на практика, е нашето слабо звено. За него говорим, но не го проявяваме. Или ако го проявяваме, то е толкова крехко, че прилича на минзухар, израснал сред снега.

Уви, нашата сила е в теорията, а не в практиката — там, където в огнената пещ на „духовната бран“ се  коват истинските скрижали на духа. Именно това е най-ясният критерий за нашето духовно израстване и проява на реалната ни лична „метаноя“ (преоценка на ценностите, преобръщане, преобразяване).

Дай, Господи, на нас, по-младите, ерудираните, многознайковците и капацитетите по всички въпроси, които често сме горделиви, своенравни и невслушващи се в мъдрите духовни съвети, поне частица от дълбокото и мощно послушание на стареца Паисий. И нека го проявяваме искрено и осъзнато към нашите епископи и духовни наставници, външно, но преди всичко и съкровено, за да го превърнем в част от личното си себеусещане на духовници и християни. Нека то бъде чиста монета и има реална  ценност и тежест пред везните на Бога.

Дай ни, Господи Иисусе Христе, Който си се смирил с велико послушание пред волята на Отца, да бъдем достойни да се потопим в Твоя пример и в този на забележителните Божии угодници и да дадем зрели духовни плодове. Защото знанията сами по себе си не ни приближават до Бога, а много често ни отдалечават, защото, опиянени от тях, ние се възгордяваме, превъзнасяме и попадаме в плен на най-коварната духовна болест — прелестта.

А напротив, искреното послушание  и осъзнаване на нашата истинска духовна немощ  ни уподобяват на Пречистия Иисус. Духовно израстване без кеносис е невъзможно. Колкото по-ниско, толкова по-високо. Това е простата симетрия на духа, завещан ни от Спасителя и светите отци.

Всяко послушание е двойно — и към Бога, и към ближните. Един искрен поклон пред всичко свято на небето и всичко борещо се с греха на земята. Затова нека непрестанно го проявяваме, като не забравяме мъдрото наставление на св. Антоний Велики: „Ако бъдете търпеливи, послушни и покорни на своите отци, Господ ще ви въздаде прекрасно въздаяние и вашият труд ще бъде споменат пред Божието лице. Който се подчинява на своите отци, такъв на Господа се подчинява: и който на Бога се подчинява, той и на отците си ще се подчини!“ („Бисери от духовната съкровищница на светите отци“, стр. 311).