Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В интересния свят на църковната действителност има една особена категория православни — празничните християни. Това са огромното мнозинство от кръстените някъде и някога, които посещават храма само когато има голям църковен празник — Господски, Богородичен или светийски. Тогава, уви, само тогава те прекрачват портите на църковния двор и отделят за Църквата част от скъпоценното си време. Те могат да бъдат наречени още „свещопалци“ или „външни християни“. Техният мотив е твърде прозрачен и може да бъде изразен така — „Днес е празник и аз трябва да отида до близката църква“. Защо? Защото така правят всички. Тогава в тях се събужда някакво дълбоко заспало чувство за дълг. Някъде в душата им проговаря онзи вроден религиозен инстикт, който Бог е вложил във всички, родени от жена. Това, разбира се, е похвално…
Винаги е приятно за духовника и за редовните християни да посрещнат хора, които държат запалена свещ и шептят молитви. Но това не е достатъчно. Христос, Спасителят на света, Единородният Син Божи, и всички светии искат повече. Към всички нас Господ се обръща с проникновено: „Синко, дай си мен сърцето“ (Прит. 23: 26) и насочва вниманието ни към онова вътрешно царство, дълбоко в недрата на душата ни, което е Неговият съкровен храм. Там е центърът и радостта в съзнателното битие на новия човек.
Но, уви, тези хора са заключили тази малка своя обител. В чисто мистичен аспект, водени от роднини или по силата на своята свободна воля, те са се обърнали към православен свещенослужител, получили са изначалната кръщелна благодат, но не са я умножили като дар и благословение свише. Направили са първата крачка, но са останали там, без да продължат напред. Всички обещания, обети към Христос и отричането от дявола са били забравени и са останали далеч и назад. Те са „застинали” вярващи. Когато някой им зададе въпроса какви са и имат ли отношение към вярата на предците си, те отговарят убедително, че са православни и че се гордеят с вярващи сродници или стари Библии. Заявяват, че светото Православие е най-чистата и истинска вяра и че не биха отстъпили от нея. Но когато духовник или истински вярващ ги покани на богослужение, те веднага реагират с няколко заучени отговора — „Неделя ми е единственият почивен ден“, „Нямам време“ или някакво по-сложно и важно оправдание. Те го изваждат като асо от ревера си и с това разговорът приключва.
Но какви християни са всъщност те? Заслужава ли си въобще да бъдат наричани така и защо? Просто са кръстени и нищо друго. Нямат най-важното — вярата! Онази жива, пламтяща и преобразяваща вяра, тиха лудост и божествен шемет, който е преживял и преживява всеки вярващ християнин. За тях християството не е път, истина и живот, а остатък от една национална и родова традиция, наследена и приета като неизбежност. Това са пусти хора. Душите им са като полета, обрасли с тръни и плевели, и те самите не искат да ги оплевят.
В същността си са изцяло светски и чужди, „не наши“ и дори не заслужават да бъдат наречени наемници. Те не желаят по никакъв начин да „дълбаят дълбоко“. Изпадат в безпокойство да излязат от това повърхностно духовно състояние. Слепци, които не желаят да прогледнат. Болни, които не искат да се изцерят. Причината за това е страхът да разтворят сърцата си и да приемат небесния огън, който да обгори целия им вътрешен свят.
Те са в плен на този първичен страх да се вгледат в себе си и да започнат да се променят. Всяка промяна ги изважда от режима на личната им самодостатъчност. Всички наченки на съзнателен духовен живот и изживяване на лична „метаноя“ са им чужди и дразнещо. Те се страхуват от Бога и от всичко истинско, свят и Негово съкровено. Той е като пропаст, с дълбоки и клокочещи извори, в която те не искат да пропаднат. На тях Спасителят Христос не им е удобен и изгоден.
Но как ние да се отнасяме към тях? Трябва ли въобще да се опитваме да ги изведем от състоянието на външна обредност, на посещаване на храма единствено по време на празниците или за някое кръщене или венчание?
Наш дълг е да насочим цялото си внимание към тях и да се превърнем в мисионери, които да дадат най-доброто от себе си, за да ги изведем от това блудкаво състояние на незаинтересованост. Някога и ние сме били като тях и дори по-лоши. Гледали сме на вярващите като на луди, като на фанатици, които са се отдали твърде много на вярата и не са нормални хора.
Нека се молим за обръщането им и да ги насочим към четене на Новия Завет, да ги подканим да посещават светите богослужения и да се помирят с Христос чрез светите Тайнства. Нямаме право да бъдем безучастни към бъдешето на техните души. Те са като необработени ниви за нас.
Спасителят ни призова да бъдем вестители на Неговото Слово и светилници по пътя към небесния Йерусалим. Така ще се опитаме да отворим духовните им очи и да ги насочим да се качат на кораба на спасението, който ще ги отведе до спасителния бряг — Неговото блажено царство.
За първи път този текст е публикуван в списание „Амвон”, бр. 3, 2023 г.
