Стани и ти подвижник

1789 0

Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Много пъти евангелският текст започва с думите „В ония дни” — В ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Йордан … ; В ония дни дохожда Иоан Кръстител и проповядва в Иудейската пустиня. Навсякъде срещаме този израз. Светите отци постановили по този начин да започва евангелското повествование. И някои казват: „А, в онова време! Значи всичко е било в онова време, а в това време?“. В онова време се случили всички хубави неща. Но само тогава ли? Не, случват се и след това. Най-хубавата епоха е настоящата: тази, в която живеем и ти, и аз; в която Бог действа и извършва тайната на нашето спасение. Най-хубавата епоха за хората от миналия век била тяхната. Най-хубавата епоха за нашите съвременници е сега. Това е най-хубава епоха за всеки човек. Когато отмине сега, епохата ще свърши и ще дойде следващата, ще дойде новият момент, в който ще живеем, новият час, новата година. Затова най-хубавият ден е днешният.

Прочетох този израз преди години и той ми хареса, той е актуален и днес. Тогава бях дете и  четях една юношеска книга с духовно съдържание, в която се казваше: „Няма нищо по-хубаво от това да си млад християнин в тази епоха“. Това ми допадна и си го записах. Епохата ни е трудна,  има изкушения, изпитания, трудности, отдалечаване от Бога, но когато почувстваш Божието присъствие, се впечатляваш изключително много от Божията сила, благодат, мъдрост, всемогъщество и си казваш: „Епохата е трудна, но Той е тук!“. От което следва, че Христос наистина е по-силен от всички изкушения, изпитания и трудности. Както Самият Той казва: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света. . . и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света … бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков. Сякаш вървиш и виждаш, че насреща ти идват множество противници и врагове, но ти държиш здраво ръката на Христос и колкото повече те приближават, толкова повече чувстваш, че ръката ти се стопля, чувстваш все по-ясно Неговото присъствие и докосване, чувстваш, че Той е твой спътник, че вървите заедно в тоя свят и си казваш: „Добре е да вървя с Тебе, Господи, и ако наоколо имаше църкви и светии и се носеше ароматът на тамян, това би било нещо естествено. Сега обаче е дивно да си с мен сред толкова много изкушения, в една толкова трудна епоха, и аз да чувствам Твоето докосване.” Това не е ли превъзходно? Много е хубаво това докосване на Христос, да чувстваш, че не вярваш вече в теории, думи, идеологии, философии,  че не вярваш в идеи, а вярваш в Някого. Идеята не е нещо, към което можеш да се обърнеш, с което можеш да разговаряш, например с идеята за мир. Какво ще рече мир, благо? Това са теоретични понятия. Христос е обектът на любовта ни, съдържанието на копнежа ни, нашата цел, нашата любов, нашето очакване. Не е ли така? Откровението за края на света завършва с думите: Да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе! Отговорът на Църквата е: „Дойди, Господи“. Не очакваме да дойде някаква философия, която да завладее света, а една Личност, нашия Господ Иисус. И е много хубаво да се радваш на присъствието на Христос, да Го обичаш, да се причастяваш с Него, да Го чувстваш в тялото си, в кръвта си, Господ да е в теб, защото си се  причастил.

Някой ми каза: „Причастявам се, но бързо забравям“. Не забравяй това, помни го. Тия дни се причасти, не го забравяй, Господ е в теб. Гледаш ръцете си, както св. Симеон Нови Богослов, който казва: „Гледам ръцете си и виждам Господа. Гледам тялото си и вътре е Господ. Неговата кръв тече в кръвта ми“. Това е нещо страхотно, една умонепостижима реалност, която те приземява, когато мислиш за нея. И Откровението показва, че Църквата ще завърши своя исторически ход в този свят покрита с кръв. С кръв започнала вярата в Христос, с кръв и ще завърши. Помисли само: започва с кръв и завършва с кръв. Кръв, жертви, гонения, мъчения, премеждия, светии, които пролели кръвта си за Господа, избелили дрехите си с кръвта на Агнеца и Той им дарил бели одежди. Това са онези, които се жертвали и сега държат в ръцете си палмови вейки (вж. Откровение, гл.7).  В последните времена Църквата ще премине през трудности, но тайната е в любовта към Христос, в съприсновението с живия Христос, в молитвата. Старецът Паисий и много свети отци казват, че подготовката за тия времена не се изчерпва с това да знаеш какво ще се случи, как ще се случи, кога ще се случи, как ще дойде. Смисълът не е в това, смисълът е другаде: да се подготвиш, да събереш в хранилището на душата си благодат, милост, благословение, усещане за Христос, за да издържиш. Как ще издържиш, ако не обичаш Христос? За кого ще се жертваш в тия трудни дни, ако отсега не обичаш Бога, ако не пожертваш нещо от себе си? Кого ще изповядаш? Този, Когото не обичаш? Да очакваш събития, времена и дати не променя нищо — ако не обичаш Господа, това няма да ти е от полза, няма да ти помогне. Но ако Го обичаш и нищо да не знаеш, не е проблем, защото ще казваш: „Винаги ще живея по този начин. Винаги ще обичам Христос.“ Независимо какво се случва, ще Го обичам. Това е моето отношение към Бога, моята любов, моята жива връзка с Него: да Го обичам, за да мога да Го изповядвам, да зная за Кого говоря, да не говоря за един теоретичен Христос, за Когото прочетох някога, а за живия Бог, и ако ме попитат: „Отричаш ли се от Христос?“, да мога в оня час да кажа: „Не, защото Го познавам! Не мога да се отрека от Този, Когото виждам.“ Когато водели св. апостоли в тъмница, им казали: „Не говорете!“. Но нима можем да не говорим за онова, което сме видели, което сме чули, нима можем да не разкажем за тия неща, за нашето преживяване? А дали Христос е твое опитно преживяване? Разбираш ли това? И как Христос може да стане твое опитно преживяване? Чрез всекидневен личен труд. Така Той става твой опит — с труда и всекидневните жертви, които правиш, с всекидневната аскеза явяваш Христос в живота си, правиш Го осезаем в душата си, в тялото си, в кръвта си. Аскетическата борба, която водиш всеки ден, ти помага реално да се убедиш, че Христос е нещо много живо, една истинска личност, Той е Този, Когото виждаш, на Когото говориш, Който те докосва, Когото докосваш,  Когото целуваш, Който те целува, на Когото се покланяш, на Когото служиш и Който те обича. Разбираш ли това? Тези думи са много конкретни, изобщо не са теоретични. Когато казвам „докосвам“, „ям“, „пия“, „причастявам се“, това не е нещо теоретично. Вкусваш Христос. Затова ти казах, че ние не просто слушаме, някои от нас изпълняват всички тези неща — борба, труд, аскеза за Христос. И днес това е възможно, за да живеем Христос, за да сме подготвени, каквото и да допусне Той. И не трябва да ни занимава мисълта какво би допуснал Господ, а да се запитаме: „Обичам ли Христос?“. Това изобщо не са теоретични неща.

Помня, когато бях малък, веднъж влязох в една книжарница и взех една книга за молитвата. В  книжарницата влезе също и един мой познат, той търсеше есхатологични книги — за пророчества, за Второто Пришествие. Не го  обвинявам, само искам да разкажа нашия разговор и какво прочетох след това. Той ме попита:

— Какво си взе?

— Разглеждам една много хубава книга за молитвата. Чета какво са казали по въпроса светите отци.

— Остави тези неща, не ги чети. Сега е време за изповедничество, идват трудни времена, ще се сбъднат пророчествата. Вземи да прочетеш това.

Беше ентусиазиран, но няма да скрия, че не успя да ме убеди, не ме докосна с това, което ми каза: „Остави книгата за молитвата и прочети тази за края на света“. Не казах нищо на човека. И той е вярващ,  така чувства нещата, така постъпва. След време прочетох доста книги и запомних следните думи на стареца Паисий. Някой го попитал:

— Геронда, как да се подготвим за всичко това?

А той му казал:

— Сега, когато  времената са спокойни, когато нямаме изкушения и гонения, нека се подготвим с борба и молитва, за да се напълни хранилището на душата ни,  защото в оня час няма да можем да правим литийни шествия, бдения и служби. Тогава ще е време за изповедничество.

Сега обаче е време за подготовка, а подготовката не означава паника, екстровертност, несигурност, активизъм: „Тичайте, активизирайте се, говорете!“. Какво да говорим, какво да кажем? За кого да говорим? Целта ни не е Второто Пришествие, не е Откровението, а явяващият се Христос, не са последните времена, а Старият по дни, не е Откровението, а откриващият се Христос. Това е нашата цел, това е многожеланата Личност, която ни занимава — Христос. В онзи момент ще се наложи Го да изповядаме. Кой Христос обаче? Христос от книгите ли? Когото открихме в дати, текстове, пророчества? Това ли е нашата цел? Заключението от всички пророчества е: … ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе! Можеш ли да кажеш това? Тоест толкова много да обичаш Христос, толкова добре да Го познаваш, че да можеш да кажеш „Дойди, Господи“? Господ идва. Акцентът не е върху събитията, а върху това, че Господ идва чрез всички тези събития. Най-голямото събитие е идването на нашия Господ. Когато Го видя, ще бъда ли готов? Ще съм направил ли нещо за Него? Ще съм се потрудил ли за Него, ще съм обикнал ли лицето Му, присъствието Му, думите Му, заповедите Му? Това, което ми е казал да направя? Той Сам е казал: „Ако Ме обичаш, направи това, което казам. Опази заповедите Ми. Този, който държи думите Ми в ума си, в сърцето си и мисли постоянно за Мен, Той ме обича.” Господ там поставя акцента. Не е ли така? Очите ми ще горят ли от любов към Христос? Ще бъде ли отпечатано името Му в моя ум като мисъл, като копнеж?

Какво е нужно да направя? Акцентът пада върху личната борба и всеки може да се запита: ако Христос дойде, когато поиска, когато реши, ще Го обичам ли до такава степен, че да говоря за Него, да Го изповядам, да се жертвам? Затова е нужен голям предварителен труд. И пак казвам, предварителният труд се извършва в дълбините на душата, в самия мен, в борбата ми, в килията ми, в стаята ми, в молитвата, там е Господ, в скришната стая. Затвори вратата и се помоли на Бога, за да почувстваш Неговото докосване и след това няма да Го оставиш за нищо на света. Непознатия го оставяш, познатия не го оставяш. Не оставяш Господа, ако Го познаеш, ако Го вкусиш: Вкусете и ше видите, колко благ е Господ. Не е лошо да се информираш, но трябва да стигнеш до извода, че решението е в единението с Христос, в любовта към Христос. Това е най-трудното нещо. Затова виждаш хора, които нямат желание за молитва, не им харесва връзката с Бога, нямат желание да четат Новия Завет, Псалтира, да казват молитви, да  се молят с броеница. Нямат желание за тези неща, но когато разговаряш с тях  по есхатологични въпроси — за дати и пророчества, могат да правят това часове наред с голям ентусиазъм, с голямо доволство. Пак повтарям, че това не са лоши неща, стига да не останеш само с тях, а да стигнеш до молитвата. Това да те доведе до молитвата, за да докоснеш Христос.

И така, в онова време и в това време. И сега, в това време можеш да преживееш  Христос. Разбира се, това не става лесно, а чрез труд, жертва, смирение, борба. И така, бори се, направи нещо, за да почувстваш отсега Христос. „Какво да направя?“ Прояви търпение и това е вид аскеза. Говорят лоши неща за теб, приеми го. „Казваш ми да стана жертва?“ Добре де, няма винаги да си жертва, ще говориш учтиво, ще кажеш нещо, но не се сърди при най-малкия повод, не се засягай постоянно. Погледни по друг начин на нещата.

На Света Гора един духовник десет години не произнесъл името на своя послушник, а го наричал с разни епитети — „мързеливец“, „непотребен“, „егоист“, „вироглавец“,  „непрокопсаник“. „Десет години духовникът нито веднъж не ме нарече по име. Все такива неща ми говореше.“ Това ще рече борба. Този човек издържал трудните години и обикнал Господа, защото чрез тези терзания душата му се умила от всякаква привързаност към ласкателствата, към похвалите, към това да си нещо, да имаш особено достойнство.

Това е на Света Гора. Не ти казвам и ти да правиш така, но ако постъпват с теб по този начин, претърпи, без да отвръщаш със същото, най-вече спрямо детето си, защото това смачква човешката душа. Ти, който си православен християнин и искаш да се жертваш за Господа, ще Му подражаваш и тук — в смирението. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. „Нито Мен разбраха, нито вас ще разберат. И вас няма да разбират, и вас ще хулят и злословят.”Добре, приеми го и така ще започнеш да влизаш в мярата на големите подвижници.  Ще ми кажеш: „Ама какъв подвижник съм? Нищо не съм направил.“Да, но ако изтърпиш другия, който ти говори малко по-рязко, това е велико нещо. Да издържиш една забележка, без да кажеш: „Ама как, ама какво?“, да преодолееш тази чувствителност, която ни обзема: „Как ще ми говориш така?!“. Внимавай, трябва да станеш по-благ, защо много пъти говориш рязко. Ти, който слушаш грубите думи на другия, трябва да калиш своя характер малко повече, защото си крайно чувствителен. Майка Гавриила казва, че това, което наричаме чувствителност, всъщност понякога е егоизъм, една особена свръхчувствителност.

Не се засягай толкова много. Другият ти е казал: „Хайде върви си, имам работа!“. И ти си мислиш: „А, изгони ме!“ или „Можеше да го каже по-спокойно“. Не прéчи. Всички страдаме от това. Трябва да сме по-калени в духовния живот.

На Света Гора, един монах, мой приятел, с когото разговарях, ми каза:

— Хайде, омръзна ми да те слушам, уморих се да ти говоря! Сега ме остави, отивам в килията си да се помоля.

Къде на шега, къде на сериозно ми каза: „Омръзна ми!“. И това знаеш ли какво е? Помага ти да се   приземиш, да не смяташ, че всички ще те хвалят, ласкаят, почитат. Претенцията постоянно да ни почитат няма аскетичен характер. Да не мислим за самопонятно, че винаги ще  ни казват хубави думи и ще ни поздравляват за нещо, което сме направили. „Направих толкова хубаво ядене, ядоха до пръсване, а никой не каза едно „Благодаря!““. Не прéчи — казвам това за теб, не за оня, който не е казал „Благодаря“. Има право жената.  Нужно е безразличните да станат по-чувствителни и по-човечни, и това е аскетичност — да не си цербер спрямо другите. Но и свръхчувствителните да станат малко по-дисциплинирани, по-търпеливи, да не се дразнят  от най-малкото.

Така всички можем да станем аскети, но не и когато някой казва: „Аз ти помагам да станеш аскет по този начин“. Не така, защото светият старец Паисий казва, че Диоклетиан направил много хора светии, пратил ги в Рая със своя меч. Самият той обаче там не влязъл. Защото  може да си направил другия свят, подлагайки го на мъчения, но ти самият не ставаш свят с това, което правиш. Внимавай над душата си.  Правиш другия аскет,  но ти оставаш суров, непреклонен, деспотичен. Затова свети  Порфирий казва, че християнинът първо трябва да е поет; този, който се подвизава, трябва да е чувствителен човек, да не е едно създание, лишено от любов, тоест един човек, който не може да обикне и да бъде обикнат, който не може да има топла и нежна връзка с хората.

Да ти казват нещо и да го правиш — това е много хубаво. Разбира се, не на всяка цена, послушание не към кого да е, а към Църквата. Църквата ти казва нещо, изпълни го; имай послушание към духовника си, към мъжа си, към жена си, към децата си, родителите си, приятелите си. Да пожертваш малко от своето доволство, за да угодиш на другия. Една готовност за подвиг и жертва заради другия. Ако правиш всичко това за Христос, просейки чрез тези неща да Го доближиш, тогава животът става много хубав и имаш възможност за светогорски, синайски, йерусалимски, руски и каквито поискаш преживявания, където и да се намираш. Дават ти се много възможности да живееш аскетическия дух и етос, където и да се намираш. Бог ще ти даде много възможности да водиш борба и да станеш голям подвижник. Разбираш ли това?

Ако животът те призова да извършиш нещо на дело, ако те призовава към практическа аскеза, това е много по-истинно, отколкото да слушаш теории. Един пример. Когато бях малък, ходех при един духовник. След това го смених. Знаеш ли защо? Защото бях егоист. Както винаги. Веднъж той ме попита какви книги чета. Казах му, че чета светоотечески книги; книги, които на моята възраст не трябваше да чета, защото са по-трудни  — авва Доротей, св. Никодим Светогорец, „Невидимата бран”. И този свещеник ми каза:

— Слушай, детето ми! След като си ги прочел, добре си направил. Но оттук нататък да четеш по-прости книги и по-лесни за твоята възраст. Повторно тези книги няма да ги четеш!

Тогава си казах: „Какви са тези работи?! Нима ще ме спре да чета светоотеческите и аскетическите книги, които ми харесват?!“. Ядосах се и повече при него не отидох на изповед. Реших да потърся някой, който ще ме остави да чета светоотеческите книги. И смених  духовника си.

Един познат, мой учител, научи за това и ме попита:

— Защо не отидеш отново при отец ….  да се изповядаш?

— А няма да отида при него.

— Защо?

— Защото не ме оставя да чета духовните книги, които искам. Казва ми да чета духовни списания. Аз не искам това, искам духовни книги, за да имам духовна полза!

— Я ми кажи какво си чел?

— Авва Доротей, „Невидимата бран”.

— Добре. Авва Доротей. Защото и аз съм го чел. Какво говори авва Доротей от началото до края? Не говори ли постоянно за смирението, за послушанието, за отсичането на собствената воля, да не държим на своето,  а да угаждаме на другия, на Бога, на духовника, да не сме егоисти? Не го ли казва постоянно?

— Да, това казва. Видяхте ли колко хубава книга!

— Виж, този духовник, който ти е забранил да четеш отново тази книга, ти е помогнал по този начин да приложиш наведнъж цялата книга като проявиш послушание и вместо да четеш книги, да преживееш книгата на дело. Помогнал ти е не да четеш за послушанието, а да проявиш послушание. А ти ми казваш, че си отхвърлил тази възможност.

— Леле, прав сте! Ще отида отново при него!

Четях за послушанието, но когато ми бе дадена възможност да го проявя на дело, се провалих. Когато пораснах, се засрамих още повече, защото прочетох, че дори старецът Паисий не благославял често послушниците си да четат „Лествицата” и св. Исаак Сирин. Казвал им: „Няма да  четете това — то подхранва егоизма ви. Проявете послушание, четете Евангелието, четете нещо просто. Другите книги ще ги прочетете, когато ви кажа. Засега ги оставете.“ На някои хора никога не позволил да ги прочетат, защото ако проявяваш послушание в живота си, ти живееш в душата си и „Лествицата”, и св. Исаак, и вече не е нужно да ги четеш, за да не правиш сравнения и да казваш: „А, стигнах далеч, високо съм.  Виж този светец какво говори, и аз някакси така се чувствам, значи съм духовен човек!“.

Това са страшни житейски тайни.  Сякаш ти казват, че  и ти можеш да станеш подвижник, мъченик за Христа, с някои обстоятелства, които сега не са ти понятни. И аз познавам подвижници в света, мъченици Христови, които не са пролели капка кръв, защото не е било необходимо, но които ежедневно дават кръвта на душата си, с жертвите, които правят. Те не знаят, че са свети.

Когато един баща отишъл при стареца Паисий със своето парализирано дете, той го попитал:

— Какво правиш, детето ми?

— Проявявам търпение, отче, с детенцето ми. Слава Богу, помагам му, разхождам го, водя го на училище с инвалидната количка.

Старецът му казал:

— Ако проявяваш търпение, когато дойде съдният ден, Бог ще те нареди до св. Максим Изповедник, защото и ти си изповедник! Защото по този начин изповядваш Христос. Човекът, който вижда твоето търпение,  знаеш ли какво казва? — „Гледай Христос какво прави с хората! Гледай какво търпение им дава! Виж каква любов, какво смирение им дава!“. Видя ли?

И човекът казал на стареца Паисий:

— Отче, аз не правя нищо за Христос. Колко бих искал да правя повече, да мога да ходя на бдения, на църква. Не мога, имам детенцето ми.

— Не прéчи — му казал старецът. — И без да ходиш на бдение,  благодатта на бдението идва и влиза в душата ти. Разбираш ли? И когато не приемаш лош помисъл за брата си, сякаш си правил осемчасово бдение на Света Гора. Когато не приемаш лоши помисли, когато не осъждаш никого.

Бог отдава голямо значение на това, което ти смяташ за незначително. Това са големи тайни — можеш да станеш подвижница, не отивайки на бдение, докато душата ти гори от желание за това, защото твоят мъж ти казва: „Не искам да отиваш, искам да си останеш вкъщи!  Не се ожених за монахиня постоянно да ходи на бдения. Нямам ли право да ти го кажа? Не ти казвам да не ходиш на Литургия, ще отидеш на църква утре. Но днес искам да си останеш вкъщи, за да сме заедно.“ „Не! Ще отида!“ Мислиш си, че  упорството ти е заради Бога, но в действителност не е така. Защото и аз като малък чувствах същото — че сменям духовника си заради Бога. Така си мислех, но всъщност го правех, за да угодя на себе си. Исках нещата да стават по начина, по който на мен ми харесва. Докато Бог ми дава възможност да живея Неговата благодат по друг начин, по Негови пътища, които за мен са умонепостижими. Без да съм ги планирал по моята логика. И Бог ми казва: „Искам да те облагодатя чрез послушанието, необичайното послушание да четеш едно обикновено православно списание, за да не кажеш:  „Четох св. Никодим, авва Доротей, вижте кой съм!“. Тях ще ги прочетеш по-късно, когато духовникът ти те благослови.”

Когато например се приготвяш за бдение, а мъжът ти казва: „Стой си вкъщи!“, ставаш подвижница, ставаш мъченица за Господа и заради любовта към своя дом. Защото той не ти казва да се отречеш от Христос, не ти казва да не ходиш повече на църква, а само на това бдение.  Ти обаче упорстваш: „Не, ще отида!“. И започва една разправия, една олелия, ти се гневиш,  нервираш се, после отиваш на бдението със смут в душата  и вече не знаеш дали да се причастиш. Защото ако не се причастиш, другите жени ще кажат:  „Защо не се причастява? Какво е направила, че не се причастява?“. От  друга страна пък, как да се причастиш — след като си се скарала с мъжа си?!

Говоря ти необичайни неща, за да ти обясня, че благодатта на аскезата понякога идва чрез противоположното на това, което очакваме. Например има хора, които не отиват на Света Гора, понеже техните близки не ги оставят, но заради това Бог им дава голямо благословение.

Ти говориш самодоволно: „Отидох на Света Гора, прекарах добре, видях старци, удивен съм!“. Докато другият казва: „Не отидох, Света Богородица не ме удостои, не бях достоен да стъпя в нейната градина, не бях достоен.“ Той говори със смирение, докато ти, който си ходил,  чувстваш, че нещо си постигнал. Кой ще приеме по-голяма благодат? Затова ти казвам, че можеш да станеш подвижник, да бъдеш благословен от Бога и чрез онези неща, които за теб са проблем. Следователно това, което наричаш проблем, може да го приемеш по аскетичен начин и то да се окаже голям източник на благодеяние. Това преживял старецът Паисий с всички ония хора, които ходели при него, и той казвал: „Какво правя, когато идват хората?  Поправям помислите им, придърпвам ги и ги изправям. Обяснявам на хората, за които чувствам, че имат проблеми, че това, което наричат проблем, ако го приемат по аскетичен начин, може да се окаже причина и средство за тяхното спасение. Разбираш ли?“. След това хората си тръгвали оттам весели: „Колко просто ми го каза! Колко лесно е в крайна сметка да вляза в Рая!“.

Някой му разказал, че в квартала, в който живее, има една шумна дискотека, и не може да спи нощем, изнервя се, гневи се, възмущава се. А после споделил: „Старецът Паисий ми даде друга перспектива, даде ми съвет, който така ме разтърси, изненада и умиротвори, че накрая се смирих и казах: „Ама колко съм бил глупав — толкова време да не разбера това!“. А съветът на стареца бил: „Приеми го по друг начин. Погледни го от аскетична гледна точка. Да речем, че  живееш в една област, в която има война, падат бомби, убиват хора, и на теб ти казват да останеш в този лагер, в който няма да пострадаш, само до теб ще падат бомби и ще е шумно. Щеше ли това да ти пречи? Ако знаеше, че навсякъде умират хора, а ти си жив, но живееш там, където има шум,  за шума ли щеше да мислиш или щеше да казваш: „Слава Богу, че съм жив.”?“.

Тоест старецът имал различен поглед и търкувание за нещата. И след това този човек гледал по друг начин на шума и врявата. Обяснявал си ги с друг помисъл, с добрия помисъл на душата си. Това означава да приложим на дело аскетическия дух и етос.