Автор: Анестис Кеселопулос
Превод: Константин Константинов
Ако някой поиска да прочете биография на папа Ефрем, няма да срещне особено впечатляващи събития. Евангелос Папаникитас, това е светското му име, е роден на 6 декември 1912 г., в деня на свети Николай, в Амбелохори, Виотия. В Тива завършва начално училище и гимназията, а през 1933 г. заминава за Атон в каливата на свети Ефрем в Катунакия. През 1934 г. става расофорен монах, а през 1935 г. получава великата ангелска схима и е наречен монах Ефрем. През следващата година е ръкоположен за дякон и свещеник. В същата калива той издъхва на 14/27 февруари 1998 г. [1].
Но това, което е бил папа Ефрем, не може да бъде описано и определено в рамките на една биографична бележка. Великите събития, свързващи живота на светците, остават неизказани и неописуеми. И когато те са уловени и записани в синаксарите, които не просто разказват събитията от техния живот, а ги изразяват и тълкуват, тогава там се описва не историческа условност, а се достига до истината, която стои зад нея. Светците съществуват „като одушевени образи на житието в Христос” (Св. Василий Велики, Писмо, 1,3, PG 32,228c.).
Отец Ефрем е един от онези, които последователно се подвизавали в този живот да се превърнат в одушевени образи на житието в Христос. Той е може би последният светогорски подвижник от изминалия век и хилядолетие. Подобно на други известни старци от нашето време, но също и на толкова много неизвестни и незабележими в света, преподобни ликове в и извън Света гора, те свидетелстват, че сме „съграждани на светиите и свои на Бога” (Еф. 2:19).
Светостта не е духовно състояние от миналото, нито пък светците са далечни на ежедневието същества. Само дето тези, които се приближават до тях, трябва да имат подходящи духовни сетива, за да могат да разберат дълбочината на нещата и истинските измерения на техния живот, който наистина е „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3).
Особена черта на истинските светци е, че те скриват от очите на хората всички добродетели, които притежават. Папа Ефрем не е изключение от това правило. Той се опитваше да избегне вниманието на хората не само с простотата и искреността на характера си, но често и с отказа си да общува с тях. Но Божията благодат го предаде и беше видимо осезаема и ярко жива в живота му. Както каза, мисля, че отец Нектарий, старецът казваше характерно: „Светият Дух не се вижда, но благодатта се вижда”. Но самият той се уморяваше от любопитното занимание на другите с него и системно избягваше безсмислени срещи. „Горко на калугерите, чиято слава е стигнала до Атина” — казваше той и добавяше: „С дяволско благословение и Божие проклятие излезе името ми, че съм светец, и оттогава загубих спокойствието си”.
Той не се стремеше нито да впечатлява, нито пък искаше да поучава другите. Много повече не го правеше, когато беше предизвикван, често настойчиво и безразсъдно, от някои посетители. В началото на 70-те години на миналия век, докато разговаряхме пред стъкления прозорец, на вратата на каливата се почука. Преди старецът да успее да я отвори, вътре нахлу група младежи, които искаха да се срещнат с него. Когато разбраха, че пред тях стои самият отец Ефрем, ръководителят на групата го помоли „да говори на децата, за да им принесе духовна полза”. Тогава той, благ, но и сериозен, ги заведе до вратата на двора и им показа пътеката, водеща към друга килия, по-висока от неговата, и каза: „Не знам какво да ви кажа; отидете там при отец Климент. Той има дарбата да поучава, ще ви каже различни неща”.
Когато човек се срещаше с папа Ефрем, имаше чувството, че стои пред авва от Патерика. Внушителната осанка, блясъкът на лицето и проницателният поглед са основните черти на външния му вид, които известяваха събеседника за вътрешното му състояние и висота. Но цялостното подреждане на малкото неща в бедната му калива, както и външният му вид и цялостното му поведение, показваха, че той е простодушен и непретенциозен човек. Той не се интересуваше от чашата и блюдото отвън (Срв. Мат. 23:25), а от вътрешното си усъвършенстване за очистването на ума и сърцето. Ето защо, дори и без да има „дарбата на учителството”, той може да поучава по най-автентичния начин.
Всеки, който е ходил, особено в по-стари времена, в Катунакия, може лесно да си припомни и да разбере от опит думите на псалмопевеца: „земя пуста, изсъхнала и безводна” (Пс 62:2). По онова време Катунакия беше буквално пустиня. Нямаше вода. Няколко малки, грубо изградени щерни събираха дъждовната вода през зимата и служеха на заселниците в района през цялата година. Нямаше градински култури или дървета. И до днес там растителността е малко. На това място има няколко храсталака и много малко маслинови дървета. Това, което изобилства в пролома на Катунакия, са скалите, камъните и гущерите. Те съставляват естествената ѝ среда. Въпреки това духовната и създадена от човека среда, разпръсната из четиринадесетте каливи в областта, е съставена от хора със силен дух и най-вече с истинска любов към Бога.
Отец Ефрем живял там шестдесет и пет години! Само няколко пъти излязъл от Света гора. През май 1974 г. излязъл за първи път или по-точно казано, бил изведен в състояние на кома поради цианоза, тридесет и осем години не бил излизал, откакто бил ръкоположен за дякон и свещеник. Трудно разпознавал не само света на жилищните сгради и многото коли, както казваше, но дори и братята и сестрите си, които го посетили в болницата. Когато отишъл на Света гора, той осъзнал, че отива да бъде погребан, затова зад вратата на килията си очертал един гроб с молив и някои характерни думи: търпение, послушание, молитва и т.н.
Послушанието било любимата му тема в разговорите и особено в събранията на монасите. Това, което казвал за послушанието, не било идеи и мнения, а изкристализиран жизнен опит. Самият папа Ефрем бил чедо на послушанието (Срв. 1 Петр. 1:14), но послушание със съзнание и свобода. Той знаеше, че без свобода послушанието се превръща в робство, както без послушание свободата е безсмислица. Разбрал, че без освобождаване от индивидуалната воля човек не може да вкуси истинската свобода. Затова се борил с всички сили в тази посока, главно когато бил послушник, а и заради странностите на старците от неговата калива, дяволът специално воювал с него, за да го накара да напусне Катунакия.
Обикновено се говори за благодатни старци. Старецът Ефрем обаче се оказа повече благодатен послушник, тъй като прекарал близо четиридесет години от монашеския си живот в послушание. Послушание имал и за това при дадени обстоятелства говорил за важни свои преживявания. Веднъж в едно събрание на монаси, когато им говорел за послушанието, той им доверил следното: „Моят старец, папа Никифор, не беше от големите монаси, но въпреки това видях велики неща в послушанието. Поръчах няколко плодни дръвчета без негово съгласие. Въпреки всичките ми усилия и внимание, нито едно не се хвана. За втори път засадих лозя без неговото одобрение. Те също не вързаха. Опитах трети път, но напразно се измъчих. Дървото, което оцеля, никога не даде плод. Но от черницата, която засадихме със стареца, ядем плодове всяка година. Каквото засадих и не бе според духа на стареца, не даде плод, защото това, което направих, бе по моя собствена воля”.
Дългогодишното послушание, най-вече на Божията воля, го кара да се подвизава в търпение и смирение. Във всички изпитания — а те са многобройни през земния му живот — той не настоявал да разбере тяхната целесъобразност, а ги посрещал с търпение, вземайки пример от самия Христос. Защото както Божията сила се открила на света чрез търпението на Христос, така и търпението на светиите става причина за участието им в Божията благодат. Божията сила в живота на папа Ефрем също „се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). От съвсем малък той страдал от екзема. Веднъж болките от раните го довели до отчаяние. И за да говори папа Ефрем за отчаяние, трябва да е имал тежко изпитание. Това било едно от жилата, които изпитали търпението му.
Като истински светогорец, той обичал изключително много света Богородица. Когато бил послушник, копнеел да види майка си. Сърцето му казвало: „Да видя майка си и да умра”. Той се качил в църквата, застанал пред Богородица на иконостаса, Владичицата на Ангелите, и казал: „Богородице, откакто дойдох на Света гора, Ти си моя Майка”. Тогава всеки помисъл, който дотогава го безпрокоял, изчезнал от сърцето му. Друг път, когато изпитвал непоносима болка от обостряне на екземата, отишъл при света Богородица и с простотата на дете и дръзновението на светец ѝ извикал силно: „Света Богородице, сега искам думата ти! Сега те питам, сега искам думата ти! Нищо по-малко. Не каза ли, че ще бъдеш нашата Домакиня, Икономка и Изцелителка? Не каза ли, че ще ни изцеляваш? Ето моята болест, обещай ми, че ще ме излекуваш. Излекувай ме, вече не издържам!”. След това се разплакал. Когато стигнал до килията си, екземата била изчезнала и той повикал другите отци да видят чудотворното му изцеление [3].
Разбира се, екземата и всички видове екземи, т.е. изкушенията, се връщали отново и отново, но блаженият старец знаел как да се справи с тях. Защото освен че бил човек на търпението, той бил и човек на молитвата. В нея намирал сигурна опора при всякакви изпитания. Имал голямото Божие благоволение и благословение да се запознае и да се свърже още от първите години на монашеския си живот с една велика личност на светогорското монашество от 20 век — стареца Йосиф Пещерняк (Исихаст). В началото той се изкачвал заедно със стареца си отец Никифор до каливата „Рождество на св. Йоан Кръстител” на скита „Свети Василий”, където той живеел. По-късно близо четири пъти седмично, около полунощ, слагал на пояса си маслената си лампа и с тояга в дясната ръка и броеницата в лявата ръка се изкачвал нагоре по хълма към скита „Свети Василий”, за да служи в колибата на исихаста. Там той научил за монологичната молитва на исихастите: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Там имал първите си посещения на Божията благодат и там намирал утеха сред изпитанията.
Когато служел, му се откривал „Бог на неизразимите и невидимите тайни, в Когото са скритите съкровища на мъдростта и знанието” [4]. Който се оказвал в параклиса на каливата му и го виждал да служи, нямало как да не бъде впечатлен от вътрешното и външното безмълвие, от ритъма на литургията, от неподправеното изражение и естественост на движенията, от непринуденото отношение, но и от искреността на участието му в богослужението. Отслужването на Божествената литургия свидетелствало за цялата истинност на молитвата му.
През целия си живот той носил тази истина, защото и през часовете, в които се занимавал с ръкоделие — изработвайки най-вече печати за просфори или занимавайки се с ремонт на килията си — били също часове за молитва. Тази молитвена нагласа на целия му живот направила недостижимото осезаемо, а бъдещето — настояще. Тя можела да хармонизира простотата с тържествеността и величието със свещенолепието. Тази нагласа имала силата да обединява божественото с човешкото и триумфиращата с воюващата Църква. В часовете за молитва и богослужение той се отличавал както с послушанието на благодатен послушник, което го подбуждало да спазва с точност исихасткото молитвено правило и реда на светогорските последования, както и със свободата на осветен старец, която му давала дръзновение да се обръща в личните си моления към Господа с пламенността и простотата дори на импровизирани молитви.
Отец Ефрем говорил повече на Бога и по-малко на човеците. Той говорил повече с неизречените въздишки и сълзи на молитвите си — беше щедро надарен с този дар на сълзите — отколкото с устата и учението си. „С проливане на твоите сълзи безплодната пустиня си разработил, а с въздишките из глъбини делата си стократно оплодоносил”. Той би могъл да каже заедно с Давид: „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем” (Пс. 41:4). Със сълзите му биха могли да се напишат повече книги, отколкото той е прочел през земния си живот.
Тялото му било погребано, за да си почине от трудовете на този живот, в двора на колибата му в Катунакия. Няколко години по-късно стана откриването на неговите свети мощи. Но душата му с по-голямо дръзновение продължава свещенодействието върху престола на Агнеца, споменавайки там повече имена от тези, които четял на проскомидията в параклиса „Св. Ефрем Сириец“. Той заедно с преп. Антоний Велики и с всички светии „укрепи вселената с молитвите си” [5]. Той е голяма надежда за всички нас.
Бележки:
[1] Αναλυτικότερα στοιχεία και περιστατικά της ζωής του παπα-Εφραίμ μπορεί ο Αναγνώστης να βρει σε δύο βιβλία που αναφέρονται σ’ αυτόν: α) Γέρων Εφραίμ Κατουνακιώτης, γράφτηκε από τη συνοδεία του, έκδ. Ι. Ησυχαστηρίου Άγιος Εφραίμ, Κατουνάκια Αγίου Όρους 2000, σσ.316 και β) Γέροντος Ιωσήφ Βατοπαιδινού, Ο χαρισματούχος Υποτακτικός Γέροντας Εφραίμ ο Κατουνακιώτης, στη σειρά Ψυχωφελή Βατοπαιδινά, αρ, 12, έκδ. Ι. Μονής Βατοπαιδίου 2001,σσ. 204.
[2] Ιω. Χρυσοστόμου, Εις Μελέτιον,1,PG50,515
[3] Βλ. περισσότερα στο κείμενο του Τάσου Ρωμανού, «Συναντήσεις στο Άγιον Όρος», στο περ. Σύνορο, τευχ. 40, Αθήνα, Χειμώνας 1966-67,σ. 313-331.
[4] Ευχή μετά την Μεγἀλην Είσοδον της Λειτουργίας των Προηγιασμένων.
[5] Βλ. Απολυτίκιον 17ης Ιανουαρίου στη μνήμη του Μ. Αντωνίου.
