Автор: прот. Павел Аделгейм
Източник: adelgeim.livejournal.com
Превод: Пламена Вълчева
Настъпващата неделя е първата от четирите подготвителни недели преди Великия пост. Известна е като „Неделя на митаря и фарисея“, понеже на литургията се чете евангелската притча за митаря и фарисея. Нека поразсъждаваме върху смисъла на тази притча и върху връзката ѝ с предстоящия подвиг на Великия пост.
Тази притча често се разбира като осъждане на фарисея и оправдаване на митаря. В Евангелието Господ не ни дава основание за подобен извод. Нима фарисеят е бил осъден? Или пък митарят обявен за праведник? Притчата не казва нито едното, нито другото. Господ не се произнася за двамата категорично, а само относително, съпоставяйки единия с другия. „Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня“ (Лук. 18:14). Тази преценка ни навежда на мисълта, че всяко от приведените в притчата духовни устроения има своята ценност и своите опасности. Опасността в духовното устроение на фарисея се изразява във високото му мнение за самия себе си. Естествено е да се запитаме: длъжен ли е човек да уважава и да обича самия себе си? Евангелието отговаря със заповедта: „Обичай ближния си като себе си“. Това означава, че любовта към себе си е установена като норма. Заповедта ни призовава да не ограничаваме тази норма само до себе си, но да я разпростираме и върху ближните си. Всеки човек е образ Божий. Длъжни сме да видим този образ, да го обикнем, да се поклоним на Божия образ както в себе си, така и в другия човек. За да се отнасяме правилно към другите, трябва да се научим на правилно отношение към самите себе си.
Подвижниците отивали в пустинята и измъчвали тялото си с глад и жажда. Защо? За да очистят и украсят душите си за Бога, както невестата се украсява за своя любим. Бог се отразява в праведника като в непомътняло от страсти огледало. Човешката душа е достойна да бъде прекрасна, но за това са нужни грижи. Правилната любов към себе си води до святост. Подвижниците станали великани на духа и постигнали богоподобие. Лъжливата любов към себе си може да доведе до опасна подмяна. Тя се нарича самомнение. Вместо да се сравнява с Първообраза, Който трябва да се отобрази в човека, човек започва да се сравнява с другите грешници. И не само това — започва да подчертава в себе си достойнствата, а в хората — недостатъците. И да се самоуспокоява: не съм по-лош от другите. Тази лъжлива любов към себе си лишава човека от активност, превръща го в сибарит. Това е краят на духовния растеж. Докато сравнява себе си с Бога, човек открива в себе си много недостатъци, а в Бога вижда съвършенството, което е призван да придобие. И расте духовно. Хубаво е, когато човек се труди за Бога, когато украсява душата си с добродетели и гледайки Първообраза, скърби за своето убожество. Лошо е, когато човек намира покой в себелюбуването. Тогава собственият му образ засенчва в сърцето му Бога и той започва да отдава почит на самия себе си.
В такова положение се оказал евангелският фарисей. Вместо да сравнява себе си с Бога — да сравнява образа с Първообраза — фарисеят се сравнил с митаря, поддал се на чувството за превъзходство, изпаднал в себелюбуване, изтъкнал своите добродетели.
Но и в духовното устроение на митаря се крият опасности. Едната от тях е, че той може да сведе покаянието си до сантименталност, да се разчувства, да поплаче, а когато излезе от храма, да заживее постарому, без да промени нищо в себе си. Покаянието трябва да проникне във волята, да бъде крачка към изправяне на живота.
Противоположната опасност в духовното устроение на митаря е той да изпадне в малодушие, в униние, в отчаяние и да капитулира. Последиците от тези две опасности са еднакви — човек спира да бъде активен и се унася в духовна бездеятелност. Какви са изводите? Встъпвайки в подвига на Великия пост, нека се потрудим да осъзнаем греховете си. Да не изпадаме нито в малодушие, нито в себелюбуване. Тогава покаянието ни няма да остане безплодно. В настъпващите дни на Великия пост „нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата — Иисуса“ (Евр. 12:1-2).
