Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Пред нас е една нелицеприятна и дори бих казал скандална история за отношенията в апостолската община. Под влиянието на безупречните жития и елейните възхвали, вероятно сме си изградили за апостолите представа като за почти безплътни небожители, но сега Евангелието разрушава тези митове с един замах. Евангелист Марк показва апостолите като най-обикновени и нормални хора, на които е присъщо характерното за нас тщеславие, честолюбие, търсене на топло и уютно „местенце”. Както и мигновения изблик на гняв, раздразнение и осъждане, щом се окаже, че някой е дръзнал да претендира за онова място, което — от моя гледна точка — се полага единствено и само на мен!
Като се има предвид, че всичко това се случва на фона на думите на Иисус за предстоящите ужасни събития — предателство, арест, позорно унижение и жестоко убийство, става пределно ясно, че градусът на напрежението в тази ситуация е достигнал до неимоверни висоти. Иисус им казва, че скоро ще бъде убит, а те говорят за министерски портфейли! Каква наглост и какво безумие! Как да не се възмутим?
Реакцията на Самия Иисус обаче излиза извън пределите на човешкото разбиране. Той не се обижда на учениците, които са водени от личните си интереси. Не се ядосва на тяхната безсърдечност. Не ги укорява, че мислят единствено за себе си, за своите очаквания и страхове. Той се издига като могъщ орел над човешките страсти и обгръща всички и всичко със Своята велика любов — любов, която не прави разлика, не изследва, не съди, а само посочва накъде да тръгнем и към какво да се стремим. Христос не се впуска в щателен анализ на причините, поради които апостолите не могат да се отскубнат от плена на греховете си. Само им показва пътя, по който трябва да вървят, за да може всичко да си дойде на мястото. И името на този път е служение. Не на нас самите — на най-любимото и единствено за нас същество в целия свят, а на онези, които Бог е отредил да бъдат до нас в живота ни.
Колко често попадаме в един напълно незабележим и много благочестив капан — в своего рода „православна психоанализа на греха“, когато човек хвърля всичките си усилия в борба с греха и с най-малките му проявления! „Да победим греха на всяка цена — това е нашата задача!“ Това безконечно ровене в собствените грешки и недостатъци води дотам, че човек до такава степен свиква с ролята си на „доморасъл психоаналитик“, че вместо да победи егоцентризма си, всъщност посвещава целия си живот отново на самия себе си — с тази разлика, че сега не се възприема като нещо любимо, а като нещо грозно, противно и за нищо негодно!
Бих искал да дам следния пример. По какво се различава добрият учител по музика от лошия? Добрият учител не бърчи вежди и не прави гримаса, когато ученикът му изсвири фалшива нота, за да покаже колко глупав, тъп и мързелив е ученикът му. Напротив, пропуска покрай ушите си всички фалшиви тонове, с които детето не се е справило, и максимално се съсредоточава върху това, което може да бъде коригирано! И ще направи така, че малкият човек да си тръгне от урока напълно щастлив и доволен, че е победил, че е напреднал с още една крачка и че това трябва да го радва! А когато бъде увлечен от красотата на мотива, когато чуе как изпод пръстите на педагога се леят звуците на Божествената хармония, той вече сам ще иска да свири колкото се може по-чисто и правилно, защото вече ще е чул, защото вече ще знае какви вълшебни звуци могат да излязат изпод неговите собствени пръсти!
Бог не е просто добър Педагог. Той е гениален в Своята деликатност и ефективност. Трябва да престанем да роптаем и да се жалваме, че цигулката на душата ни не е хубава, че струните са разстроени, че не можем да вземем никакъв тон, и да я предадем в ръцете на Майстора и Учителя, за да ни покаже със Своята ръка, че тя може да звучи прекрасно! Нека запомним това звучене и заради него да се опълчим срещу всичко фалшиво в живота си!
