Автор: протойерей Георгий Бенигсен
Източник: „Не хлебом единым”
Превод: Пламена Вълчева
„Човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа”, казва апостол Павел в своето послание до галатяни, „защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът” (Гал. 2:16). Тези думи на апостола карат някои християни изцяло да отхвърлят значението на „делата по закона” и да твърдят, че за спасението е необходима и достатъчна единствено вярата. По този начин те пренебрегват необходимостта от разбиране на Свещеното Писание в неговия пълен контекст, когато се съпоставят отделни библейски и евангелски цитати с целия текст на Свещеното Писание. Апостол Павел пише, че „човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа”. А апостол Иаков в своето Съборно послание до цялата тогавашна християнска Църква пише: „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва”. А по-нататък казва: „Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва?” (Иак. 2:17, 20). И подкрепя тази мисъл със следните думи: „Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят” (Иак. 2:19).
Няма ли противоречие в тези апостолски твърдения: „Човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа” и „вярата без дела е мъртва”? Подобни явни противоречия са немалко в Евангелието. От една страна — „цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19) и „не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан 2:15), а от друга страна — „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син” (Иоан. 3:16). Такива явни противоречия са налице, защото произхождат от сложните отношения между Бога, света и човека. Всички те обаче принадлежат на промислителния план на Бога за света и човека. Към тях спада и въпросът за пътищата на човешкото спасение — само чрез вяра или чрез вяра и дела?
Тази тема е развита в една от молитвите на утринното молитвено правило, в която молещият се отправя към Господ Иисус Христос своята просба за спасение. Молещият се проси спасение по „благодат”, по Божия милост. Благодатта е дар Божий. Затова и молещият се се обръща към Христос: „аще бо от дел спасеши мя, несть се благодать и дар, но долг паче”. Тоест ако спасението е заради делата, то няма да бъде даром, а ще бъде подобно на отплата, награда, връщане на дълг. По-нататък в молитвата се казва: „Веруяй бо в Мя, рекл еси, о Христе мой, жив будет и не узрит смерти во веки”. Молещият се проси да му бъде вменена за спасение вярата вместо добрите дела, които са изключително малко в неговия грешен живот.
Вярата, по свидетелството на апостол Павел, се явява главното условие за спасение. А апостол Иаков твърди, че спасението се определя от делата. Делата без вяра не водят до спасение, но те служат за онази почва, в която семето на вярата израства, разцъфтява и дава плодовете на спасението. Вярата без дела е мъртва, защото нейното семе няма да произрасте без дела. Вярата без дела е абстрактна и мъртва, защото „и бесовете вярват, и треперят”. Бесовете са духовни същества и въпреки цялата тъмнота на своята одухотвореност те вярват в Бога, познават Го и треперят пред Него. Тяхната вяра обаче не води към добро, тяхната вяра е насочена към борба с доброто и затова е мъртва. Мъртва е, защото не води към онова, към което води християнската вяра, не води към вечния живот.
Ако вярата без дела е мъртва, то и делата без вяра са мъртви. В това се състои цялата трагичност на бездуховния и безрелигиозен хуманизъм. Един от руските мислители е казал, че целият смисъл на християнското творчество, обхващащо всички проявления на живота на човечеството — култура, цивилизация, икономика и техника — се изразява в подготовката на света и човечеството за всеобщото възкресение на мъртвите. Именно в това той виждал смисъла на онова, което е нарекъл „общо дело”. Неслучайно Църквата назовава своето централно богослужение с този израз: думата „литургия” в превод от гръцки означава „общо дело”. Вярата на Църквата намира своето пълно основание именно в това „общо дело”.
Задачата на всеки християнин е да оплодотвори своята вяра с християнски дела, да култивира онази почва, в която е било посято семето на вярата. Да я оросява с делата на покаянието, да я разрохва с делата на милосърдието, да я обработва с делата на опрощението. А вярата, която е оплодотворена чрез дела, макар и да е „колкото синапово зърно“ (Мат. 17: 20), ще е способна да повдигне планини.
В Христовата притча за Страшния Съд (Мат. 25) дошлият в света Съдия не пита изправилите се пред Последния съд каква е вярата им. Пита ги за техните дела. Вярата обаче няма да бъде омаловажена, защото единствено в нейната почва могат да съзреят делата на християнското милосърдие, делата на любовта, мира, покаянието и прошката. Именно тези дела свидетелстват за това дали вярата е била мъртва или жива. И само онези, в които Сърцеведецът е видял живи плодове на вярата, в които е видял действена любов, ще чуят Неговия призив: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира” (Мат. 25:34).
Радио „Свобода”, 28 октомври 1990 г.
