Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Не можем да се наситим на Божието слово и колкото повече се храним от него, толкова повече не чувстваме умора. Това е характерно за истината — тя не ни изморява, а винаги ни обновява. Затова когато човек съзнателно участва в тайнствата на Църквата и особено в св. Евхаристия, дори и всекидневно да се причастява, никога не чувства умора и никога не преживява едно и също нещо. Истината не ни изморява, тя ни утешава, въодушевява и обновява. В много по-голяма степен това се отнася до Божието слово и до днешната притча — колкото и пъти да я чуем и да я изследваме, в нея откриваме все нови и нови неща, които ни напояват духовно. Ще се спрем на няколко момента от притчата.
Това, което ни удивява и впечатлява относно възпитателните методи на бащата, е начинът, по който той отглежда децата си — и по-малкия, и по-големия син. Това е възпитанието на свободата. От една страна, когато синът идва и иска да вземе своя дял от имота, бащата не му отказва и му го дава. Синът тръгва и той не го възпира. Защото, както казва и св. Йоан Златоуст, съгласно опита на светите отци нищо добро не става насила. Когато човек стигне до решението да отхвърли връзката със своя баща, тогава по-добре да си изпати, за да се научи и да разбере какво означава отсъствието на бащата, какво означава връзката с него и пребиваването в бащиния дом, какво означава отдалечаването от дома. От друга страна, виждаме по-големия син, който живее в пълно себезатваряне, с една абсолютна убеденост в своите дела и праведност — нещо, което го кара да освирепее, да се гневи и да не разбира отношението на баща си. Баща му също не го притиска, моли го, но го оставя в мъчението на ада, в който е решил да живее, тоест оставя го на неговото индивидуално оправдание.
По-малкият син си тръгва. Нека имаме предвид това. Ако искаме да променим насила другия, сме безумни. Човекът, който иска да направи нещо, ще го направи. Колкото и да си мислим, че можем да го убедим. Това, което променя човека, е възпитанието на свободата, което означава възможността да поеме отговорност за своите грешки. Ние изопачаваме понятието за свобода и мислим, че свободата означава освободеност. Едно е освободеността, когато казвам: „Прави каквото искаш, всичко е правилно”, и друго — да ти давам свободата да си строшиш главата, ако искаш, защото не си се убедил, че това, което живееш, е живот. Възпитанието на свободата развива човека. Човекът има самовластие от Бога и ако не придобие съзнание за това кой е, откъде идва, накъде отива и какво иска, никой закон, никое светско и църковно правило нямат смисъл. Развиването на личността всъщност е поемане на отговорността за тази свобода, която Бог ми е дал, за да избера накъде да вървя. Бог знае колко е чувствително човешкото сърце, колко е нежно, колко въздействия понася и колко уважение е нужно, за да го доближим, така че човек съзнателно и истинно да бъде себе си и да избере връзката с Бога.
И тъй, в това се заключава възпитанието на свободата. Някои може да се скандализират — добрите хора, християните, които казваме: „Ама как? Да съгреши така!”. Да, съществува това терзание — защо Бог не се опитва насила да задържи другия в тази връзка, в бащиния дом? Бог обаче знае, че нищо добро не става насила, а когато си баща или майка, това означава, да преодоляваш своите тревоги и страхове, да възлагаш всичко на Бога и да знаеш, че човекът има индивидуалност и свобода, които не можем да променим насила. Никой не трябва да отнема свободата на човека, защото любовта предполага кръста на риска, на рискуването, кръста на връзката и само чрез рискуването, чрез своя пълен крах човек може да развие личността си истински. Ако винаги го обгръщаме и покровителстваме, можем да го предпазим от греха, но ще сторим и нещо лошо — ще го обезличим като личност, ще го превърнем в един робот, който няма да върши грехове. Бог обаче не иска да бъдем такива.
Ние се изповядваме, изброявайки неща по един болен и маниакален начин, не разбирайки, че покаянието не е в механичното и невротично изброяване на греховете — да ги изстрелваме като картечница и да очакваме да ни бъдат опростени мигновено, а в усещането за завръщане при Бога, което означава, че в нас се е случила вътрешната промяна, или в онова духовно умиление, когато казваме: „Живях грешно, вече искам да живея по различен начин!”. Затова в действителност истинските изповедите в живота ни са само няколко. Останалото е дърдорене, задоволяващо нашата душевност. А духовният ни живот се превръща просто в маска, понеже си въобразяваме, че сме духовни човеци и по схоластичен начин се стремим да анализираме какво сме направили и какво не сме направили, но изобщо не се интересуваме дали сърцето ни е приело Христос за център на живота си, дали сме се обърнали решително към Бога и искаме да живеем по Негова воля.
Покаянието означава промяна, завръщане — промяна на живота, промяна на ума, промяна на начина на живот. Когато отидохме и се изповядахме или когато сме в храма и се молим, наистина ли се отърсихме от стария човек? Констатирахме ли лъжата, в която живеем и казваме ли „Сега искам да съм истинен в Христос, да живея така, както Христос иска”? Или просто досега живях по един светски начин, който ме успокояваше психологически, но се провалих, и сега намерих една енория, където да продължа да поддържам по друг начин своя психологически покой и удовлетворение? Кръстният живот утешава ли ни или ни ужасява? За да ме утешава идеята, че обичам Христос, това означава, да нося кръста си, да проявявам послушание към Божията воля и да напредвам. Или просто смятам, че духовният живот означава, да излагам моите просби пред Бога и понеже съм добро детенце, Той да ми ги изпълнява? Тоест да отмени моята възможност да се разпвам? Какво е покаянието в крайна сметка? Разбрали ли сме какво означава промяната на живота, промяната на ума?
Третото, което наистина е поразително, е как Бог се отнася към нас — това ясно проличава в притчата. Не само чрез възпитаването на свободата. Грехът е отдалечаване, отделяне от Бога, ние отиваме в далечна страна. И коя била любовта? Не насила да задържа детето си, не да се тревожа за него, а моята любов да го съпровожда в тази далечна страна. Опитът, който блудният син получил в бащиния дом, благородството, любезността на бащата, нежността, уважението на свободата — всичко това, което приел, го съпровождало в тази страна. Затова, докато по-големият син не нарича баща си баща, блудният син, който бил обладан от греха, казва: „Ще се върна при моя баща!”. И сред греха той имал този опит, че Бог е негов Баща. Това го спасило. И какво правил? Решил да се върне. Още докато бил далеч, баща му го видял, защото този, който обича, не се безпокои, той е свободен, чака и наблюдава отдалеч ласкаво, не накърнява свободата. Бог е такъв, но дали ние сме такива? Имаме ли тази нежност? Това благородство на душата, това уважение към другите хора? Нямаме ги, защото се терзаем дали другият ще се спаси. Защо чувстваме терзание? Защото крепим всичко върху себе си, а не върху Божията милост и промисъл.
И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
Какво направил бащата — втурва се, целува го, прегръща го, не пита нищо за онова, което е станало — колко е съгрешил, какви грехове е извършил. Не казва: „Ела, детенцето ми! Ти мислеше, че си прав. Разбра ли най-накрая, че аз бях правият!”. Истинският баща не се вълнува от това. Бог не се интересува да доказва Своята правота, а се интересува дали синът Му ще се изцели. Защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери — това го интересува, това е любовта, а не „Да си изясним отношенията: къде сгреши ти и къде — аз!”. Когато съществуват такива отношения под каквато и да е форма — „Ела да ти кажа, жено!”, „Ела да ти кажа, мъжо!”, „Да видим кой е виновният!” — това е трагично. Тук не съществува любов, а ад и необщение, това е същото, както при по-големия син. Когато обичаш, не се притесняваш нито да дадеш, нито да бъдеш оправдан. И тогава Бързият на прощаване Господ, т.е. Свръхбързият — Божията любов е свръхбърза, преварва ни и ни възстановява в първата бляскавост и слава — му дава и обуща, несъмнено за да върви по пътя на добродетелта, и пръстен, който символизира обручението, любовта, връзката с Бога. Но защо обручение, а не брак? Защото бракът принадлежи на Царството Небесно. Дава му отново първата одежда — Кръщението. Чрез покаянието откриваме отново благодатта на Кръщението. След това Господ слага трапезата, която е нашето пиршество — пиршеството на Православната църква не е някакво дърдорене, не са проповедите на отеца, а св. Литургия. Ако човек не се влюби в св. Литургия, ако не се влюби в хляба и виното, които са Тялото и Кръвта Христови, то той е мъртъв, ако ще да знае хиляди теории, да знае наизуст Новия Завет и всички отци. Ако не обича този залък и този залък не е неговият живот, то животът му е заглъхнал и той е един мъртъв човек.
И Господ веднага слага трапеза. Не му казва: „Чакай да видя колко си съгрешил, за да ти възложа епитимия колко време да не се причастяваш и кога да се причастиш!”. Защото желязото се кове, докато е горещо. Когато човек е съгрял сърцето си и има покайно разположение, трябва непосредствено да получи закрила и храна, за да придобие опит от пълнотата на Божията любов. Това е много важно, затова св. Василий Велики казва, че покаянието зависи не от продължителността си, а от начина, по който става. Ако има истинно покаяние, отпадат всички тези закони.
След това виждаме мъчението на бащата. Синът, по който страдал, се завръща, но в дома му го очаква нова трагедия — с по-големия син. Разбираме, че съществува една по-голяма трагедия, която става в дома му. Същото се случва и с нас, които сме в Църквата, в пристанището, близо до нашия Отец и нямаме връзка с Него, а сме привързани единствено към себе си. „Какво правило ми наложи духовникът! Изпълних го. Сега ще се причастя, добре съм. Не съм като другите, които са толкова грешни, които нищо не зачитат! Аз се подвизавах толкова години в Църквата, не извърших грях, а този вчерашният дойде тук и веднага се причастява! Как така го допусна свещеникът?” И започват помислите, с които терзаем себе си.
Мъчението на по-големия син било в неразбирането му, че връзката с баща му е празненство, в неразбирането, че грехът е постоянно похулване на връзката и с бащата, и с брата, когото той не нарича „брат”, а казва синът ти. Признава връзката на бащата с по-малкия син, но самият той не участва в нея. Единствената връзка, която големият син имал, била със себе си и със своите дела и праведност. Това е адът на себеоправданието, микробът, който съществува в Църквата. И знаете ли кой е най-краткият духовен виц — думите „свещено негодувание”. „Ние ще защитим Бога! Дали сме обет в Църквата, ще я защитим от противниците, от еретиците!”. Бре, злочестиви човече, кой те е поставил да правиш това? Нима Бог не може да се защити? Нима ти си способен да промениш Божия промисъл? Нима можеш да защитиш Бога по един страстен начин, с гняв и раздразнение, със свирепост? Да не би „свещеното негодувание”, както ти го наричаш, да е една лъжлива духовна одежда, с която прикриваш своята злоба и гняв? За да има човек разсъдителност, с която да разграничава свещеното негодувание от страстта, е необходима една друга стълбица на добродетелите. Безстрастието, смирението, любовта, просветлението, виждането на Бога, причастността на Божествените енергии — без това вътрешно очистване и чистота имаме право само да притихнем, да мълчим, да се молим и да коленичим. Вижте нашите светци — например св. Порфирий — каква нежност, какво благородство на душата, каква изтънченост имали! А ние отхвърляме тази нежност, която е нежността на Светия Дух, и оставаме в нашите страсти и казваме „свещен гняв”. Ама ако някой е в заблуда, само едно „свещено” право имаме — на свещената болка, както и на свещените коленопреклонения. Ако все още не сме се изтощили от аскеза, от любов към грешния и заблуден човек, нямаме право да говорим с такива категории. Това е прелест, духовна прелест. Оттук това, което можем да направим, е да замълчим и да разберем, че сме блудни, защото какво означава „блуден” (на гр. ά-σωτος)? Този, който живее против своето спасение (на гр. σωτηρία), този, който не е цялостен и възпълнен. С други думи, и в Църквата можем да живеем против своето спасение, против своята цялостност и единство, които придобиваме, присаждайки се в Тялото Христово.
Длъжни сме да празнуваме, защото какъв Бог имаме само! Кой може да се отчайва, кой може да скърби, кой може да се оправдава, че е голям грешник?! Има ли по-голямо богатство от богатството на Божията милост?! И нека извършим това завръщане в сърцето си. Във всеки един момент ни се дава тази възможност. Бог ни е дарил живота — само какъв дар! Дал ни е времето, което е време за спасение. Имаме 10 минути на ден, в които можем да застанем лице в лице с Бога и да Му говорим, да Му разкажем за нашия хал, да живеем Неговата милост, за да умири сърцето ни и да освободи битието ни. Ако живеем без помисли спрямо Бога, с това вътрешно движение, тогава Той ще ни научи, ще ни просветли, стига само да не вярваме на нашите помисли, мисли, планове, а да вярваме в Христос и да се предаваме на богатството на Неговата милост и любов.
