Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Господ проповядва покаяние, защото царството небесно се е приближило. Възможността да участваме в царството небесно, начинът да влезем в него, пътят към него е покаянието. Покаянието е средоточието на духовния живот. Това, което ни отделя от Бога, е грехът, а същността на греха е в отделянето, в отдалечаването от Бога, в разстройването на връзката с Бога, в накърняването на връзката с Бога. Всичко това води до раздробяване на битието ни, кара ни да изгубим своята идентичност, тоест да се скараме със себе си, а след това и с другите, да имаме едно конфликтно и враждебно отношение спрямо другите и своя собствен живот, в резултат на което ние губим мира. Следователно покаянието е възвръщане на този баланс, на тази лична връзка с Бога, възстановяване на връзката ни с Бога. Проблемът не е нравствен, той не се свежда до изправяне на нашия характер или до някаква форма на оневиняване, за да се почувстваме добре със себе си. Покаянието означава да можем отново да застанем пред Бога.
Покаянието, както всяко духовно състояние, дар и добродетел, не е наше постижение и завоевание, а дар Божи. Благодат на Светия Дух. Човекът, който се кае, посредством Божията благодат претърпява динамична промяна, оказва се в друго състояние, става друг човек, но този дар Божи се дава на онези, които искат, и затова е нужно да имаме борбено разположение. Нужна е борба, която се състои в какво? Първо, да признаем ценността, която Бог ни е дарил. Първото движение на покаяние е да намерим своето екзистенциално достойнство, да придадем ценност на своето аз. След това да потърсим Божията милост в тази насока, да потърсим Бога и да осъзнаем, че не сме самодостатъчни, че силите ни не са достатъчни. Тоест да придобием духовното състояние на молитва и съкрушение, да осъзнаем своята недостатъчност. Звучи просто на думи, ала в това е дълбочината на духовния живот, защото ние се самозалъгваме всекидневно с лъжеусещането, че сме нещо. Това преживяване, тази увереност за нашата недостатъчност, това търсене на Бога и откриване на смисъла на живота, на съкровището на живота, което е тази Божия благодат и радост, ние не можем да постигнем сами, със собствени сили. Ние можем само да се съкрушаваме за своя крах и да търсим Божията милост. Тоест да даваме предпоставки на Божията милост да се излее щедро в нас и в нашето сърце.
Тук обаче е нужно едно уточнение. Когато плачем за греховете си, ние не преживяваме онова вътрешно стягане, напрежение и смут, които дяволът създава в нас чрез нашата свръхчувствителност, която крие един своеобразен егоизъм. В нас няма смут, тревога, стягане, защото истинското покаяние е сладка скръб. Скърбим за нашия крах, но се надяваме на щедрата Божия милост. Двете примки, които изкусителят поставя пред нас, са безразличието и коравосърдечието — отдалечаването от това духовно усилие. Получава се така не защото сме лоши хора, а защото сме имали голяма свръхчувствителност, тръгнали сме от една егоистична чувствителност, защото поискахме да постигнем всичко със свои собствени сили, и постепенно чувствителността и свръхчувствителността, с които няма как да се справим, са се превърнали в безразличие, след това — в коравосърдечие и накрая — в леност. Затова трябва да внимаваме, от една страна, с леността и коравосърдечието, с отказа от живота, което означава, че принизяваме битието си, с отказа от ценността, която Бог ни е дал, водещ ни до разочарование, и от друга страна, със свръхчувствителността.
Следователно Божият път е отворен за всички нас и ние трябва да разберем това. Не утре, а тук и сега. Духовното време е тук и сега, ние днес се променяме. Не просто на психологическо или нравствено равнище, а най-вече на екзистенциално равнище. Тоест променяме средоточието и центъра на живота си — център на живота ни не е нашето аз, нито нашите фантазии. Някои съпрузи например, които имат помежду си смут и объркване, разговарят, но не постигат нищо, отиват при духовника и пак не постигат нищо. Знаете ли защо? Защото не са разбрали, че са заедно. Не знаят защо живеят, не са си изяснили смисъла и целта на своето съществуване. Ако не си изясним защо живеем, защо създаваме семейство, защо се молим, защо се черкуваме, всъщност нищо няма да има смисъл за нас, колкото и да сме добри, колкото и да сме порядъчни. Следователно трябва да си изясним основата. Ала това ни ужасява, защото не знаем причината, поради която живеем; защото нямаме силна вяра в Бога и не желаем да встъпим в един болезнен процес. Струва ни се, че това ни превъзхожда и дори изпадаме в злочестието да отричаме живота, и така в нас се отваря един безкраен вакуум и за да го запълним, просто вдигаме врява, роптаем, оплакваме се, караме се. За да запълним този вакуум в живота си, трябва да дойдем в себе си. Колко хубаво е казано това в притчата за блудния син. „Дойде в себе си”. Ние сме далеч от себе си, затова не можем да направим нищо. Затова трябва да влезем в себе си, тоест да видим кои сме, какво искаме, откъде идваме и накъде отиваме. Ако не изясним това, все едно нищо не сме изяснили в живота си. Живеем прибързано, наивно, глуповато, гризем се един други, без да имаме ориентир и посока. Това е нашият грях. Не да правим едно, второ, трето, а да оправим себе си. Защото ако не намерим съкровището на живота си, ако не намерим истинския смисъл на живота и истинската радост, няма смисъл да се гризем и да протестираме защо това е така, а онова — иначе. Това е същественото, в това се състои покаянието — да намерим смисъла на живота и личната си ценност. А това означава да намерим Христос. Следователно смисълът на живота е да търсим и да намерим Христос. И понеже Христос има толкова фина чувствителност, която дори не можем да си представим, Той отговаря на фини хора, фини не в психологически, а в екзистенциален смисъл. Кой е фин човек — съкрушеният, смиреният, чиято чувствителност поддържа болката на битието му, без да я притъпява с лъжливи неща. Болката на нашето битие е — къде е Бог, къде е Христос, кой е смисълът на живота ни. Годините минават, Христос никъде не се вижда и това ни носи скръб, и ако нямаме надежда, тази скръб става демонична. Защото (с Христос) имаме скърби, но се утешаваме. И това, което ще ни спаси, дори и да не срещнем Христос, е, че не се оттегляме от борбата, а продължаваме да се надяваме на Него; дори и в часа, в който душата ни си тръгне от този свят, ако се надяваме на Христос, дори и да не Го виждаме, Той непременно ще ни спаси. Затова най-голямата добродетел е да не се отчайваме, дори и да се намираме в някакво голямо затруднение и нищо да не можем да направим. И това ще бъде знак за истинско покаяние.
