ГОСПОДНИТЕ ПРАОТЦИ

611 0

Автор: архим. Емилиан Симонопетритски

Източник: „Prairie spirituelle”

Превод: Пламена Вълчева

Намираме се в постния период преди Рождеството на нашия Господ и днес празнуваме светите праотци, пророци, царе, светии, учители  — големи и малки — които са допринесли за идването на Христос сред нас. Празникът на светите Праотци е един от най-красивите празници в годината, защото ни показва как Христос, Който не се е нуждаел от нищо, е понизил Себе Си дотолкова, че да се нуждае от нас, бедните във всичко. Той се понизява, за да придобие сърцата ни; понизява се, за да приеме Кръста. Той приема и най-малката добрина, която Му оказваме, дори най-малката свещ, която палим за Него. Този празник подготвя душите ни да отпразнуват Христовото раждане в света, но също така и да отпразнуват Неговото идване в сърцата ни, чрез личен богословски опит и с духа на Църквата.

Рождественският пост (който започна на 15 ноември) не се свежда само до четиридесетте постни дни.  Това е също и педагогическо средство, за да съсредоточим усилията си върху очакването на Емануил, на Бога, Който е бил, Който е и Който ще бъде с нас; това е педагогическо средство, за да отворим сърцата си за Него, очаквайки Го в Неговото отсъствие. Нашето трагично затруднение се състои в това, че бихме искали Невидимият да бъде видим; Бог ни се струва толкова далечен! И все пак Той е Бог на нашите сърца, на нашите детски мечти, Бог, Който родителите ни са ни предали от най-ранна възраст.

Светите Праотци са способствали за раждането на Христос. Те са имали великата чест да видят, че Бог се понизява до тяхната мяра, че приема техните навици, техните възприятия, техния начин на живот. Те са видели, че Бог прониква в греховете им, в сънищата им, и ги направи носители на Своята божественост. Светите праотци имат толкова голямо значение в живота ни, че Църквата им посвещава два неделни дни. Първият е днес и ние четем евангелската притча за голямата вечеря (вж. Лук. 14:16-24). На практика Господ казва: „Поканете всички на вечерята Ми.” Къщата е пълна, но все още има място. Затова домакинът на празника изпраща слугата си да повика още гости. Какво е значението на тази притча? Защо светите отци са определили тя да се чете днес? Защото Праотците са изпълнили царството небесно, но Бог не може да започне последната вечеря, понеже все още има място. Затова Той изпраща Своите хора при нас, нуждаещите се, за да ни кажат: „Защо чакате тук? Бързайте към Царството! Склонете сърцата си да участват в празненството”. Праотците ни чакат от векове, но часът на така желаната от тях вечеря все още не е настъпил, само от време на време те вкусват от нея, за да не се уморят да ни чакат.

Този евангелски текст е есхатологичен. Той показва, че и ние трябва да участваме в живота на Праотците, които се намират в царството небесно и всеки ден се насищат и се радват в присъствието на Христос. Ние също трябва да се присъединим към сомна на светите Праотци, за да се насищаме и да станем едно Тяло с тях, понеже Църквата е една.

Праотците заемат важно място в Тялото Христово; без тях Църквата не може да бъде единна. Праотците ни предадоха очакването на Израил, което се превърна в „очакване на народите”(Бит. 49:10), а впоследствие и в наше наследие. Те ни дадоха Христос, Който е копнежът на нашите сърца, пълнотата на нашите надежди, душата на нашите души, животът и радостта на нашето съществуване. На Рождество ще пеем заедно с тях: „Елате и вижте, верни, мястото, където се е родил Христос” [1]. Къде се е родил Христос? Във Витлеем. Дори демоните знаят, че исторически Христос се е родил във Витлеем. Вековете са го пророкували, душите ни свидетелстват за Него, преживяванията ни Го правят присъстващ. Въпреки това можем да зададем въпроса: как е възможно Предвечният Бог да бъде нашият Бог, Който е станал „младенец”? Затова до 11-12 век Църквата е имала само една Неделя на светите Праотци. След това тя е определила и втора неделя, за да можем да станем едно с тях.

Следващата неделя е втората Неделя на светите Праотци, по-често наричана Неделя преди Рождество Христово. Тъй като вече познаваме  светите Праотци, Църквата отгръща тази част от Писанието, в която те се споменават поименно (вж. Мат. 1: 1-25) По този начин ние вземаме всеки един от тях в обятията си и го целуваме, както правим, когато срещнем членовете на семейството си, които са пръснати в различни градове.

Четиридесетте дни на поста преди Рождество Христово, водещи началото си от старозаветната традиция, допринасят за това и независимо дали искаме или не, те ни отвеждат при светите Праотци. Знаем, че на иудеите са били нужни четиридесет години, за да стигнат от Египет до Палестина, а е трябвало да изминат това разстояние само за няколко дни. Те прекарали цели четиридесет години в пустинята, за да бъдат изпитани. За нас тези четиридесет дни са изпитание на волята ни, подготовка на духа ни, за да може той да се изпълни с истинската светлина.

Нека сега видим кои са Праотците, защо са станали светии и защо очакват и ние да станем свети. В тази връзка трябва да кажем, че ако не познаваме добре Стария Завет, никога няма да разберем Новия Завет, защото Новият Завет е тълкувание на Стария Завет. Също така няма да разберем Христовото дело или какво е нужно да направим за спасението си. Старият Завет ни въвежда в духа на апостолите и на Църквата, прави ни хора, които живеят в нея.  Старият Завет е ключът към познанието на Бога, той съдържа историята на всички Праотци и ни открива начина, по който те са подготвили идването на Христос.

Днес отдаваме почит преди всичко на Авраам, бащата на иудеите, исполинът на вярата. Заедно с Авраам честваме пророк Даниил, който оцелява в рова с лъвовете, тримата свети отроци, които били оросени в огнената пещ, и всички онези, които са живели преди Закона, под Закона и след Закона. По-специално споменаваме пророците и царете. Повечето от тях са Христови прародители по плът. Почитаме и светите жени: пророчицата Анна, Иудит, прочутата Девора, Естир, Сарра, която ни даде Христос като наследство, сестрата на Моисей — Мариам, Рахил, Ревека, Рут и много други. Всички тези жени и мъже са от няколко поколения.

Родословието, което ще прочетем в храма следващата неделя, споменава три пъти по четиринадесет рода. Какво обозначават тези четиринадесет рода? Колко века обхващат? Числото седем, което умножено по две прави четиринадесет, символизира тленното време на нашия свят. Свещеното Писание ни казва, че Бог е създал този тленен, измамен и разпътен свят за седем дни. Следователно четиринадесетте рода обозначават поколенията, които са живели и са се борили със страданието, болестта и смъртта. Колко много от тези хора са живели с надежда, но в крайна сметка не са видели онова, което са очаквали! И мнозина са умрели, постейки и очаквайки Христос-Бог такъв, какъвто са Го открили в Стария Завет.

Съгласно Стария Завет от Адам до раждането на Христос са изминали пет и половина хиляди години. Тези години са посочени, за да се обособят три периода от четиринадесет поколения: периодът преди Вавилонския плен, периодът на Вавилонския плен и периодът след Вавилонския плен. Числото седем е символично — то обозначава съвършенството. И всички онези, които оцелели, си тръгнали от живота, очаквайки истинската светлина: Христос. Сега, когато Христос е дошъл,  канонът в стиха след икоса, обръщайки се към светите Праотци, казва: „Приемете радост, свети Праотци, понеже виждате, че приближава Месията Христос”.

Светлината дойде, Слънцето изгря и всички, които са били смятани за „богове”, са умрели. Жертвоприношенията са премахнати дори в Израил, жертвоприношенията, за които Бог толкова пъти е казвал: „Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви”, защото те не излъчват Духа (вж. Ам. 5:21-23; Ис. 1:11-14). Въпреки това иудеите предавали от уста на уста и от майка на син следното послание: очакваме Пророка, който ще завърши делото на Моисей, който ще изпълни всички обещания на Авраам, Исаак и Иаков. Но всичко, което се случило в миналото, рухнало като идолите, които паднали пред Христос, когато Той се явил. Светите Праотци все още се питали: Кой е Бог? И те разбрали това, когато Христос слязъл в ада.

Тираничен ли е Бог? Защо Той е измъчвал човечеството в продължение на хилядолетия, като не му е давал Спасителя? Бог казва: „Търсете и ще намерите.” Как тогава да си обясним, че човечеството е търсило Бога толкова дълго, а Той не е слязъл при него? Не е ли било възможно да се съкрати времето на това очакване? Не! Било е необходимо да изминат всички тези години. Точно както, ако нямаше нощ, нямаше да разберем значението на деня; ако нямаше есен, дъжд, зима, бури и студ, не бихме могли да се подготвим истински за идването на пролетта, за възкресението на природата и за лятото с неговите плодове. Така човешкият род бил подчинен на необходимостта да чака. Грехът ожесточил човека и той се нуждаел от суровата зима на хилядолетията преди идването на Христос, за да може сърцето му да омекне, да разбере, да се подготви, да узрее, да пожелае, да потърси и накрая да приеме Христос. Човекът, сътворен от Бога, станал твърдоглав. Въпреки това, той бил предопределен да се наслаждава на непрестанно съзерцаване на Бога и предстоял моментът, в който човекът щял да замени илюзиите и идолопоклонството с радостта на Църквата, с вечната трапеза на Божието царство. Пришествието на Христос трябвало да се осъществи, когато настъпи „пълнотата на времето”, т.е. когато човешките сърца се пробудят и потърсят Бога.

Къде отивали след смъртта си Праотците, които очаквали идването на Христос? Съществува предание, че те отивали в шеола, т.е. в една тъмна пропаст, в която мъртвите били хвърляни за храна на лешоядите. Онези, които очаквали Христос, също имали подобен трагичен край. Тук трябва да се възхитим на търпението на Бога, Който е чакал толкова дълго, за да ни направи носители на Светия Дух.

Ето защо днешният празник ни открива онова, което е било постигнато от Божието дълготърпение, без да бъде нарушена свободата на човека или той да бъде поробен. Бог изпълнил Своя замисъл за човешката история, замисъла за спасение на Светата Троица. Дошло времето Бог да посее семената на новия живот сред нас. Когато „нощта в течението си бе стигнала до средата”(Прем. Сол. 18:14), новото творение — Христос — дошъл в света. След Великия вход дяконът отговаря на благословението на свещеника с думите: „Светият Дух да слезе върху ни и силата на Всевишния да ни осени”. Светият Дух дошъл със силата на Всевишния и направил невъзможното възможно. Христос дошъл, а Праотците се намирали в шеола, в тъмните пропасти. Защо тогава ги почитаме? Защо рисуваме иконите им? Дали са се осветили? Дали са праведници? Дали са живи членове на Църквата? Можем ли да бъдем едно с тях?

Ако разгледаме живота им в плът, ще се изненадаме и едновременно с това ще се утешим. Ще се изненадаме, защото животът им е бил изпълнен с грехове. А ще се утешим, защото и ние сме изпълнени с грехове. Животът им бил осеян с падения, идолопоклонство, неотстъпчивост, престъпления, прелюбодейство, страсти, забравяне на Бога. И въпреки това ние ги почитаме като светии. Някои от тях се покаяли, вършели чудеса и дори разговаряли с Бога. Други не се променили. И очевидно умрели в грях и идолопоклонство. В този случай как е възможно да са причислени към светиите? Полезно е да разгледаме този въпрос, за да разберем дали и за нас ще бъде лесно да станем свети.

Първият белег, който ни позволява да разберем защо Праотците са се осветили, е връзката им по плът с Христос: от баща до син и внук се подготвяло първото идване на Христос на земята. Праотците станали посредници между падналия Адам и втория Адам, Христос. Те преодолели пропастта между небето и ада, между смъртта и възкресението. И послужили съзнателно или несъзнателно на спасението на човечеството. Мнозина от тях били езичници и идолопоклонници. Въпреки това се утвърдили в Христовия дух, защото се отказали от възприятията си и вярванията си и ги принесли на Христос.

В Посланието до Евреите апостол Павел посочва втория белег. Светите Праотци не били зависими от своята среда, от времето, в което живеели, и с вяра очаквали идването на Христос на земята. „Като да виждаха Невидимия” (вж. Евр. 11:27). Макар да не съзирали Бога, те очаквали Христос, като да Го виждали, докато Той не дошъл като младенец, безславен и преследван от хората. Но надеждата им не била посрамена. Например Соломон, този мъдър цар, чиито книги са част от Свещеното Писание, бил изцяло затънал в тинята на греха. И стигнал дотам, че въвел идолопоклонството. Но той е този, който издигнал Храма, Светая Светих, той е този, който установил богослужението. И по този начин предизобразил бъдещия Храм: Църквата и Божията майка, която станала Светая Светих и от която се родил Христос. Наистина животът на Праотците преминал в грях, но те имали вяра и надежда.

Авраам, макар да бил идолопоклонник, напуснал родината си, воден от вяра, и станал патриарх на Израил, „отец на всички ни” (Рим. 4:16), прадядо на Христос и на Църквата. На деветдесет и девет годишна възраст с вяра придобил син и станал образец на посвещаването на Бога. Накрая от неговото потомство произлязъл Христос — началото и краят на всичко. От Авраам до Христос се развила тази непресекваща история, чиято предистория започнала в рая. Праотците вярвали в Онзи, Когото не били виждали и не разбирали.

Третият белег за светостта на Праотците: чрез тях Бог благословил всички народи. Как постигнал това? Понеже те възвестили истината на целия свят. Колко често Бог използва нас, грешниците! Бог използвал грешници, за да ни накара да живеем в Църквата и да се радваме, когато участваме в нейния живот.

От светите Праотци се родила Божията майка, която живяла в Светая Светих и самата станала Светая Светих, когато носила в себе си Христос. Тя осветила Светая Светих с присъствието си и така този предобраз отпаднал, за да освободи място за истинския храм и за неговото изпълнение (премахване на буквата на Закона, за да се освободи място за Духа). Божията Майка е началото на един нов, също богоизбран народ; тя станала Майка на народите и предобраз на Църквата.

Поради всички тези причини Праотците предизобразяват Христос и Църквата. Бог призовал всички — грешници и праведници — и те Му послужили. Нека споменем някои имена: Вооз, синът на блудницата Рахав, е предобраз и символ на Църквата. Блудницата Рахав символизира призива към езичниците и грешниците да последват Христос; тя послужила на Божия план. Адам, макар да съгрешил и да умрял извън рая, е предобраз на Втория Адам: Христос. Ной и ковчегът са предобрази на Христос и на Църквата. Исаак е предобраз на Христовата жертва, а Иаков е символ на богоуподобяването и съзерцанието (т.е. на духовната борба).

Йосиф, Давид, почти всички царе и пророци са символи, предобрази и образи на Христос и на Църквата. Мелхиседек, Моисей, Йов, който бил идолопоклонник, и всички останали праотци станали предобрази на Бога и на Неговите непостижими тайни. Те ни помагат да проникнем в тайните, пазени в царството небесно.

Сега разбираме защо е необходимо да се вглеждаме в живота на светите Праотци. Всички те до последния от тях —  Йоан Кръстител — са предшественици на Христос, икони на „тайната на нашето спасение, скрита в дълбините на Божеството” [2]. Чрез тях ние научаваме всичко онова, което съществува на небето и което предстои да се случи.

Всички Праотци споделяли очакването на Израил, което се превърнало в очакване на народите, т.е. в наше очакване. Ето защо, благодарение на вярата си — а и по много други начини — когато видели Христос да слиза в ада, те повярвали в Него и успели да се изправят. Христос ги хванал за ръката и ги повел към небето. Сега, там горе, те стоят около трапезата на небесната вечеря и ни очакват. Те очакват да подготвим Второто пришествие на Бога.

Това са Праотците на първото, безславно Христово идване. Христос идва като младенец, преследван е, а след това е убит. Второто Му Пришествие ще бъде в слава и с чест. Светите Праотци служели в сянката на безславното Христово пришествие, което донесло спасение на всички нас. В светлината на Църквата ние трябва да подготвим и да очакваме Второто пришествие на Христос, за да можем всички ние да участваме в небесното тържество и най-накрая да зарадваме светите Праотци. Те вярвали, както и ние, че „Иисус ще дойде отново, носен от облаци”[3] , както пише апологетът св. Иустин Мъченик. Христос ще се върне, но не в ясли. А на облаци.

Тук е нашата допирна точка със светите Праотци, тези носталгици по първото идване на Христос. Ние, новите праотци, които трябва да се подготвим в сърцата си и в Църквата за Второто Христово пришествие, ние, които трябва да станем светци на Новия Завет, макар да живеем в един грешен свят, ние, които вярваме, че Христос пак ще дойде да съди живи и мъртви (Символ на вярата), и които живеем с това очакване и с това желание, постигаме единство със светите Праотци.

Осемстотин години преди Христос Исаия казал в едно пророчество: „Твоят Спасител иде; наградата Му е с Него, и отплатата Му — пред Него” (Ис. 62:11). Каква е отплатата на Христос? Отплатата е наградата, на която имаме право: ние сме отплатата на Христос, ние по право Му принадлежим. Христовият трофей е човешката природа, която Той облече. След като слезе от небесата, Той въздигна човека на небето и го постави да седне отдясно на Отца. Той слезе, за да можем и ние, които вярваме в небесната реалност, да се въздигнем. Не бихме могли да живеем и щяхме да сме едно нищо, ако Христос не беше извършил този акт, чрез който биваме оправдани. Ние сме Христови и Христос е наш; ние Му принадлежим и Той ни принадлежи. Така че нека не забравяме, че всички свети Праотци „не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство” (Евр. 11:39). Те искат да участват заедно с нас в небесната вечеря.

Първа част на беседа, произнесена в Драма на 16 декември 1984 г.

[1] Утреня на Рождество Христово, Канон, 1-ва песен.

[2] Св. Максим Изповедник. Мистагогия 16, PG 91

[3] Св. Иустин Философ. Диалог с Трифон юдеина.