Сълзи, по-скъпоценни от тамян

531 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Във второто блаженство има двоен парадокс. Въпреки че скръбта е следгреховно състояние, виждаме, че Господ не само не ни възпира да я преживяваме, но и ни облажава, когато плачем. И още по-парадоксалното и непонятното за човешката логика е, че ни обещава утеха, утешение и облекчение от тежката скръб на плача.

Това блаженство повдига много  въпроси.  След като нашият Бог е Бог на любовта, как е възможно да допуска Неговото творение да изпитва толкова голяма скръб? В крайна сметка, дали животът в Църквата е едно постоянно мъчение, едно трайно страдание, което кара човека да се терзае, вместо да се радва? Човекът, който се подвизава за своето духовно узряване, само чрез мъчения ли може да доближи Бога?

Всички тези дилеми са особено предизвикателни за младите, чийто живот е пред тях и те искат да го изживеят интензивно. В днешната епоха на комфорт и консумеризъм идеалът на целия свят е щастието. Човекът копнее лесно да получава щастие, за да живее комфортно и приятно. Настоява да се задоволяват неговите желания и цели. Избягва болката, ужасява се пред смъртта.  Изключително трудно е за съвременния човек да приеме евангелското слово, което облажава плача.

Ние знаем, че този, който ни обича, се грижи за нас, този, който ни обича, ни помага животът ни да бъде лесен и щастлив. Често пренасяме тази „логика” и в нашата връзка с Бога, за да се подсигурим с Неговата благосклонност и закрила, изключително с цел да се чувстваме добре и приятно.

Христовото слово във второто блаженство ни предизвиква. „Блажени плачещите, защото те ще утешат.” Ние не сме научени да приемаме едно такова жизнено предложение, нито да се изправяме сериозно и директно пред такива предизвикателства. Подминаваме ги лесно и лекомислено, понеже предпочитаме да не познаваме тайната на живота,  докато в същото време ни ужасява отговорността пред тайната на смъртта. Но ако ни е грижа да дадем реален отговор на всички тези дилеми, е важно да изследваме кога и защо са се появили за първи път болката и смъртта, като се върнем в началото на историята на човешкия род.

На Неделя Сиропустна Църквата ни припомня изгонването на прародителите от Рая. Химнологията представя Адам да плаче неутешимо за своята екзистенциална смърт, за загубата на своите райски отношения с Бога. „И иногда славою безсмертия облечен сый, умерщвления кожу яко смертный окаянно обношу.”

За първи  път след отделянето си от Източника и Подателя на всяко дихание и живот — Твореца Бог — прародителите усетили чувството на скръб пред смъртта.  Когато установили, че са осъдили себе си на смърт, екзистенциалният страх и  несигурност, които почувствали, предизвикал у тях непоносима болка и неутешим плач. Оттогава всяка загуба и всяко отделяне носи онова смъртоносно вкусване на небитието далеч от Бога и се преживява като последица и отражение на онова първоначално насилствено отделяне.

Смъртта е духовен бич, навлязъл в света чрез греха.  Но е важно да помним, че ние сами сме поискали смъртта, сами сме се отрекли от живота на радостта и на любовта, даден ни като дар от Бога. Ние нямаме себеживот; животът означава причастност на Бога. Връзката с Бога се оживотворява чрез връзката и общуването ни с ближните и с цялото творение. От момента, в който сме избрали един живот, затворен в нашето аз и за нашето аз и сме се откъснали от Източника на живота — Бога, ние сами сме осъдили себе си на смърт. Една смърт, която представлява най-големият ни враг.

О. Александър Шмеман смело възвестява: „Християнството не означава сприятеляване със смъртта, а откриване на трагичността на смъртта, защото християнството е откровение на Живота, на Самия Христос.  Смъртта е врагът, който трябва да бъде унищожен; не е тайна, която може да бъде тълкувана. Смъртта е неестествена и наистина ужасна, тя е пълно отпадане от живота, тя е наш враг.” (Най-последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта).

Господ не пренебрегва човешката драма на нашата екзистенциална смърт, последица от нашето отдалечаване от Него. Приема обаче плача за смъртта като необходимо изцелително средство за душата.  Сам Христос ни дава пример: мълчи и се насълзява пред гроба на приятеля Си Лазар,  състрадавайки в неутешимия плач на сестрите Марта и Мария. Но в момента, в който обещава на Марта, че брат ù ще възкръсне (Иоан. 11:23), точно в този момент започва победата над смъртта.  И не след дълго Той пристъпва към извършването на най-поразителното чудо: възкресява от мъртвите четверодневния Лазар като предверие към  общото възкресение на всички „в последния ден”. Подателят на живота връща към живот мъртвото тяло на Своя приятел. Смъртта бива разрушена!

Всички ние преживяхме, преживяваме и ще преживеем много пъти в живота си някаква скръб — подобна на скръбта на сестрите на Лазар — поради смъртта и раздялата с любими лица. Често стигаме до предела на нашите сили особено когато сме имали тясна връзка с починалия и животът ни е зависел от неговото присъствие. В тези критични моменти пред нас се издига безмилостно важният въпрос: „След смъртта какво следва?”. Кой може да даде жизнен отговор на голямата агония на смъртта?

Отговорът се намира в унищожението на смъртта чрез Кръста и Възкресението на Христос: „със смърт смъртта потъпка”. Затова св. ап. Павел увещава вярващите: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда.
14. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него” (1 Сол. 4:13-14).

Свети Йоан Златоуст съумял да обхване цялата вяра на Църквата относно тайната на смъртта в един единствен израз „Възкръсна Христос, и ни един мъртвец не остана в гробовете!” (Похвално слово за Пасха). Пасха, с радостното възвестяване на потъпкването на смъртта, е  средоточие на посланието и живота на християнството.

Но нека видим и на чисто психологическо равнище коя е изцелителната роля на скръбта и как тя помага да се възстанови разстроеният душевен баланс при раздялата с обични лица. В действителност скръбта не засяга човека, който си е заминал от този свят, а нас, които оставаме. Скърбим, понеже оттук нататък ще се лишим от ответната любов, която очакваме от любимия човек. Това наше неизпълнено желание предизвиква у нас скръбно  чувство, в чиято основа лежи нашият егоцентризъм. Всъщност скръбта е проява на нашата себеотбрана вследствие на внезапното прекъсване на вътрешната ни пълнота поради раздялата с нашия  човек.

Всяка човешка личност се развива главно чрез комуникацията и взаимопроникването с лицата от прякото ù обкръжение. По този начин тя удовлетворява своите психосоматични и духовни нужди. Затова всеки път, когато губим някое значимо за нас лице, ние чувстваме загубата като онтологична заплаха за нашето съществуване, тъй като сме смятали този човек за част от себе си. Скръбта, която следва от загубата, в действителност прилича на вик за помощ, тя е едно отчаяно усилие да си възвърнем радостта от връзката, която загубихме.

Сълзите укрепват и облекчават човека, защото му помагат да разведри своите потиснати чувства и да се освободи. Плачът очиства, оросява и утешава сърцето. Въздишките облекчават болката, както на телесно, така и на психологическо равнище. Нищо не може да отдалечи скръбта и отчаянието, както сълзите, защото до голяма степен те измиват душата от отровата на горчивината. Никое лекарство и никаква утеха не въздействат толкова ефективно върху душата, както плачът.

Както загубата на скъпи лица, така и скръбта, която чувстваме след това, са процеси, необходими за духовното развитие на нашата личност. Скръбта улеснява преминаването от нашата детска безотговорност към отговорността на пълнолетния. Няма да можем да придобием зрялост и мъдрост, ако не заличим „младенеца”, който крием толкова ловко в нас. Нашето емоционално развитие и узряване се осъществяват с прехода от младенческото състояние на нарцисизма към доброволното опразване на егото и жертвеното принасяне заради другия. Скръбта е едно от онези преживявания, които разширяват, развиват и очистват  нашето възприятие. Процесът на скръбта поради смъртта на любимо лице, макар и труден, бавен и изморителен, същевременно ни обогатява, смекчава сърцето и го прави по-чувствително и нежно към болката на другите.

Когато някой наш ближен скърби, най-добрият начин да го утешим, е да проявим любов, състрадавайки и проливайки сълзи заедно с него. Този тип подкрепа ще бъде непоколебимо доказателство за Божията любов. Това да „плачеш с плачещите” в крайна сметка е най-плодотворната утеха. В очите на Бога тези сълзи са жертва, по-скъпоценна и от тамяна; те привличат утешителната Божия благодат към нашия страдащ брат и облекчават неговата болка.

Не можем да предадем на скърбящия надеждата и светлината на Христовото Възкресение със съвети и християнски поучения; нужно е да извървим заедно с него целия мрак на скръбта. И колкото повече се засилва процесът на скръбта, толкова повече неговото битие ще се насища с божествена утеха. Тя ще изпълва сърцето му с духовното присъствие на починалия, а на душата му ще дава надежда и утеха.  Според думите на св. ап. Павел: „Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:22).

Накрая, вярата в Христос означава познание и увереност, че Той е Възкресението и животът. Само радостта и мирът от общението с Него, увереността в Неговото присъствие, могат да дадат смисъл на всяка смърт. Тогава смъртта в Христос се претворява в дело на живота, в дело на общението, защото  Неговата любов и Неговата светлина са разрушили смъртта. Тогава нито смъртта, нито животът могат да ни отделят от любовта Христова. „Възкръсна Христос и живот се въдвори!” (Св. Йоан Златоуст, Похвално слово за Пасха). За да стане този възкръснал живот всекидневно преживяване, от нас се изисква да се завърнем при Божията благодат. Църквата ни я дава щедро чрез своите тайнства, но е нужно и нашето трайно решение за упражняване в личната смърт чрез покаянието.