ПРАВДАТА НИ СЪЕДИНЯВА С БОГА И БЛИЖНИТЕ

338 0

Автор: архим. Варнава Янку

Превод: Константин Константинов

Едно друго значение на правдата е опазването и защитаването на истината. Но какво е истина? Да убедя другия, че ме е онеправдал? Да го убедя, че ме подценява, докато заслужавам повече? Да подкрепя онеправдания, понеже привидно аз съм прав?  Това са чисто светски действия, за да опазя моя авторитет, да не загубя моя имидж, да не умре моето его.  Истината означава, че се смирявам заради другия, обичам го и му прощавам. Истината означава, че ставам пример за другия, за да се научи и той да обича и да прощава на този, който го е онеправдал.

Един старец попитал авва Пимен дали е добре да порицава и да нарежда на братята, които живеят с него, когато нарушават заповедите му. Авва Пимен му дал отговор, с който го обезоръжил: „Не! Длъжен си да станеш пример за братята си, а не техен законодател!“.

Св. Йоан Златоуст е категоричен в своето разбиране за неправдата. Докато бил изгнаник в Кукуз, той пише в писмо  до  дякониса Олимпиада: „Нищо и никой не може да онеправдае този, който се намира в духовно бодърстване. Нищо и никой не може да го лиши от добродетелта, ако той самият не предаде себе си. Единствената вреда, която можем да понесем, е тази, която скверни и руши нашата добродетел!“.

Правдата е копнежът да умре нашият егоизъм, да умре нашата злост. Ние какво правим? Покриваме и украсяваме страха от смъртта на егото ни, несигурността ни, духовната ни нищета, душевната ни малоценност, позовавайки се на добродетелта на правдата. Искаме постоянно да ни признават. Използваме правдата като алиби, за да убедим другите, че имаме право. Опитваме се да покровителстваме себе си, да опазим хипотетичната си ценност, която реално е проявление на нашето чувство за малоценност. Ето коя е най-голямата неправда, която бихме могли да сторим на себе си.

Истинската правда е да се научим да признаваме своята ценност в отношението си с Христос. Да ставаме силни чрез смирението в Христос.  Да придобием вътрешна простота и свобода. Да обичаме своя враг. Да прощаваме с Божията благодат на този, който ни е онеправдал. Никой не може да прости истински на другия само със своите душевни способности, защото в даден момент ще стигне до психопатологични конфликти.

Истинската прошка е да дадеш на другия прошката на Христос, която ние самите вече сме получили и вкусили. Ако притискаме и принуждаваме себе си да прощаваме с нашата човешка сила, навярно в даден момент ще обвиним Бога, понеже ни дава заповед да прощаваме  на братята си.

Правдата е всеобемен Божи дар, който ни прави способни да прощаваме, да общуваме, да обичаме, да се съединяваме. Правдата е добродетелта, която ни дава възможност за съвместно съществуване, възможност за прошка. Ще го кажем отново: не като наше постижение, а като Божи дар, който се дарява на този, който го търси в покаяние и смирение.

Ако правдата ни отделя от братята ни, тя е измама и заблуда. Светската правда не ни съединява; тя ни разделя и отдалечава. Когато се позоваваме на своето право, за да се противопоставим на другия, да го оборим и да властваме над него, не се ли отделяме от него?

Хора от всяка епоха се опитват да променят света, да поправят злото. Изискват от църковните хора да се борят за социална правда, за равенство, за филантропия, за доброто на света. Мнозина от тях започват с добри намерения, имат добър помисъл, имат чувствителност и желаят да се борят срещу злото в света, за да настъпи промяна към по-добро. Наричат себе си „месии“. Колко такива месиански тенденции крият психопатологични комплекси!

Някои са владени от мегаломания, чиято причина са душевните комплекси и потиснатите желания. Други проявяват силен негативизъм спрямо прякото обкръжение, в което живеят — както към семейното и приятелското, така и към професионалното и социалното в по-широкия смисъл. Обикновено неуспехът в личните отношения води до чувството за малоценност и постепенно в нас се развива мегаломания, която се проявява не само в светска, но и в религиозна среда.

Как можем да разберем дали нашият принос за възстановяването на някоя социална неправда е здрав или патологичен? Когато видим в нас да се развиват негативни чувства с тревога и страх, трябва да знаем, че вероятно нашата жизнена позиция е болна. Усилието за разрешаване на социалните проблеми трябва да се крепи върху онтологична основа. Да не е насочено само към настоящето, а да се проектира и във вечността, да се цели главно във вечното измерение и перспективата за спасение на хората. Това е здравата рамка, в която сме длъжни да включим всяко наше действие за възстановяване на социалната правда.

Колко пъти се случва някой внезапно да поиска например да отиде в Африка като мисионер, докато той самият е съсипан и още не е успял да се помири със себе си.  Друг идва в Църквата и иска тозчас да стане велик подвижник. Трети се активизира внезапно и започва да върши голямо социално дело, за да промени света. Касае се за болни и опасни състояния, понеже те не се вдъхновяват и не се крепят върху Божията любов. Без доверие в милостта и промисъла на Бога не можем да видим нещата по Бога, да влезем в дълбината на събитията и на хората.

Наскърбяваме Бога, когато  вярваме, че ние ще поправим нещата без Неговата благодат. Нека спрем да смятаме себе си за спасители. Нека се доверим на Божията любов и тя ще ни доведе до  духовната аскеза на правдата. Нашето участие в социалните борби трябва да става боголепно, жертвено, с есхатологична перспектива. Да не бъде просто средство за егоистично облекчаване, защото тогава ще затънем в посредствеността и конвенционалността, тоест в хроничността.

Автентичността на нашата реакция  спрямо социалната неправда се вижда от това дали тя се ръководи от духа на единство. Единство! Единство! Да го повтаряме постоянно в себе си. Единство, което означава вселенска любов. Прегръщам бялото и черното, доброто и злото, онеправдания и онеправдаващия. Ако онтологичната, вселенска любов ражда в мен болка за единство, тогава нашата реакция спрямо социалната неправда е здрава.

Когато не живеем съединени помежду си, се разделяме, съдим и осъждаме хората. Това разделение се отменя единствено чрез нашето съединяване в тялото на Христос, чрез участието ни в св. Литургия пред св. Трапеза. Не ни обединяват нито нашите емоционални думички, нито религиозните ни групирования. Това, което разрушава нашето окопаване и ни извежда навън на свобода в единството и в пространството на вечността, е св. Литургия. Там всичко става и е Христос!

Ако живеем истинно св. Причастие, всяко наше дело и поведение ще е плод на вътрешната ни връзка с Бога, и ще допринася за засищането на духовния ни глад и жажда. Нужно е да се молим, да се подвизаваме по всеки начин, да признаваме смирено страстите си и да се опитваме да се освободим от тях. Така желанието ни за Бога няма да намалява.

Нуждаем се от смелост, за да издържим да видим своите грехове и неуспехи и да пребъдваме в духа на покаянието. За да приемем своята екзистенциална малоценност, се нуждаем от много смирение. Ние скриваме комплексите си под прекомерното занимаване с грешките на другите.  Даже се опитваме да ги поправяме, защото за нас е много по-трудно да погледнем себе си очи в очи и да поработим с нашите немощи. Но колкото повече се занимаваме с грешките на другите, показваме, че не се занимаваме с нашите.  Ако някога решим да видим  нашите пропуски и неуспехи, ще установим, че те са толкова много, че няма да ни остане време и желание да се занимаваме с греховете на другите. Тогава ще станем по-снизходителни към тях. Както казва авва Пимен, „Ако видя някой брат да съгрешава, ще го подмина, без да го изоблича!“.

Много е лесно да излизаме по пътищата и да крещим.  Но е много трудно да утихнем в  своята „скришна стая“ и да се борим с Бога, за да насити Той нашия екзистенциален глад. Нуждаем се от много бодърстване; да викаме постоянно на себе си: „Събуди се! Нямаш Бога! Нямаш радост!“. Но за съжаление, ние не го правим. Плаши ни безмълвието, защото ни открива нашия вътрешен хал. Отците настояват, че  Бог ни се открива само когато останем „сам самички“ с Него. Когато сред пустинята на света застанем с нашата гола уединеност пред парусията на Бога. Както казва авва Алоний, „ако човек не каже в сърцето си: аз и Бог сме сами  в света, няма да намери покой!“.

И какво от това, че ще се оженим, ще създадем деца, ще следваме в университет и ще направим кариера?  Екзистенциалната отговорност пред нашето аз остава напълно „самотно дело“. Нито мъжът ни, нито жена ни, нито децата ни, нито дипломите ни, нито парите ни са достатъчни, ако не сме „сам самички с Бога“. Той е нашата най-дълбока нужда. В действителност нямаме никаква друга нужда.  Нищо и никой друг не може да ни насити. Ако в нашата самотност решим да се борим с Бога и да бъдем победени от Него, ще придобием жива връзка с Христос и ще придобием способността за общение и с другите. Ще ги гледаме със състрадание и любов.

Често човекът живее своята самотност като симптом на своя грях. Когато чувства, че са го експлоатирали и са го онеправдали, се изолира и изпада в злочестие. Тогава прибягва към Църквата и се „хваща“ за духовника, за да покрие неговата самота.  Ако духовникът отговори и успокои  емоционалната му безпомощност и несигурност, ще го направи безволево същество, което ще го обожава и ще му се кланя. И вместо човек да обърне своя копнеж към личността на Христос, ще подкопава дълбокия екзистенциален глад и жажда на душата си, отменяйки възможността да узрее и да живее личната си връзка със Спасителя Христос. Шарлатанин е  всеки духовник, педагог или терапевт, който властва над другия, експлоатирайки  неговата емоционална нужда и незрялост. Който иска истински да изцели другия, ако е нужно, няма да се поколебае да стане лош с него  привидно и да го отдалечи от себе си, за да се постигне здрав баланс във връзката. Длъжен е да му обясни, че той самият няма да го спаси; Единственият, Който спасява, е Христос. Човекът трябва да разбере, че е сам в живота. Спасението е лично дело. Духовникът е длъжен да го ръководи  колкото се може по-добре, но не трябва да става спирачка в духовното му развитие. За да се развие здрава духовна връзка, не трябва да се развива взаимозависимост между духовника и изповядващия се.

Колко пъти хората се скриват зад хипотетичното послушание и го експлоатират, за да могат да казват на духовника: „Ти си мой слуга. Под ръка си ми и когато поискам, ще покриваш моята нужда“. Не може едно такова отношение да бъде изцеление на душата, нито духовно ръководство; касае се за незрялост и безразсъдство. Нужно е възпитание, чрез което да придобием мъжествен дух и да застанем лице в лице със своя грях. Единственото, което духовникът може да ни даде, е надежда. Не човешка надежда, а надеждата, която Сам Христос дарява. Ролята на духовника е да ни подтиква: „Ела при Христос! Той те обича! Отдай Му! Не съм аз твоят спасител. Христос е твоят Спасител!“.

Подобна болна зависимост може да се случи във всяка емоционална връзка. Много пъти  съпрузите се залавят един за друг и зависят един от друг. Не може да има здраве и баланс в една такава връзка, не може да има истинска любов. Нужно е всеки да застане пред себе си, да довери живота си на Божията любов и да каже: „аз и Бог сме сами в света“. В противен случай човек не може да насити най-дълбокия глад и жажда на душата си, няма да намери покой и скоро ще започне да търси  сурогати, предавайки своята спътница.

В отношенията между хората възникват сложни конфликти, понеже единият обожествява другия. Единият бива признат и утвърден чрез другия, нямайки съзнание какво и колко може да очаква от него. В една балансирана връзка единият не поглъща другия, единият не заличава другия.  Всеки запазва своята своеобразност и различност, уважавайки своеобразието и различността на другия. Не се страхува да бъде себе си, без да се преструва лицемерно на добродетелен и свят. Не се страхува да яви своята сквернота, защото Божията благодат и милост го укрепва.

Св. Григорий Нисийски, когато говори за глада и жаждата за правдата, има предвид „глада и жаждата за добродетелта, глада и жаждата за Христос. Нашият глад и жажда са непрестанни.  Като образи на Бога само в Бога можем да намерим покой. В нас съществува безкрайна празнота поради отсъствието на Бога, която трябва да запълним.  Ние се засищаме с  фалшива  храна, преследвайки насладите. Но заниманието с наслади е пробита делва, ни уверява мъдрият Соломон, която постоянно пълниш и постоянно се опразва. Всичко лъжливо и всичко, което се забравя, отминава и се губи.  Само истинното остава. Насладите са като някой, който тича да хване края на сянката си и никога не я стига. Това е едно усилие да грабне покоя  и радостта, но в крайна сметка тя му се изплъзва и той не я намира“.

Всички благодеяния, всички Божи дарове могат да станат благословена свръзка с Христос, да станат явяване на Христос, когато средоточие на нашата свобода и копнеж е Христос. Когато Му доверяваме целия си живот и  Му благодарим за всичко. Когато всяко нещо става средство за любовно свързване с нашия брат. Когато чрез всичките си действия изразяваме своето уважение към цялото творение. Целият свят стига  до екологична катастрофа поради егоцентричната злоупотреба с творението. Църквата ни зове да уважаваме творението и всички негови блага, да ги благославяме в името на Христос и да ги използваме по евхаристиен начин.

Истинската аскеза в добродетелта и търсенето на Христос предполага търпение в нашия мъчителен екзистенциален глад и жажда. Да приличаме на влюбения, който се терзае от своя неудовлетворен копнеж. Да не го упояваме с наркотици, да не търсим сурогати.  Да разгаряме постоянно копнежа си за Христос, нашата истинска храна: „Аз съм хлябът на живота“ (Иоан. 6:35).

Знаем, че търсенето на Бога ни превишава. Молим се и очакваме търпеливо и спокойно.  Молитвата ни става болка, аскеза, жизнено състояние. Желаем винаги да се подвизаваме, да пазим Христовите заповеди, да отъждествяваме нашата воля с Неговата воля. Приличаме на този, който се стреми да спечели своята възлюбена, изпълнявайки нейните  желания,  опитвайки се да стане привлекателен и желан, търсейки да получи признание и потвърждение на своята любов.  С нашия копнеж,  молитва, пазене на заповедите чувстваме, че Христос ни обича.

„Да видиш Бога, пише св. Григорий Нисийски, означава никога да не се насити твоят копнеж, а винаги да се разпалва с желанието да видиш все повече. Никой предел не спира усилването на възхождането към Бога, защото в доброто няма граница. И възхождането на желанието ни към благото не спира, защото в благото не съществува насищане“ („За живота на Моисей”). Гладът и жаждата за Божията правда са гладът и жаждата за Неговата любов, гладът и жаждата  за благодатта Му. „Тя ни насища, продължава св. Григорий, с едно насищане, което засилва постоянно апетита и не оставя пресищането да го убие. Който се подвизава в добродетелта,  винаги се весели много“. Св. ап. Павел, гледайки винаги напред, казва: „Тъй щото, възлюбени мои, както винаги сте послушни, не само в мое присъствие, но много повече сега, когато отсъствувам, със страх и трепет вършете вашето спасение, защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля.  Всичко вършете без ропот и съмнение“ (Филип. 2:12-14). Защото Божията благодат е неизчерпаема. Преодолява преходността. Побеждава смъртта. Простира се във вечността.

Св. Макарий Египетски, с опитен език, подобно на св. Григорий Нисийски описва копнежа и насищането на истинския християнин: „Християнството е ядене и пиене. И колкото повече човек го вкусва, толкова повече умът му се въодушевява от насладата. Става неудържим и ненаситен. Търси го и яде от него ненаситно. Става като жадният, който, когато му се даде да пие сладко питие, веднага щом го вкуси един път, след това го доближава с все по-голямо желание, изгаряйки от постоянен копнеж. Някак така става с вкусването на Светия Дух и вкусът от Него е непрестанен, защото служи на ума по мистичен начин. Тези, които са опитали тези неща, имат неудържим копнеж и божествен ерос. И колкото повече се стараят да преуспяват и да придобият повече благодат, толкова повече смятат себе си за бедни, считайки, че не са постигнали нищо. Защото белег на християнина е смирението“ (Беседи 15 и 17).