Ръце, протегнати за милосърдие

520 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

С притчата за митаря и фарисея (Лук. 18:10-14) Господ ни подтиква да отхвърлим коравосърдечието, което се крепи върху нашата себична религиозност, защото това е пречка за осъществяването на добродетелта на милостинята. Фарисеят не разбирал своето състояние. Мислел, че е оправдан. Презирал митаря. Вярвал, че се намира в рая. В действителност той живеел в един ад. Както казва Достоевски, „Що е ад? Страдание, че вече не можеш да обичаш.“ Колко пъти и ние, подобно на  фарисеите, изобличаваме, презираме и сме безразлични към другите. Нашата гордост ни отдалечава от тях. Демонстрираме високоумие със своите дела, способности и добродетели. Но Божията благодат не почива в горделивите. Тя се дарява само на смирените.

Ако борбата ни не е съединена с милостиня, духовна любов и състрадание към грешника, еретика и всеки, който се е отдалечил от Бога, напразно се трудим. Който принадлежи истинно на Тялото Христово, има в себе си вселенска любов.  Прегръща всеки човек, целия Адам, цялото творение, цялата вселена. Истинската любов състрадава не само на нашите по-малки братя, но и на всеки фрагмент от творението. „Чеда мои — възкликва апостолът на езичниците — за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал. 4:19). Без състрадаваща любов, духовна нежност, благородство и уважение към всяко Божие творение и към цялото творение, ние сме далеч от истината и живеем в лъжа.

Милостивото разположение към ближния — бил той грешен или праведен — може да се активира само чрез съзнанието за собствената ни греховност.  Това, което ни отдалечава от другия, е нашата надменност и високоумие. Митарят се бие в гърдите и въззовава: „Боже, бъди милостив към мене грешника!“. Можем да придобием духовно съзнание само чрез дълбокото съзнание за своя личен хал. Ако загубим вътрешното бодърстване и постоянно се занимаваме с различни дейности, които подхранват нашия егоизъм, лека-полека съвестта ни ще се притъпи от гордостта на себеоправданието.

Когато човек седи на бунището, подобно на Йов, и скърби за своята голота и падение, той мълчи.  Няма силата да осъжда и да раздробява човешкия род — единния и множествен Адам — на добри и на лоши, на православни и на еретици.

Чрез личното съзнание за греховността му пред него се открива друго духовно възприятие и друг хоризонт. Той придобива вътрешно чувство, придобива зрение и слух да вижда и да чува. Да вижда и да чува първо своята най-дълбока и лична нужда, която е търсенето на истината на Бога и в същото време да осъзнава и да чува дълбоката екзистенциална нужда на своите най-малки братя. Така се заквасват неговото битие и неговото сърце в подражание на Бога, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1Тим. 2:4). Грешният и съкрушеният пред Бога не понася гибелта дори на един от най-малките свои братя. Защото той самият лично е вкусил какво означава гибел, какво означава отдалечаване от Бога, какво означава изгонване от Рая. Затова силно желае спасението на  всички.

Както мерим и съдим другите, така ще бъдем отмерени и съдени и ние, „защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 7:2). В степента, в която се откриваме с положително и милостиво разположение към брата си, по сходен начин и Бог отговаря на нас. С безкрайната Си милост Той „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45).

Ние сме на  друга честота, на честотата на нашия „правдив съд“. Не се съгласуваме с Божията благодат и затова не привличаме и не чувстваме Божията милост.  Ще вкусим любовта на Бога, когато престанем да вярваме в себе си, когато видим и явим своето оголване. Доколкото не разрушаваме своите защитни стени, зад които се опитваме да докажем на себе си и на другите, а дори и на Самия Бог, че сме нещо и някои, няма да вкусим Божията милост.

Всички знаем от личен опит, че когато задоволяваме всички свои желания, когато се чувстваме добре със себе си, когато всичко се случва така, както ние го искаме, постепенно в нас започва да се появяват духовна суша и униние. Сърцето ни започва да некрозира. Ако тогава осъзнаем своя грях,  отхвърлим претекстите и оправданията и прибегнем към Божията милост с вика на митаря „Боже, бъди милостив към мене грешника!“, неочаквано ще почувстваме в себе си дълбока радост. Съзнанието за греховността ни е най-сигурният път, за да привлечем и  вкусим Божията милост.

Авва Исаак казва: „Милостинята и правдивият съд, намиращи се  заедно в една и съща душа, са  като човек, който се  кланя на Бога и на идолите в един и същи храм“ (Слово 58). Ето кой е големият проблем на нашия живот и междуличностни отношения! Когато в една душа съществуват милостинята и правдивият съд, казва авва Исаак, сякаш се кланяш в един и същи храм на Бога — милостинята и на идолите — правдивия съд. Защото милостинята означава прошка, докато правдивият съд е равенство на мярката и въздаяние на справедливостта.

За съжаление, сме превърнали справедливостта в идеал и етос на живота си. Ако някой е направил някакъв грях, той трябва да бъде наказан. Ако ме е обидил, трябва да му докажа, че не е прав. Наистина това отношение е равносилно на поклонение на идолите и е едно напълно светско разбиране за справедливостта.

Ние виждаме нещата плоско, външно, с една логика, противоположна на Божията благодат и любов. Докато съдим, имайки за основа правото и справедливостта, сърцето ни се изпълва със смут и гняв. Объркваме се, рушим себе си, отделяме се от ближния. Тълкуваме понятието за справедливост като правдив съд, защото искаме да защитим себе си и да определяме нещата. Вдигаме кули, които може и да ни оправдават, но всъщност ни изолират от другите. Ако не приемем този етос на живота, който авва Исаак предлага, постоянно ще се мъчим и душата ни няма да намери покой.

Божията справедливост е тъждествена на милостинята, докато нашият правдив съд е духовна болест, която трябва да отхвърлим. Да спрем да мерим нещата с епруветка.  Да култивираме в сърцето си духовната милостиня, която се ражда чрез съзнанието за копнежа да се спасим не само ние, но и всички наши ближни, защото не съществува индивидуален рай, не съществува спасение без другите.

Има тесногръди християни, които се позовават постоянно на светите канони като критерий за църковност, но в същото време са духовно мъртви. Свикнали са да виждат нещата във външното им измерение. Използват законите, за да докажат, че другият е за ада. Същото осъдително отношение пренасят във всекидневния живот, в дома си и на работното място, роптаят постоянно и не проявяват никакво разбиране към околните. Идват на изповед, която е възможност да се победи смъртта, и търсят себеоправдание. Не искат да се освободят и да кажат на другия: „Прости ми!“. Терзаят се в собственото си злочестие. Не искат да придобият милостиво сърце.

Ние, „добрите християни“, прикриваме отсъствието на Бога от живота ни сред различни лъжеусещания, за да забравим за своя хал. Мамим себе си с пости и поклони. Имаме толкова пластове фалш и дипломатичност, които не ни позволяват да видим какво реално става в сърцето ни. Но около нас има толкова страдащи хора,  които се измъчват с доброволна и недоброволна болка,  които са се оголили от своите способности, сила и достойнство — светско достойнство. Те имат някаква вътрешна истина и по-ясно зрение, за да различават лицата и състоянията. Не мамят себе си, нито лесно биват мамени от другите.

Само страдащият човек — смиреният и съкрушеният, е истински милостив. Вижда своя хал, признава немощта си и не се опитва да докаже нито на себе си, нито на някой друг, че нещо заслужава. Ние, църковните хора, не сме „съкрушени и смирени“. Ние сме „добрите“ в своята религиозност. Ние сме строги и непреклонни блюстители на религиозните закони и правила. Ние сме способните и достойните. Притискаме, задушаваме и бичуваме другите, използвайки за бич самото Христово Евангелие.

Авва Исаак ясно ни го казва: „Милостинята, като скръб на душата и движена от Божията благодат, се отклонява и се дарява на всички със състрадание. Достойния за наказание не наказва, а достойния за похвала изпълва с всяко благо“. Ех, само да приемахме това дълбоко в себе си и то да ставаше наше светоусещане и начин на живот! Ние се гневим на онези, които не ни разбират, които не отвръщат на чувствата ни и не проумяват нашия начин на мислене. Гневим се, тъй като нямаме „скръб в душата, движена от Божията благодат“. За да придобием тази скръб за другите, трябва преди това да сме изпитали скръб за своето собствено аз, за отдалечаването ни от Бога.

Само ако превърна духовното си развитие в цел на живота си, от Божията благодат в мен ще се роди душевна скръб за всеки човек. Тогава няма да ме интересува какво прави другият, дали е честен или предател, дали е малко или много грешен. Няма да ме интересуват делата му, нито ще абсолютизирам законите на Църквата, за да го съдя. Един-единствен закон ще ме интересува: как ще се устроят  нещата, така че моят брат да се спаси, да намери светлина, да намери покой. Ще ме интересува само Божият закон, законът на любовта и спасението на човека!

Сам Бог се понизи и стана Човек, за да спаси човека. Не го интересува нито съботата, нито спазването на законническите разпоредби, а единствено спасението на човека. Бог използва всичко с цел да ни даде перспектива за спасение, да ни накара да се осъзнаем, с любочестие да се покаем и да намерим светлината. Такъв е нашият Бог и как да не Го обикнем! Ние правим живота си труден и се затрудняваме с околните,  защото не слушаме и не вярваме в Бога на любовта. Този, който се кланя и обича Бога на милостта, не може да не прощава на  ближния си, не може да се занимава с всекидневни дреболии. Напредва все повече и се интересува от същественото.